Един разказ за сокая, за Часовниковата кула в Трявна, за надеждата и за силата на балканджийката… и още нещо.
ЦАРСТВЕНИЯТ НАКИТ
– Мамо, мамо! Виж! Прабаба е била царица!
Малко момиченце на около 7 годинки държеше в ръце нещо като златна диадема със закачени за двата ѝ края множество стари навързани парички. Затича се към майка си, а паричките зазвънтяха в такт.
– Къде намери това? – попита майката с нежен глас.
– Ето тук – отговори момиченцето, докато посочваше стара шарена ракла, която работниците изнасяха от старата селска къща. Предстоеше голям ремонт на къщата и всичко трябваше да се изнесе навън.
– Странно – замисли се майката. – Толкова пъти съм отваряла тази стара ракла, а не бях виждала подобно нещо.
– Добре скритото намира само онзи, който знае какво търси! – дрезгав женски глас се чу иззад вратата, откъдето се зададе старица с бастун, облечена с дълга пола, жилетка и забрадка – всичките в черен цвят. Това беше прабабата на момиченцето.
– Бабо, какво е това? Корона е, нали? – попита малкото момиченце и протегна ръчички към старицата.
Бабата пое златната диадема и прикани детето да я последва. Близо до къщата асмата образуваше нещо като навес. Там край олющена дървена масичка се търкаляха два прашни дървени стола. Бабата ги вдигна, извади бяла кърпичка от джоба на жилетката си и ги избърса. Прикани детето да седне на единия стол, а тя седна на другия и рече:
– Сега ще ти разкажа една от моите приказки, дето всъщност са истински. Искаш ли?
– О, бабо, да! – нетърпеливо потърка ръчички детето и се намести върху стола – Разбира се! Нали знаеш колко ги обичам тези приказки.
– Добре, ама да знаеш, че е дълга.
– Ооо, супер! Обичам дългите приказки.
– Тази приказка ми я разказа моята баба, а на нея – нейната баба, дето носела тази „корона“. Ще дойде ден и ти да я разказваш на твоите внучета или правнучета. И така…
Имало едно време по българските земи царства. Едно от тях било Търновското. Красиви били българските земи. Плодородни били. Сякаш от Рая откъснати. А от българските жени по-красиви нямало никъде. Велики империи мечтаели да имат тези земи, ала не успявали да ги завладеят. Много войни се водели, но България все успявала да извоюва победата.
Но един ден злият османски султан изненадващо повел войските си към столицата Търновград. Обсадил столицата. Дълго и смело се били българите срещу нашественика, ала този път не успели да опазят земите си. Царят бил свален от трона… Така паднало Търновското царство. Земите били завладени, а народът изтребен или поробен.
Част от знатните българи били избити. Разказват, че прокудените царски семейства, които оцелели, тръгнали да бягат и се заселили в места, където турците не могли да ги последват. Основали нови селища в райони, достатъчно близки до старопрестолния град, но и добре прикрити сред гори и планини. Тия царски и техни приближени родове донесли със себе си един царствен накит, подобен на корона, който по-късно хората започнали да употребяват. Царската диадема се превърнала в сокай – накит за глава на невестите.
Още от детството си всяко момиче трябвало да се научи да везе. Когато станело на възраст за женене, започвало да подготвя своите сокаени платна. Това били големи, дълги месали от памук или лен. Цветът също имал значение – бялото платно било за ежедневието, а кафявото или черното – за празници. Правели се шевици по средата на платното и в двата му края, които завършвали с ресни. Всяка мома трябвало да направи по няколко чифта, за да има за цял живот, понеже вече омъжените невести не шиели такива. Съществувал обичай, докато момата везе своите сокаени шевици, никой да не я вижда. Затова въпреки специалните цветове, които се използвали, всяка мома правела различни шевици.
Сокаят красял главите на омъжените жени. Всяка свекърва подарявала своя сокай на снаха си. Ако някоя жена имала повече синове и вече е подарила своя накит на първата си снаха, за следващите поръчвала на майстор да направи кръжило с пелешки и висулки. Много занаяти се развивали по онова време в Тревненския край. В почти всяка къща имало работилница, а повечето мъже били занаятчии. Понякога занаят похващали дори жените и децата в семейството. Занаятчията, който изработвал металните украси, се наричал куюмджия. Кръжилото се правело от три части, извити като дъга, които се украсявали с цветни камъчета. Богатите тревненски чорбаджийки носели позлатено или посребрено кръжило, а по-бедните и колибарските жени – медно. Сетне в двата края се прикрепяли висулки и пелешки. Пелешките били множество нанизи от тънки сребърни парички. Поставяла се и бука́ – тънка дъска с форма на яйце, направена задължително от бук. Бука́та държала сокая изправен.
Много важен бил обредът за гласенето на сокая на булката. Накитът се поставял в събота след сватбата. Тогава невестата за пръв път излизала от мъжовата си къща. Жени я разбулвали и за пръв път я закичвали с царствения накит. Лоша поличба било в слагането на сокая да участва жена, на която родителите са починали. Такива жени не били допускани в обреда. Слагала се бука́та, а после върху нея – и месалът. Месалът задължително покривал раменете и косата на булката. Много важно било косата на жената да е покрита, защото вярвали, че тя е уязвимо място, похваща зли очи, уроки, магии и какво ли още не. Затова сокаят, освен че красял жената, я и предпазвал като амулет.
