Български просветен деец
Признатите непознати самоковци
Ефрем Карамфилов, наш виден литературен критик и историк, определя епохата на Априлското въстание като „…най-българското време.“ Но ние можем да перифразираме тази негова оценка, като определим сто и двадесетте години на родното ни Възраждане също като ,“… най-българското време.“ Агрументите за това наше мнение са установени от историци, етнографи, политолози, социолози, фолклористи и филолози – българите, покорените и забравени от света поданици на султана, за около век се трансформират в достоен народ, претендиращ и доказал, че мястото му е в свободна Европа. И тази процеси са вдъхновени и реализирани от цвета на новата нация – блестящо се справила с историческите предизвикателства, които трябва да продолява. След написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски българският етнос решително разчупва регионално-провинциалната ограниченост, в която е живял в продължение на четири века, наложена му от османската власт.
От архиви в Турция, Средна Европа, Русия и у нас има запазени документи, показващи, че още преди 1762 година – годината на написването на Пайсиевия труд, българите постепенно се отварят за достиженията на свободно развиващата се европейска християнска култура и цивилизация. Паисиевата „История“ не е единственият фактор за началното развитие на родното ни Възраждане. То е резултат и на пословичната ни жизнеустойчивост и жилавост, предприемчивост и находчивост, трудолюбие и вроденият ни инстинкт за новото и прогресивното.
И свободните народи, живеещи на запад и север от Белград, изграждащи модерните за времето си общества, стават пример за вдъхновение и модел на подражание на възрожденците ни по-късно. Възприетите добри европейски духовни и материални традиции и практики се съчетават с добрите ни национални добродетели, което е гаранция за последвалите български успехи – изградените само за десетилетия национално самосъзнание и самочувствие, ново светско образование и литература, независима църква, уникалния български феномен в лицето на народно читалище, изстраданата ни национална свобода.
Като цивилизационен и културен факт това дава положителна оценка за предшествениците ни. А трябва тази положителна оценка да се повиши до патоса на възхвалата, защото учениците изпреварват учителите си.
Тази теза се излага и блестящо се защитава от Дочо Леков в една от книгите му, излязла през 70-те години на 20 век, „…за бързото и ускорено развитие на българската литература през Възраждането“.
Но това важи не само за художествената ни литература, а и за всички сфери на обществения ни живот. Само в рамките на около век българите преодоляват вековната си изостаналост от Европа, и то в условията на варварски азиатски деспотизъм. И венец на тази тенденция е кръгът „Мисъл“ , обединен около едноименното списание на Кръстю Кръстев, който заедно с Пенчо Славейков, П. Яворов и Петко Тодоров, 14 години след Освобождението, си поставя амбициозната задача – литературата ни да се европейзира, т.е. не да следва тенденции, а да бъде в крак с тях.
За чест и гордост на Самоков градът ни не е бил само консуматор, потребител на модерните и напредничеви идеи и материални постижения на Европа и българите от втората половина на осемнадесети век и първата половина на деветнадесети век. Тук се раждат и възпитават личности, които застават на предна линия, на авангарда на духовното и културното и материално развитие на етноса ни и на своето време. Доказателство за това са събраните исторически сведения от местни краеведи, които са открили документи, посочващи Самоков или Доспей за родното място на Паисий. Тази хипотеза сериозно се оспорва от историците на БАН, които са наложили за официално приет исторически факт Банско за неговото родно място. А по това време градчето влиза в праделите на Самоковската епархия. Дори фактът, че е роден в нея, дава повод за гордост на съгражданите ни, така както пловдивчани се гордеят, че от техния регион са родени Левски, Ботев и Вазов.
Аналогичен е случаят и с Омир. Десет града в Турция, Гърция и в Егейските острови оспорват славата да са родно място на първия гений на европейското художествено слово. Но пък точно тази неяснота и неизвестност не създава ли ореола на романтичност и легендарност в образите на двамата титани на словото – Омир и Паисий?
В първите десетилетия на Възраждането ни по-силен тласък в развитието му намира в западната част на българското географско пространство. Тук влизат духовните и стопанските центрове като София, Самоков, Горна Джумая, Рилския манастир, Банско, Скопие, Дебър, Охрид. В по – късен етап – първите десетилетия на19 век, българските духовни, културни и стопански дейци са родени в източните му предели, в градове от двете страни на Централна Стара планина, затова те „преместват“ новите центрове на Възраждането ни и налагат всички положителни тенденции в общественото пространство и в реализацията им. Затова и техните диалекти стават норми на българския книжовен език. Който е владетелят, негова е религията; който е на гребена на духовната и интелектуална вълна – неговият език /диалект/ става определящ като книжовна норма.
