Асен Христофоров е писател по неволя и интелектуалец с особена съдба. Учи в Цариградския Робърт колеж, след това завършва и икономика в Лондонския университет. След юношеските увлечения по литературата, неговите основни амбиции се насочват към науката, а и към обществената активност. Професионален писател Христофоров става след уволнението от Университета (1947), и след освобождаването му от лагера в Белене (1952), където попада след обвинение за шпионаж в полза на Англия. Литературата запълва празнината, компенсира невъзможността за изяви в други сфери.
Христофоров излиза на литературната сцена още през 1945 г. със спечелилите вниманието на публиката „Скици из Лондон”, следващите му изяви са посветени главно на Рила и на село Говедарци, в което той си построява вила и живее през по-голяма част от времето. Представителната му книга от този трудно определим жанр, много близък до автобиографичното повествование, излиза първо с характерното заглавие „Мацакурци” и привлича вниманието на читателите, но и на бдителни критици. Местните хора не приемат името и следващото издание носи заглавието „Вуцидей” – от прозвището на един от персонажите, овчар, който плаши стадото с викове „Де, вуци, деей!”.
Христофоров е автор на няколко непубликувани и жанрово неопределени текста, които представляват пародийни хроники – единият на Говедарци, а другият – на събитията в България по време на Втората световна война. И в двата са богати на народопсихологически наблюдения, и в двата стъпват на документални източници, подобно на двата романа, като и тук двата са фикционални, но по различен начин.
Ръкописът „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село” не е датиран и вероятно
не е сред последните му произведения. Сюжетът свършва преди 1956 г., нищо не подсказва за следващите събития, поне не в запазения текст. Това необикновено произведение като че ли обединява различните посоки, в които се развива творчеството на Христофоров и влиза в крайно интересни взаимоотношения с „Мацакурци”, недвусмислено заявени и чрез заглавията, в които присъстват варианти на непопулярното неофициално име на Говедарци, превърнало се в запазена марка на писателя, а, според някои – и в нарицателно.
„Последните мацакурци” представлява пародийна история на Говедарци. Христофоров е написал сериозната история в краеведската книга „Искровете”, а един по-сбит вариант присъства в пътеводителя „Говедарци и околностите му”. Различни по жанр текстове на Христофоров са посветени и на Самоков, в някои от тях също се споменава Говедарци. Авторът очевидно излиза извън рамките на конкретното село и неговото минало и се насочва към един очарователен вариант на популярната през 70-те и 80-те години у нас „народопсихология”. Доста по-късно и други автори ще навлязат в този жанр – историкът Николай Генчев ще публикува „Краткосмешна история на България” (1990) под псевдонима Никола Веранов.
И нещо наистина уникално – доста след смъртта на автора излиза книга от неговия прототип, посветена на същия обект. Имам предвид краеведския труд на Димитър Мазганов „Говедарци”, публикуван в поредицата „Роден край” на Издателство на Отечествения фронт през 1988 г. Няма съмнение, че авторът е „даскал Митко Мъзганът” от ръкописа на Христофоров. Името на писателя, пришелец в селото, естествено липсва в труда на местния краевед. Христофоров обаче споменава своя „колега” сред познатите си от селото още през 1951 г., по време на разпитите в Държавна сигурност.
Пред нас са два разказа, два мита – единият е сериозен, „официален”, политически коректен, другият – пародиен. В единият се представя „своето”, родния край, в другия повествователят недвусмислено заема позицията на пришелеца.
„Последните мацакурци” несъмнено е посветена на първо място на съвременността. Така и започва – с общо представяне на селото и неговите жители, с техните нрави и характер. Но историята на селото има своята древност, своя мит за възникване, който всъщност не отпраща към много назад във времето.
Тъмна и дълга, като вековете, е историята на Мацакурово. Легенда някаква разправя, че първият мацакур бил монастирски говедар. Това било след турското нашествие. Орди от башибозуци и черкези плъзнали като скакалци из родината. Те ограбили и опожарили Рилския монастир, избили мнозина монаси, а други прокудили. Само монастирските говедари, които пасли яловиците по високите планински пасбища, се запазили от унищожение; но говедарите запазили и стадата.
