Това са думи на българския поет Николай Кънчев. Написал ги е на 7 юни 1977 година, денят, в който при неизяснени и до днес обстоятелства, си отива от живота талантливият български поет и преводач на руска класическа литература Григор Ленков. Смъртта го настига в Ленинград, където той участва в конференция посветена на юбилея на големия руски поет Александър Сергеевич Пушкин.
Ленков е най-добрият в света преводач на „Евгений Онегин”. Но от „братския Съветски съюз“ го връщат в затворен поцинкован ковчег. На 16 юни директно от аерогарата ковчегът е пренесен на гробищата. Там милиционери и копои на ДС не допускат дори близките му да се приближат до него. Те наблюдават отдалеч как гробарите под контрола на десарите го полагат в черната яма.
Държавна сигурност, същата на която нашенци са ставали агенти и сътрудници, включително и лица, които днес се представят за „градска десница“, че и за демократи дори (между тях има журналисти, бивши дипломати, собственици на медии, „почтени“ бизнесмени), т.е. слугинската на Москва българска ДС, разпространява тогава дезинформацията, че поетът се е самоубил. Затова и Николай Кънчев, приятел на Ленков, е написал: „беше за страх всичко, каквото се случваше”.
И ако се пренесем във времето с 44 години напред и попаднем в днешния ден можем да повторим тези думи. Защото властта на радеворашковците се опитва да посее страх в душите на хората и върне времето на България. Злобата и омразата, с която радевите „служебни министри“ се саморазправят с неудобните им професионалисти е същата, с която сме запомнили комунистическата власт у нас. В социалните мрежи открито вече се разнасят призиви за затвор „без съд и присъда“, за „смърт“ и „Народен съд“, сипят се заплахи срещу главния прокурор, защото се осмели да „подгони“ организираната престъпност, призовава се за възстановяване на „лагерите“, правят списъци на всички, които според днешните простаци, трябва да бъдат „изчегъртани“. И всичко това се случва в 21 век, в нашата обичана България, която е част от семейството на европейските демократични държави. Невероятно, но е факт.
От Държавна сигурност заплашват Цвета, съпругата на Григор Ленков, да внимава, какво говори и да не посмее да обвини за смъртта на съпруга си „съветските другари“, защото „ще и се случи нещо още по-страшно”. Зловещият намек е за съдбата на децата.
Днес сме свидетели как „служебните“ „изчегъртаха“ най-напред ръководителя на ДАНС, разкрил действаща у нас вражеска руска шпионска мрежа. Той бе уволнен от работа, за да може Румен Радев да козирува пред кремълския си другар, че е изпълнил „задачата“.
Но какво всъщност се е случило в Ленинград на 7 юни 1977 г.? Известният, но неофициален и до днес отговор е: „медицинска грешка”. Вместо „съдоразширяваща” инжекция съветските лекари поставят на българския поет „съдосвиваща” такава. Но защо е тогава лъжата за „самоубийството”? Истинският отговор няма да узнаем. Но той е в „модела“, казано на днешен език, в „съветския комунистически модел“, същият който съсипници на България като Жан Виденов продължават да възхваляват.
На 11 май 1977 г. Григор Ленков е записал в своя дневник: „Сега е времето да подготвя своя книга….” Нима това е предсказание за „самоубийство”? Петя Дубарова, неговата талантлива следовничка в поезията, която имаше същата трагична съдба, записва в дневника си тогава: ”Защо не оцеля?…….Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави…”
За смъртта на Григор Ленков бе забранено да се говори, пише и коментира. Така бяха наредили „съветските другари” и техните български слуги. Но точно тази забрана раждаше истината. И тя е, че той е убит. Но дали с грешната инжекция или по друг начин? Защото, ако „убиецът“ е била „инжекцията”, то защо не е направена аутопсия у нас, защо се забранява на близките да го зърнат поне за последно сбогом?
Григор Ленков е убит, защото не беше като тях, защото живееше с големия свят на Пушкиновата поезия, обичаше руската литература, но не можеше да приеме отвратителния свят на капеесесовците, на кагебистите и комуноидите управляващи тогава Русия. Впрочем те и днес са на властови позиции в тази страна. А виждаме и как действат в наши дни „възкръсналите“ у нас техни български другари.
На тази тъжна годишнина си припомням последното четиристишие от „Понтийска елегия“ на Григор Ленков и мисля с тревога за утрешния ден:
На този свят не всичко ще умре.
На този свят не сме случайни гости. …
От фосфора на белите му кости
в зори сияе цялото море.
Скъпи приятели, много е важно да останете днес непреклонни. Да не се приспособявате към властта на „служебните“. Запазете човешкото и гражданското си достойнство!
Александър Йорданов