Достоен продължител на Паисий, сина на Самоков, е Христодул Костович Хаджи Сичан Николов. Като него той е неспокойна, търсеща личност, която работи всеотдайно за каузата – духовното и културното събуждане и просперитет на сънародниците му. Те да намерят достойното си място в голямото семейство на европейските християнски народи. За целта те трябва да знаят своята история – “вълшебния учител”, който ще превърне безличната маса българи в съзнателен народ, да усвоят модерното знание от духовната и материална сфера и по този начин ще се еманципира сред останалите народи на Турската империя.
За него това се пръвръща в лична кауза и още от юношеска възраст той започва да се подготвя за нея. Образова се и самообразова, за да се справи подобаващо като бъдещ будител на народа си. Ученик е на най-известните и авторитетни български падагози.
Пътуванията, които предприема, му помагат да разбере какъв е животът на свободните народи. Има възможност да усвои техния опит и традиции. За това, че е търсеща и творческа личност, показателен е фактът, че той е един от малцината българи през първата половина на деветнадесети век, като изучава и владее езици, които му дават възможността свободно да общува с чуждата култура и литература. Разбира, че писменото, книжовното знание е двигателят, който ще промени към положителна насока и отделната личност, и обществото като цяло. За да обобщим за творческата и търсеща натура на Христодул, са сериозните му занимания в различните области. Той е книжовник, просветител, религиозен проповедник, педагог, езиковед, историк, стихоплетец, автор на учебници, диалектолог, преводоч на Библията, редактор, учител, полиглот и първият професионален турист. Това е вярно, но като суха статистика е скучно четиво.
Затова интересно ще бъде да се проследи многостранната му народополезна дейност. Творческият му път започва със споделянето идеите на рационализма. Ренесансовите явления в културата и литературата преминават в просветителски – килиините училища се заместват от светски, класни. Изгражда се мрежа от училища, чиито брой преди Освобождението достига около 1 100. Работи се особено с младото поколение – да е грамотно и просветено. По това време по грамотност българите не отстъпват на много европейски народи. И това се прави без български държавни институции, в условията на фанатичната и консервативна турска власт. Прогресивните, напредничави и родолюбиви слоеве на народа ни винаги са говорили от негово име и са го представлявали по най-достойния начин.
Такъв е и Христодул Костович – учещият се и учещият и възпитаващият учител и книжовник. Рожба на това време той не може да излезе извън просветителските, морализаторски, дидактично – образователни задачи, което налага в съчиненията му да присъстват публицистични елементи.
По това време се заражда и едно ново и благородно явление в публичното пространство на българското общество, назовано с хубавата дума „спомоществователство“- хора с финансови и материални възможности да помагат в изграждането на училища, библиотеки, читалища, млади българи да учат в чужбина.
Следват новите художествени тенденции – на романтизма, наложени по българските земи от труда на Юрии Венелин
„Днешните и минали българи“, издаден през 1829година. В него доказва, че българите са дали литература, култура и език на славяните и специално на русите, което е повод не само за национална гордост, но и е дало тласък на българските възрожденци да проявят научен интерес към родната литература, език и фолклор и бит.
Тази тенденция се улавя и от нашия съгражданин и творчески я отразява със сантиментални и романтически поетични текстове и с научни изследвания, посветени на нашата история, фолклор и език. Сантиментализмът се заражда в Англия и предхожда романтизма. Замества дидактично – разумното начало на просвещенския рационализъм, като налага чувствеността и емоционалността за водещо начало у човека. Със стила и естетиката на сантиментализма творят само двама стихоплетци – Димитър Попски и Христодул Костович. Романтизмът има прогресивен характер, защото изследва всичко онова, което е позволило на народа ни да оцелява през страшните векове на робството, и то не само от колективна, а преди всичко от лична, интимна гледна позиция.
Но за него почти нищо не се знае от масовата публика, за разлика за Найден Геров, Добри Чинтулов, Райчо Жинзифов, които са съвременници на Христодул и те заедно определят тенденциите на това литературно направление. Патриотизмът си той превръща от убеждение в личен, но скромен и всеотдаен подвиг. И затова търси нови средства за ускоряване на формирането на нацията ни, като книжовник, историк, издател, педагог, стихоплетец. С други думи, народополезната му дейност се обръща с лице към спешните и актуални задачи в живота на съотечествениците му. Оттук и обяснението, че това, което е достигнало да нас от трудовете му, е с голям граждански патос.