Така омъжената жена носела сокая, докато не ожени син. Като ожени син, подарява сокая на своята снаха. Ако пък има само дъщери или е бездетна, тогава на жената се позволявало да носи сокая до дълбока старост. Но когато е в траур, трябвало да покрива блестящото кръжило с черна кърпа.
Чудно било хорото със сокаите. Толкова млади невести се събирали и играели. Главите им били гордо изправени, за да се задържа изправен сокаят, игриво потропвали с крака на хорището, а навред се разнасял звукът на подрънкващите сребърни парички от пелешките. Като хиляди нежни камбанки звънтели из цялото село, из гори и планини. Истинско вълшебство било.
Годините минавали. Тежко се живеело по време на робството, ала като погледнели сокая, хората имали надежда. На корона им приличал. Напомнял им, че някога по тези земи е имало български царства, велики и силни хора. Приказки разказвали българите на децата си. Приказки за царските корони, които с блясъка си съперничели на самото слънце. Показвали тогава сокая и надеждата пламвала, разпалвала вярата и стремлението към свободата на България. Онази свобода изглеждала тъй недостижима, ала легендите давали сила на народа. Българските корени били живи.
Един ден в Трявна се заговорило за голям часовник с кула. Било преди повече от двеста години. Много им се приискало на тревненци да имат такъв часовник и се примолили на властта. Търновският аянин Фейзи ага дал своето позволение. Ликували хората в Трявна, радвали се. Ала радостта им не траяла дълго. Фейзи ага им поставил условие. Ще се издигне чуден сахат на мегдана, ала само ако се спази едно условие: тревненки да спрат да носят своя накит за глава, наречен сокай. Този накит никак не се харесвал на турската власт. Виждало се, че давал на българското население някаква надежда и странни неща се шушукали между хората. За български царе, за свобода, за България…
Мислел си Фейзи ага: „Не стига, че в Тревненския край хората са освободени от държавните тегоби и обичайните налози, понеже селището е дервенджийско, не стига, че обикновен турчин не може да се засели в Трявна, ами сега и тези накити, дето приличат на корони и държат главите на тревненки гордо изправени. Не! Този накит подхожда на царици, а не на робини!“
Разбрали жените, че не могат да направят нищо. Ако откажат, тогава не се знае какво ще последва. Свалили те сокаите от главите си и сложили обикновени забрадки. Вече не изглеждали така величествени, както по-рано. Разказват, че повечето предали накита си на властта, но други го скрили в раклите… Доволна останала турската власт, че условието е спазено. Доволно засукал мустак и Фейзи ага. За по-малко от година вдигнали кулата, както било обещано. Радвали се мъжете и децата, ала жените с каменни лица минавали край кулата, а когато чували камбаната да звъни, сякаш нещо ги разкъсвало отвътре.
Казват, че накитът е безвъзвратно загубен. Но кой знае? Кулата и до днес величествено се извисява над мегдана. Напомня снагата на горда тревненка, накичена със сокай.
– Ех, бабо, много е хубава тази приказка! – възкликна момиченцето с ококорени очички. – Чак ми се прииска и аз като тревненските булки да се накича със сокай.
– Ще бъде, чедо, щом го искаш. – усмихна се бабата и поглади детето по главицата.
– Ама, бабо… – продължи детето и сведе замислено поглед към земята. – Ти знаеш ли, че тази приказка е и малко тъжна?
– Защо, момичето ми? – попита изненадано бабата.
– Ами то е хубаво, че в Трявна построили съвсем новичка кула с часовник, обаче… – продължи детето и стисна юмручета. – Турците постигнали, каквото искали. Тревненки махнали от главите си сокая.
– Ех, тъй е, чедо! – съгласи се старицата и поглади детенцето по косата – Умница си ми ти… Старата часовникова кула стои на площада в Трявна и винаги напомня, че по тези земи хората не са живели свободни. И не са си решавали сами какво да правят. Все се намирал по някой турчин като Фейзи ага, дето да им покаже, че са поробени.
Очите на бабата се навлажниха. Спомни си още по-тъжни приказки, истински истории от тежкия живот в поробена България, от въстанията, войните, Освобождението… Гласът на момиченцето обаче бързо разсея лошите мисли.
– А, бабо, мама каза, че никога не е виждала този сокай. И баба не ми го е показвала. Защо никой не го е намирал досега? – попита детето и посочи накита, който беше поставен на олющената масичка.
Възрастната жена спря погледа си върху вече потъмнялото кръжило на сокая, после погледна детето и промълви:
– Някои неща не се виждат с очи, мило дете. Особено онези, които сякаш с магия са скрити. Те се виждат само с душата и ако душата е чиста, човек вижда. Пък на децата душите им още са чисти. На възрастните им се налага да живеят по друг начин. Да работят, да се гневят, да правят грешки – то в днешно време е трудно човек да не е грешен. Пък и хора сме, всички грешим, щом сме на таз‘ земя, то е да се научим… Пък аз нали ти казах, че някои тревненки си скрили сокаите и не ги дали на турците. И моята прапрабаба, на която е бил сокаят, така е направила. И по-хубаво, че тъй е сторила. Сега ще има какво да разказваш и ти на твоите внучета.
Трявна, Виктория Колева