На 14 декември 1989 г. студенти от Софийския университет излязоха на протест пред Народното събрание. Те издигнаха лозунга: „Долу член 1!“. Подкрепиха ги много граждани. Подкрепи ги Съюзът на демократичните сили.
Ставаше дума за чл.1 от комунистическата конституция, според който:
„(1) Народна република България e социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с Работническата класа;
(2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.
(3) Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в Народна република България в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз.“
Студентите бяха осъзнали фалша на този член първи. Народна република България не бе „социалистическа държава на трудещите се“. Никаква „работническа класа“ не „ръководеше“ никакво „изграждане на развито социалистическо общество“. Работническата класа бачкаше от сутрин до вечер, а заедно с нея и селяните блъскаха от ранни зори до залез слънце в ТКЗС-тата за жълти стотинки „трудоден“.
Границите бяха оградени с телени мрежи, за да не могат „социалистическите граждани“ да избягат от „социализма“. Лозунги за „развито социалистическо общество” издигаха тогава само тунеядците от Централния комитет и Политбюро на БКП, както и другарите им от окръжните, градските и селските комитети на тази партия, както и партийните организации по месторабота, водени от своите партийни секретари.
Въпросът, който стоеше пред младата българска опозиция през 1989 г. бе как да си отиде член първи от живота ни. Трябва ли да се потърси отговорност от комунистическата партия за бедите, които нейното управление бе причинило на България – за масовите убийства и концлагерите, за унищожаването на демокрацията и ликвидирането на правата и свободите на гражданите, за стопанските катастрофи и изолацията ни от нормалния демократичен свят или да се оставят нейните функционери да осъществят подготвения от тях сценарий – да се маскират като демократи, радетели и инициатори на „преустройството“, на „демократичните промени“, да трансформират политическата си власт в икономическа и я прехвърлят на своите деца и внуци. Случи се второто: наказание и справедливост нямаше. Живяхме в „национално съгласие”.
Бях заедно със студентите пред Народното събрание. И също скандирах: „Долу член първи!“. Слушах призивите на лидерите на СДС за въздържане от „употреба на насилие“, които те отправяха от балкона на Студентския дом. Едва по-късно разбрахме, благодарение на направените записи от режисьора Евгений Михайлов, че новият генерален секретар на БКП и президент на страната Петър Младенов, е поискал да ни прогони от площада, заповядвайки „танковете да дойдат“. На покрива на днешния хотел „Интеконтинентал“ срещу Народното събрание бяха разположени специални милиционерски части. „Органите на реда” бяха отцепила района около парламента. Горннобанската дивизия е била в бойна готовност. Властта бе готова да организира „кървава баня”. Лидерите на създадения само преди седмица, на 7 декември, Съюз на демократичните сили е трябвало да вземат съдбовно решение: да призоват гражданите към щурм срещу парламента и червените депутати в него като по този начин поемат отговорност за неизбежните жертви или да призоват към „нежна революция“.
Те избраха „нежната революция“, мирният преход, същият който избраха и гражданите на Полша, Чехия и Унгария. Комунистическата партия трябваше да бъде отстранена от власт чрез синята изборна бюлетина. Но изборите за VII Велико народно събрание, проведени половин година по-късно, на 10 юни 1990 г., бяха спечелени с манипулации и фалшификации от преименувалата се в социалистическа комунистическа партия. Така създателите на член първи не само оцеляха в „бурята на промяната”, но и се облагодетелстваха от нея.
Разбира се, гражданите в началото на 90-те години можеха да вдигнат и друга, „истинска революция“. Бяхме учили за нея в комунистическите учебници. Имаше неколцина „луди глави”, готови да грабнат пушкалата, но масов мерак нямаше. А и ние бяхме демократи, а не комунисти, затова и не избрахме кървавия революционен път. Не искахме да загиват хора. Но ако е имало такива, които са били готови на саможертва, то тогава бе моментът. Защото днес т. нар. народни въстания ( не им следя вече бройката), организирани от трима карикатурни герои, са елементарна и зле поставена комедия. Те са пародия на „въстание”. И също са „мирни”. Има и беловласи „герои” от онова време, които твърдят, че тогава са били готови да вдигнат „истинска“ революция. Не казват истината. Споменът ми за тях е като за хрисими хорица.
„Нежната революция“ подаде ръка на Андрей Луканов и Александър Лилов, за да спасят те своята партия с цената на поредното разграбване и съсипване на държавата ни. И проблемът не е само в „червените куфарчета“ и създаването на мутренските групировки.
Не е само и в безспорния факт, че именно кадри на номенклатурата на БКП и ДС си напазаруваха България по време на масовата и касовата приватизации след 1995 г. Проблемът е по-дълбок и опира до това, че политическата сила, която даде гръб и подкрепи тези деструктивни за страната ни процеси, продължава да бъде основен фактор в българската политика.