А в началото на деветнадесети век развива стихотворството. Сред първите поети Д. Попски, Н. Рилски е и нашият съгражданин. Класистическа образност наблюдаваме в “Похвали на древните болгари и отечеството им ” от Хаджи Сичан Николов. Заглавието спомня за подобни теми, разработени от руските класицисти. Тогавашните ни поети са познавали руските “вирши”.
Христодул Костович е жив пример за бързото и ускорено развитие на литературата ни – в рамките на няколко десетилетия твори в стиловете и направленията класицизъм, просвещение, сантиментализъм, романтизъм. А тези процеси в Европа са протекли за около 200 години. Такава е и хронологическата им последователност, породена от политическата конюктура, от идейно-естетическите и философски необходимости и промени в Европа. Процесите там са плавни, бавни, последователни. Затова те се зараждат, развиват и умират или преливат в следващия стил или направление постепенно и в повечето случаи безконфликтно.
А при нас, в условията на азиатска тирания, всички тези стилове и направления, като че са спонтанно възникнали, бързо се развиват, кратко живеят, лесно и бързо отмират, както са се и появили. Като че няма причинно – следствената обусловеност на процесите на литературата ни в началото на 19 век ( например Паисий гениално съчетава идеите и на и на Ренесанса, и на Просвещението, и на романтизма). По-горе отбелязах стиловете и направленията, в които пише Христидул Костович.
А той няма модел, пример или традиция на родната поезия, от която да се учи, усвоява и усъвършенства. В началото на19 в. дори трудно можем да говорим за родна литература, като изключим преводите и побългаряването на чужди текстове. И затова да проявим разбиране към първите ни стихоплетци за посредствената им поетична продукция. Те задно с Христодул поставят основите на поезията ни, налагат тенденции в поетика, стилистика, образи, теми и мотиви за разработване, които по-късно ще се приемат, развият и обогатят от следващите поколения поети. Нямат таланта, но имат вдъхновението да задават първообразците на новото изкуство, нямат опита и примера, имат желанието и идеализма да са полезни и потребни на народа, който възкръсва за нов духовен и културен живот. Техните първи поетични опити, лишени от художествените достойнства на истинската поезия, в края на Възраждането ни завършват с гениалното творчество на Хр. Ботев – образец за гражданска поезия от световна величина.
Във времето, когато се формира българската нация, Христодул Костович има принос в изследването на българския национален език – определя много точно двата му големи диалектни региона – източен и западен, като границата започва на изток от Свищов, минава на запад от Пирдоп и Пазарджик, по поречието на Места и свършва на изток от Солун. Тази граница е приета и от съвременната диалектология. Взима отношение и при оформянето на единния ни правопис, който се основава на източните диалекти. Той, представителят на западните говори, не проявява локален патриотизъм и не налага тях за основа на формиращия се официален книжовен български език и правописа въз основа на него, защото вижда посокота на езиковите тенденции и проявява мъдро разбиране.
Неоспорим е приносът му в създаването на родното печатно слово, като журналст и издател. По този начин книгата, учебникът, вестникът стигнат по-бързо и по-лесно до масовия читател. Той става по-информиран, по-знаещ и се постига най-важната цел – информираният българин да стане мислещ българин, със своя позиция по проблемите, които го вълнуват. А той да израсне до търсещ и действащ българин. Фотинов със своето “Любословие”, Богоров – “Български орел”, преди тях С. Врачански с “Неделникът”- първите автори на печатни издания са с полагащото им се достойно място в духовната и културна история на българите.
А делото на Хритодул Костович незаслужено и неосноветелно тъне в забвение. А той съчетава, по-точно чрез печатната книга, допълва училищно-образовотелната си дейност с публицистичната, научната и преводаческа. И така става учител и на малки, и на големи, на млади и стари. Затова без излишна скромност можем да поставим скромния ни съгражданин до Паисий, Софроний, Берон, В. Априлов, Бозвели, Н. Рилски, Славейков и Каравелов.