Един от тях – първият мацакур – обсебил част от стадата и се прехвърлил в долината на Черни Искър, отвъд билото на монастирската планина. Твърдял той пред себе си и пред Бога, че искал само да запази стадата за монастира; но после забравил да върне добитъка. Неговият пример бил последван и от останалите монастирски говедари, на които бил омръзнал самотният живот в планината; а там, долу в долината на Черни Искър, се гушели три китни селца с хубави, жизнерадостни моми.
[…] „Все ще се намерят моми и за нас”, мислели си говедарите и се поселили в свободната мера между Доспей-махала и Маджаре.
Поселили се те и отказали да върнат стадата на монастира, а ограбените монаси проклели крадците говедари: „да бъде ялово семето им, жените им да бъдат като безплодни смокини, момите им да зачеват в грях и позор!” Люта била клетвата и Бог се смилил на бившите монастирски говедари, отменяйки нейните постановления по първа и втора точка. И тъй, лютата клетва на монасите се сбъднала, и все още остава в сила, само по отношение на момите; но селищното име на говедарите с прокълнатото семе си оставало завинаги същото – Мацакурово!
Произходът на лансираното от Христофоров име остава неясен. В „Речник на селищата и селищните имена в България” се посочват други стари имена на Говедарци, а името Мацакурово е свързано с друго село, присъединило се към Сапарева баня. В „Искровете” Христофоров предлага една по-малко по-прозаична етимология – името идва от другото Мацакурово, съседно на Сапарево, негови жители се преселили в Искровете и нарекли новата махала (по-късно част от Говедарци) на старото си село. В публикуваната книга, непосредствено преди клетвата на монасите, е предложено едно обяснение на името:
Задомили се говедарите и основали свое селище над първото, а други на присмех го нарекли Мацакурово – по името на някаква стара и лоша жена, която дошла при тях нейде отвъд Лакатишка Рила.
Името на селото би могло да има народна етимология, и такива намеци се откриват и у Христофоров, в цитирани от него на други места документи, според които то е било променено през 1885 „поради съдържащата се в него заплаха за обществения морал”. В един интернет форум може да се открие друга етимология:
МАЦАКУРЦИ е съкращение от „маце сака к.рец”, това са ми го разказвали местните.
В „Искровете” легендата за клетвата на монасите отсъства, което навежда на мисълта, че тя може би е писателска инвенция. Тази легенда, разказана с усмивка, наистина малко крива, предопределя бъдещото развитие на селото, а и характера на жителите му. Възникнало в резултат на кражба (при това от манастир), селото е натоварено с първороден грях, който поставя клеймо върху жителите му. От друга страна първият акт на първия мацакурец очевидно е архетипът за много дела следващите поколения…
Както бе дума, малко по-съкратен вариант на същата легенда присъства и в публикуваната книга „Мацакурци”. А ето и политически коректния вариант на същия мит у Мазганов:
При едно от нападенията над рилската обител част от манастирските пастири (осем-десет семейства) успели да отделят и укрият добитък встрани от манастира. На път за Сухия чал те изгубили част от животните. Спрели на бивак. Мъжете тръгнали да търсят изгубените говеда. Дни и нощи се лутали из непристъпните усои на Рила. Капнали от умора и безсъние, най-после ги открили при изворите на река Черни Искър.
На това място останали три-четири семейства от пастирите. […] Впоследствие то [селището Пеклилер] изчезнало под напора на разбойниците, а жителите му българи се преселили в село Говедарци[…]
Друга част от манастирските пастири не останали при изворите на Черни Искър. Докато търсели изгубения добитък, говедарите харесали котловината на реката. Неколцина по-възрастни се спуснали натам да огледат място за заселване[…] Основателите на селото взели брадвите, изсекли дърветата[…] първото отсечено дърво било толкова дебело, че четирима едва успявали да го обгърнат с ръце. Дънерът на това дърво бил пазен дълго време като светиня. Край него имало къща – връстник на селището.