И една от основните причини за тази тъжна картина е, че политиците, самообявили се за „лидери” на т.нар. демократичната общност у нас, за толкова много години не вдянаха, че трайното отстраняване на БСП от управлението на страната е най-важното условие за нейното успешно развитие.
Постоянното търсене на политически „врагове” извън БСП е стратегическа политическа грешка на т.нар. десница у нас.
Затова и от 1997 г. до днес тази „десница” не е печелила избори. А това е много време. Същевременно много привърженици на победните Обединени демократични сили от 1997 г., гласуваха през последното десетилетие и най-вероятно отново ще гласуват, за ПП ГЕРБ или за коалиция в която участва тази партия. Правят го, защото разбират, че няма друга политическа сила, която да е в състояние да победи БСП. А и виждат, че за разлика от управленията на БСП, сега промените към добро са реални, видими са и с просто око.
След като при „социализъма” БКП управляваше 45 години, нормално е при демокрацията тази партия да остане също толкова години в опозиция. Тя трябва да бъде побеждавана от демократите на избори. Но това не се случи. След 1989 г. БСП управляваше многократно – две правителства с премиер Андрей Луканов (1990), коалиционно правителство на Димитър Попов (1990-1991), правителство на председателя на тази партия Жан Виденов (1995-1997), коалиционно правителство на следващия й председател – Сергей Станишен (2005-2009), коалиционното правителство на Пламен Орешарски (2013 – 2014). И причината това да е така не е в силата на „червените”, а в разделението сред „сините”.
Нарцисизмът и егоцентризмът, без основание навирените носове на редица „десни” политици, както и липсата на елементарна европейска демократична култура, направиха така, че БСП и днес е основна политическа сила.
Тя успя през 2016 г. да монтира в президентството своите избраници Румен Радев и Илияна Йотова. Спомням си добре, че тогава още преди изборите прогнозирах, че „след балотаж президент на България ще бъде Румен Радев. И той ще бъде избран не защото е по-достоен кандидат, а защото демократичните сили у нас са разделени и конфронтирани”.
А беше дълг на демократите да издигнат обща кандидатура и да спечелим президентските избори, а не да се задоволим с нищожните 5, 87% за кандидата на Реформаторския блок Трайчо Трайков (днес кмет на район „Средец” в столицата издигнат от „Демократична България”) и 21, 96 % за кандидата на ПП ГЕРБ Цецка Цачева. А куриозното бе, че Трайков загуби и от кандидати като Красимир Каракачанов (14, 97%), Веселин Марешки (11,18%) и Пламен Орешарски (6, 63%). Припомням този епизод от безмисленото кокошинене на т.нар. десница срещу ПП ГЕРБ, защото куриозното е, че днес вместо да се протестира срещу недемократичните и антиконституционни действия на президента Радев, вместо да му се иска импийчмънт, политици представящи се за „десни” подкрепиха безумния му план за „предсрочни избори и служебно правителство”. А доказателството, че наистина този план е безумен, е пред очите ни: той просто пропадна.
Не може т.нар. десница да се води по радевски акъл, да служи на предварително обречени на провал планове.
Такова поведение е унизително за всеки истински демократ. Безспорно е също така, че тези, които навремето разцепиха победния Съюз на демократичните сили, а след това и Реформаторския блок, лишиха много българи, хора със знания и професионални умения, от възможността да участват в управлението на страната, да помогнат на България. Затова и СДС постъпи правилно, отговорно, по европейски, когато избра сътрудничеството с ПП ГЕРБ, воден от ясната цел: да не допуска БСП да спечели кметското място в столицата и да победи БСП на евроизборите. Защото никоя партия, която се афишира като дясна и демократична, няма моралното право пред паметта на невинните жертви на комунизма, да застава редом до БСП – нито в управлението, нито в опозиция.
И това е поука и за предстоящите паррламентарни избори. Целта на тях, поне за нас от СДС, ще бъде да участваме в победата срещу БСП. И още отсега имаме съзнанието, че това може да стане само чрез обединение на усилията ни с партии, които имат същата цел. Видимо такава цел си поставя партията ГЕРБ. А каква е целта на „Демократична България”? Нима само попадане в парламента? А може би другаруване с БСП за кеф на президента? Или получаване на „управленски мандат”, но с чия подкрепа? Или целта е извънпарламентарното опозиционно поведение да премине в парламентарно опозиционно поведение. Би трябвало обаче за изминалите 30 демократични години да сме научили поне един урок: опозиция държава не оправя, реформи не осъществява.
Но мисълта ми бе за студентския и граждански протест на 14 декември 1989 г. За това, че протестите са хубаво нещо, но ако не се вписват в социалистическия сценарий, ако не връщат социалистите във властта. За да не се случи това е необходимо единодействие и разбирателство между всички политически сили, които искат да нарушат социалистическия сценарий.
За доброто на България!
Александър Йорданов