Продължителят на делото на Паисий е съвременник и съратник на титаните на родното ни Възраждане – П.Славейков и Л. Каравелов. Христодул като тях е универсална ренесансова личност (сферите на творческите му итереси са упоменати по-горе). Масовата публика знае за техните заслуги към възрожденското ни общество, а за тези на нашия съгражданин почти нищо. Това се дължи на неговата човешка и творческа скромност, като спазва библейската максима за смирение и всеотдайност да служи на общонародната кауза, да възпитава,
облагородява своя народ, да бъде неговият учител, който ще го води към прогрес и развитие. Няма личното и творческото самочувствие на Пенчо Славейков, който, осъзнавайки мисията си на културен строител, се е постарал животът му да бъде подробно документиран.
„Сто и двайсет годин. Тъмнини дълбоки….“ По този начин Иван Вазов метафорично определя началото на „…най-българското време“ в „Епопеята“ си, одата „Паисий“. От този връх се тръгва и минава през стотици и хиляди христодуловци, за да завърши тази епоха с Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов, Бенковски, Волов…. – това са имена – стъпала, свързващи два върха в националната ни история 1762 и 1878 година. Симеон Радев определя дейците, градили следосвобожденска България като „строители на съвременна България“. А преди тях отечеството ни е градено, а сега грабено, от не по-малко талантливи и всеотдайни строители. Нали? Защото, ако нямаше Паисий, Христодул, Славейков-баща, Каравелов, Левски и Ботев, нямаше да има Петко Каравелов, Константин Стоилов и Стефан Стамболов. „Строителите“ ни са с богат арсенал „въоръжение“- от перото и печатната машина до пушката и сабята, вдъхновени от чист идеализъм и безкористен патриотизъм. Те са вдъхновявали и мобилизирали най-добрите синове на нацията ни, като че са споделяли Ботевото „… Вдъхни всекиму, о, боже! любов жива за свобода – да се бори кой как може с душманите на народа.“
Затова приносът и на омастиленото перо и на окървавената сабя са равни по блясък и заслуги пред олтара на Отечеството. По-атрактивни, по- впечатляващи и запомнящи се са революционерите, бунтарите от Раковски до Бенковски, но не по-маловажен е и приносът и на будителите, на книжовниците, т.е. еволюционистите, които по-незабележимо, може би и по по-скромно, но също с безкористен идеализъм и плам допринасят да има светлите дати в националния ни календар – 20.04. 1876, 03.03.1878.
Но признателният ни народ е нарочил и 01.11 също за празник, на които да отдаде почит, признание на тези като Христодул Костович. Защото поробителят е гибелно опасен за етноса ни и революционерите са открили въоръжен фронт срещу него, но не по-малко опасни за нас са били националното безпаметство, невежеството, неграмотността, изолацията, която ни консервира в средновековието. Тази бездуховна среда капсулира роба до инстинкта му за оцеляване.
Той привиква с положението си, дори парадоксално, това нравствено и психологическо състояние и поведение му става навик, като че се чувства удобно в него. А за да стане българинът достоен човек и свободна личност, първо, трябва да познае тези добродетели, второ, да възпита потребност от тях, трето, след това да ги пожелае. Христодул Костович е помагал на българина да познае националните и европейските ценности, добродетели, което ще го провокира сам да ги потърси, ако се наложи и извоюва.
Захари Стоянов в „Записките“ си ни представя бунтаря от Самоков Тодор Хайдутина, съратник на Георги Бенковски, също много малко познат, дори и в родния си град ( след поражението на Априлското въстание предлага на Бенковски през Ихтиман да избягат от Копривщица в Самоков, за да се скрият в горите на Рила. Апостолът на IV революционен окръг отказал и тръгва за Румъния, и в Троянско, река Свинарница, го предават и убиват.
Ако беше послушал съгражданина ни, може би щеше да се спаси. Пожелавам си да се намери нов Захари Стоянов, който да представи „ бунтаря“ Христидул Костович, „препасал“ перото, повел дружината си от мисли, идеи и писани слова – искрено си го пожелавам. Христодул го заслужава, длъжници сме му.
Христодул Костович Сичан Николов е незаслужено забравен и непознат. А с това изследване се опидатахме да докажем, че той трябва да бъде познат и признат. За да преодолеем този пропуск, ние, учениците на ПГТ Самоков и учителите в училището, молим нашия партньор -Общинска библиотека-Самоков, да обособи място, което да е посветено на именития ни съгражданин. Като в наше лице те може да намерят помощници за реализирането на тази цел.
Красимир Димитров
Филолог и учител в Професионална гимназия по туризъм – Самоков