Историята е доста сходна, тук също не става дума за връщане на „укритите” говеда на собствениците. Всъщност монасите липсват, заедно с клетвата. В замяна на това е подчертано, че пастирите са „семейства”. Типични митични елементи могат да се открият в това, че всъщност животните посочват мястото на едното от селищата Пеклилер, както и в огромното дърво, чийто дънер е „пазен като светиня”. (Трудно ми е да си представя иглолистно дърво, което не може да бъде обгърнато от четирима души – една типична фолклорна хипербола.)
Втората легенда за древността на Мацакурци, разказана от Христофоров, си е преобърнат вариант на много познат мотив от (обработения) балкански фолклор:
Мерата започнала да става оскъдна и недостатъчна, а доспеймаленци и маджарци здраво бранели полето си. Тогава мацакурци използвали една мома от рода на Ашковите, прочула се с хубостта си и с веселия си нрав, за да разширят владенията си по мирен начин.
Често идвал в Мацакурово самоковският бей – да слуша песните и да гледа играта на тая красавица; и в мъката си по нея обещавал всичко, дори и райските градини на Мохамед.
– Не ща ти градините, нито рая – рекла подучената мома – но, ако ме обичаш, дай на селото част от маджарската мера, до рекичката Милчиница…
Тъй и станало, защото думата на бея била заповед, изречена в името на султана; а хубавата мома наскоро побързала да се омъжи, за да не дава излишно доказателство за силата на монашеската клетва.
Тази история, която присъства и в „Мацакурци”, също не е разказана от Мазганов, който въвежда друга легенда, по близка до обичайните представи за фолклор – за хубавицата Радка, похитена от Огнен змей, който я залюбил; оттам дошло и името на една голяма канара – момата. (с. 14) Следва очакваните при този род книжнина сведения и легенди, предадени с леко разбъркана хронология.
При Христофоров следват епизоди за царското време. При тях особено ясно проличава многопосочността на иронията – авторът представя с усмивка и в негативен план както монарха, така и селяните. Фердинанд се държи като високомерен и гнуслив цивилизатор сред аборигени, селяните охотно приемат натрапената им роля и се стремят да се възползват от нея.
Тъй разправя старицата… Разправя как, след официалното приветствие от страна на кмета и на даскала, Фердинанд ще поразтъпче коня си, ще се вгледа в шарената тълпа и ще подшушне нещо на адютанта, който веднага ще му подаде тежка, везана кесия. Тогава Фердинад ще поиска – вероятно за новия етнографски музей – елечето на някоя невяста, наръкавниците на гиздава мома или пъстрата престилка на някоя още бодра старуха, и ще хвърля сребърни монети сред тълпата от заобикалящи го женуря – като венециански дож, хвърлящ пръстени в морето, за да се венчай с него.
Алчни за пари, мацакурките ще се втурнат към владетеля, ще се калбичкат по земята, почти в нозете на белия кон, ще ровят с пръсти земята за да търсят търкулналата се монета, ще се боричкат помежду си и ще протягат като пощръклели ръце към Фердинанд за други сребърни монети; а той ще ги гледа отвисоко, надменно усмихнат, после, с внезапен кикот, сякаш има гъдел, ще пришпори коня и ще препусне през глава въз тълпата подплашени жени. А в страни кметът, потривайки ръце, ще гледа с лукаво доволство към царската свита, изчезваща в далечината сред облаци прах.
Усилията на цар Борис да помогне на своите поданици са по-искрени, но не и по-успешни. Те пък, естествено, веднага става обект на злоупотреби.
Въпреки че се занимава подробно с царете и местните управници, Христофоров пропуска един факт от историята на селото, който не може да не му е известен – Мара Малеева е разпределена като участъков лекар (1938-1942) тук, а Тодор Живков „пребивава като нелегален в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци”; пак тук, през 1942 г. е родена и дъщеря им Людмила.
