На този ден през 1876 г. избухва Априлското въстание – „епопея, пълна с геройство и срам”, както ще я възпее народният ни поет Иван Вазов.
Спор няма, че тя е геройство. Но защо и „срам“?
Отговор на този въпрос най-напред дава Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“, а след него и Димитър Страшимиров в „История на Априлското въстание“, един изключително ценен труд издаден през 1907 г.
От школска възраст помним огнените думи от Каблешковото „Кърваво писмо”: „…знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!” Това се случва в Копривщица.
Но само седмица по-късно водачът на бунта Тодор Каблешков свиква посред нощ тайно събрание. На него присъстват и първенците на селото – чорбаджиите. Пред тях той откровено признава, че положението никак не е добро. Заявява, че бунтът едва ли ще успее. Започват спорове какво да се прави. Решава се въстаниците да се изтеглят в планината, за да не бъде бастисано „селото“ от „поганците”, а чорбаджиите да изпратят писмо до османската власт в Пловдив. Те наистина го пишат и изпращат. То вече далеч не е „кърваво”, не се изучава в българските училища и в него четем:
„На 20 того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и след като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.
Това е мнението на тогавашните наши „бизнесмени“. Проливен дъжд обърква плановете на въстаниците за изтегляне в планината. Тогава копривщенските „първенци“ решават да заловят и предадат на османските власти водачите на въстанието. Решават по този начин да ги умилостивят, а и да откупят селото си. С помощта на бежанци от съседните села бунтовниците, които днес почитаме като герои, са обезоръжени, вързани са и затворени в лудницата, намираща се в двора на църквата „Свети Никола”, в гробницата и в метоха, а на горния етаж на аптеката са били задържани баш водачите –Тодор Каблешков, Панайот Волов, Тодор Икономов и останалите. Затворили ги и започнали да им се присмиват.
Като разказва тази история Захари Стоянов пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна пълна с пикня. Тридесет години след въстанието по стените на лудницата все още се четял надпис: „Който за народ се труди и грижи, тук той в гнусна темница лежи“.
Но защо си припомних този епизод от славната априлска епопея? Защото у нас стана мода да се правят възстановки на исторически събития. Няма лошо. Но нима не трябва да възстановяваме и срама? За да знае младото поколение, че дори в това велико българско дело като Априлското въстание е имало и срамни страници, а не само геройство. Разбира се, не е „празнично“ да се възстановява позорът. Но веднага следва логичен въпрос: нима е позор и срам да спасиш живота на хората, да спасиш родното си място, макар и с цената на предателството, и верноподаничеството? Труден въпрос.
Не е за празнуване срамът. Няма да го възстановяваме, но и не трябва да забравяме за него. Защото без него не можем да разберем истински геройството.
Днес гостите на Копривщица се възхищават на импозантните чорбаджийски къщи, запазени от унищожение през април 1876 г. Това също е национална съдба!
Алексанъдр Йорданов