В магията на спора се раждат истини. Но има и истини, които наричаме безспорни. Такава е истината, че Иван Вазов е родолюбец и патриотичен поет. … И все пак като всеки млад човек, така и младият Вазов в началото на 80-те години на ХIX век неведнъж е изпитвал разочарования, огорчения, налягали са го мрачни мисли особено като е наблюдавал случващото се в отечеството ни. … Едва тридесет годишен, през 1880 година, той пише стихотворението „Поет и вдъхновение“, в което изповяда:
Отечество! Любов!
Тез думи за мен са
Сенки или глуми.
Аз търся нови идеали!
Какво ли му е било на душата, за да отрече така рязко, с едно драсване на перото, не само отечеството, но и любовта, като непотребни вече идеали?…
На 5 октомври 1880 година Иван Вазов пристига в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Той бяга от свободното Княжество България в една автономна провинция на Османската империя. Доминиращото население в Източна Румелия е българско, но властта си е османска. Източна Румелия е разделена от Княжество България с граница, която се охранява от милиция и жандармерия. Тя има и свой парламент – Областно събрание. Това разделение на „целокупна“ България е договорено между Русия и Австро-Унгария още преди „освободителната“ руско-турска война от 1877-1878 г. Руската политическа доктрина не предвижда създаването на „голяма България“. На Балканите трябва да съществуват и враждуват няколко малки държави, които винаги да бъдат зависими от „великите сили“. …
На думи в освободената част на България всички са патриоти, но пепелта на забравата вече е покрила истинските ни герои, отдали живота си за отечеството. Отчаян и разколебан, поетът търси „ново вдъхновение“, „нови идеали“… И се впуска в едно от най-достойните приключения в своя живот. И не защото става депутат в Областното събрание на Източна Румелия, не и защото прави партийна кариера в русофилската „Народна партия“, наричана още „лъжесъединистка“, защото е смятала, че съединението на разделеното ни отечество може да стане само с благословията на руския император.
Депутатството на Вазов не е запомнено с нищо, макар той да достига до поста подпредседател на Областното събрание. … Много по-важно е, е в началото на 1881 г. той е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ – първото сериозно научно-литературно периодично издание в България….
На 18 април 1881 г. излиза първият брой на списание „Наука“. Неговият главен редактор възторжено нарича събитието : „велико произшествие“. Но Константин Иречек /главен секретар на Министерството на народното просвещение в Княжеството, а няколко месеца по-късно и министър, когато Търновската конституция е суспендирана и премиер е руският генерал-лейтенант Казимир Енрот/, веднага ме възразява: „списанието е маймунско подражание на Запад“. Иречек е доктор на Карловския университет в Прага и вече е издал дисертацията си „История на българите“/1876 г./. Но в случая с „Наука“ не разсъждава „просветителски“, а партийно. Днес също има българи, които се опитват да пренесат у нас всичко ново и напредничаво, срещнато от тях по широкия свят. Но както някога, така и днес, те са посрещнати със същото отрицание и неразбиране, с което Иречек посреща опита на Вазов и Величков да разширят културния и научен хоризонт на българите. Днес като Иречек реагират нашите псевдопатриоти, които пеят по стадионите възрожденски песни, но изпадат в див екстаз от сръбската чалга или развяват на публични места чуждото руско знаме. Те разбират патриотизма като отрицание на европейското, на западното. А няма нищо по-глупаво от подобно разбиране. Защото не можеш да бъдеш патриот, ако не познаваш достоянията на съвременното човечество, богатството на европейската цивилизация, нейната култура и национални традиции. Ако не си опознал чуждото, много трудно ще разбереш истинската стойност и на своето, българското….
През 1883 година Иван Вазов пише:
„Един народ може да има чисто свое нещо само литературата… Науката е светилото на един народ, литературата е животът му“.
При комунизма политици можеха за бъдат само комунистите. И това обяснява всичко за злощастния български „реален социализъм“. Обяснява и факта защо винаги България катастрофира, когато я управляват комунисти. При демокрацията станахме свидетели на друга крайност: куцо и сакато у нас се юрна да се упражнява в политиката. Гледаха на нея като на дойна крава. Нацвъкаха се безброй партийки, коалиции и коалицийки. И ъв всички тях е пълно с „политици“. Имам чувството, че в България политиците са повече от българите.
В „Наука“ Иван Вазов и Константин Величков отделят много страници за да представят руските класици…, но също така и произведения на големите европейски писатели… Българинът според Вазов трябва да познава върховете на европейската литература, защото чрез това познание той ще опознае по-добре и европейския живот, ще познава по-добре и себе си. Тогава обвиняват Вазов, че „хвърка високо“, че народът ни не е дорасъл, че интелигенцията трябва да слезе при народа.. ..
Какво отговаря на този актуален и днес призив Иван Вазов?…
Поетът! Нека той възлазя!
Той няма място, няма час
И ако той при вас не слазя,
То вий стигнете го тогаз.
Много истини ни казва с този отговор Иван Вазов. Те не бяха сред цитираните по комунистическо време. Не се учеха в училище. Искал е да каже: дайте възможност на образованите хора, на тези, чиято мисъл открива нови хоризонти, да водят обществените дела. Дайте им тази възможност, а вие вървете след тях, опитайте се да ги стигнете, да ги задминете дори. И не им казвайте какво трябва да правят, не ги карайте да кретат те след вас. Вървете вие след тях. И тогава, може би, България ще се „оправи“, както днес стана навик на политиците да обещават.
Извадка от книгата „Патриотични уроци„ на Александър Йорданов