Мазганов отново прави точно обратното. В главата „Говедарци от времето на капитализма” прескача всичко свързано с царете (а то спокойно би могло да бъде предадено в духа на историографията от времето на социализма), но не пропуска присъствието на Мара Малеева и Тодор Живков; при него Людмила Живкова също е в немилост и е премълчана.
Най-разгърнати са епизодите, посветени на следдеветосептемврийската история на Мацакурово, в които съществена роля играе авторът на краеведската книга. Тук сатирата на Христофоров е най-жлъчна, а детайлите повече. Личи си, че писателят е натрупал доста горчивини. Може би и заради това той всъщност повтаря пропагандната митологема от това време, а и от следващите десетилетия, за добрите комунисти, за младите, които ще се разправят с бившите хора, които са заграбили властта и користно се представят за комунисти.
Ето как Христофоров представя първото разпределяне на властта в селото след 9 септември 1944:
Тъй разправяше Мъзганът, а към обед, когато кръчмата се понапълни, той вече действаше като временен секретар на дружбата. Митко Калинката, бъдещият председател, му беше обещал той да представлява дружбата в местния отечественофронтовски комитет, а Калинката държеше на думата си. Няма значение, мислеше си Мъзганът, че в комитета той може би ще свири на втора цигулка; но тия хитреци – даскал Георги, комисарят Крум и даскал Любен – при толкова други млади и изтъкнати комунисти, вероятно не щяха да влязат изобщо в оркестъра…
Краеведската книга на Мазганов помага при разпознаването на реалните хора, въведени в повествованието – Андон К. Попов [при Христофоров той е наричан Андон Комуната], Крум Хр. Кацарски [даскал Крум], Ангел П. Фичаров, Коста Хр. Калинков [Калинката], Георги Хр. Тужарски [даскал Георги]. Ръкописът завършва доста мрачно. Авторът храни някакви илюзии за промяна на ситуацията, героят му също, макар че неговите са в противоположната посока. Никой от тях не се оказва прав.
А даскал Митко Мъзганът? […] Денем той учеше децата, говореше им понякога за великия Сталин, за безсмъртния Георги Димитров, за родния Червенков – и младите мацакурчета го слушаха с отворени уста. А вечер, когато се стъмни и по етера се разнасяха зловонията на вражеските радиостанции, ще приседне до приемника, ще завърти копчето, ще нагласи стрелката и дълго ще слуша в захлас „Гласът на Америка”. После, тръпнейки в сладостно предусещане, той ще каже на глас, сякаш сам да си даде кураж: „Ще дойдат те, ще дойдат, и тогава всички ще разберат кой е даскал Митко Мъзганът!” Унесен в мечти, последният мацакурец заспиваше върху лъскавата кутия на радиоприемника…
„Те” обаче не идват, но даскал Митко съумява да се преориентира. При Ас. Христофоров лечението на илюзиите става в Белене. По-късно и двамата успяват да разкажат своите версии за миналото на селото. Сравнението им си заслужава усилията.
Николай Аретов
Бел.ред.
Авторът Николай Аретов предостави този материал за читателите на сайта „Самоков инфо“ по повод наближаващата рождена дата на Асен Христофоров – 16.12.1910 година.
Николай Аретов е завършил „Българска филология“ , има втора специалност „Френски език“. От 1982 година работи в Института за литература при БАН, редактор е в списание „Литературна мисъл“, заместник – главен редактор от 2000 година, главен редактор от 2012. Хоноруван преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (1991–1999), в Нов български университет (от 1994), в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ (от 2004).
Главен редактор е на издателство „Кралица Маб“, издателството, чиито са много от книгите на Асен Христофоров с данни, издирени и систематизирани от Аретов.
Николай Аретов започва да публикува през 1979 година. Интересите му са в областта на историята и критиката на българската литература и култура, сравнителното литературознание, теория и критика на превода, криминалния ромен, национализма и националната идентичност. Превежда от английски трудове по история и културология.
Издирва и публикува неиздавани или малко познати произведения на български автори от миналото – Васил Попович, Асен Христофоров и други. Той е организатор и участник в международни изследователски проекти.