Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от фамилия Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания „Good Life“, задава въпроси, които отвеждат Диди Арие-Бейкър в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел.
Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942–1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин.
В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката Леа Коен е издирила в архивите.
По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.
Една забравена екзекуция
На 15 април 1943 г. в 6 сутринта в двора на Софийския затвор са обесени двама видни български парфюмерийни индустриалци, Рафаел и Леон Арие. Двамата Арие представляват част от семейство Арие, състоящо се от 5 братя и 5 сестри, пръснати в България, Франция и Румъния, всички със солиден и преуспяващ бизнес. Заради него, заради благотворителната дейност – неотменна част от съществованието им, братя Арие си спечелват прозвището „Ротшилд на Балканите“.
В България в началото на 40-те години се намират повече от 40 човека от фамилия Арие, които след събитията, за които ще стане дума в романа, се пръсват по четирите краища на планетата. Днес останки от фамилията има в Далас, в Ню Джърси, във Флорида, в Израел и във Франция. Екзекуцията на Леон Арие, 56-годишен, и на неговия племенник Рафаел (Руфи), 36-годишен, е извършена в тесен кръг, без присъствие на адвокати и без да бъдат предупредени близките. Няколко дни преди това е подадена молба за помилване, която не е уважена нито от Министерство на правосъдието, нито от Двореца. На заповедта за екзекуция стои резолюцията „Без замедление!“.
Екзекуцията е извършена на другия ден след отхвърляне на молбата, с голяма припряност. Двамата Арие са обесени като престъпници и телата им са почти захвърлени. Един случаен свидетел, затворник по същото време в Софийския затвор (Яко Коен), разказва по-късно следното:
„Бях по това време по политически причини в Централния софийски затвор. Спомням си, когато ги изведоха за екзекуция. Единият от тях силно крещеше, че е невинен, другият хладнокръвно мълчеше.“
По-големият брат на Леон, Исак Арие, който има връзки с Двореца и лично с царя, иска ауденция при него, за да моли милост. Приема го царският секретар, монархът отказва срещата, като се оправдава чрез него, че има натиск от Берлин и не може да направи нищо. Въпреки отказа, близките на екзекутираните хранят надежда до последния момент, без да могат да повярват, че животът на двамата Арие, известни със своята щедрост и благотворителност, участвали във всички благотворителни акции на Двореца и на царицата, ще бъде пожертван за политически цели.
„Нямат вече нужда от ядене – казва строго жандаринът на жената, – обесиха ги“, след което хлопва вратата под носа й.Те научават за случилото се в 12 часа същия ден, когато жена от фамилия Арие отива да им занесе, както всеки друг ден, храна в затвора, където не се грижат за прехраната на осъдените на смърт.
Тасовете падат от ръцете й, жената се строполява на паважа. Тя е една от сестрите на обесения Рафаел. Исак Арие, баща на обесения Рафаел, е получил инфаркт при излизане от Двореца – той умира две години по-късно, без да се съвземе никога.
Можем само да гадаем как преминават следващите няколко часа. Единствената, останала днес пряка наследница на клана, Едит Арие, живее в Далас, и си спомня с най-големи подробности фаталния ден, който ми разказа лично.
„Помня 15 април 1943 г., защото на този ден завърших Американския колеж в София, това беше последният випуск, и се прибрах в къщи с рейса, за да съобщя на всички новината, че съм се дипломирала. Живеехме с майка ми Виктория и с брат ми Рудолф в къщата на чичо ми Леон. Прибрах се късно, някъде към 9 вечерта, но се учудих, че всички прозорци бяха затъмнени, а когато приближих, чух, че от вътрешността на къщата се носеше вой, като че ли виеха диви животни. Уплаших се много, влязох… и разбрах.
Никога няма да забравя тази нощ. Всички бяха като обезумели, те обикаляха в тъмното като сомнабули и страшно виеха. Качих се в стаята на братовчедка ми Клоди (дъщерята на Леон), с която бяхме като сестри. Тя беше просната на леглото и издаваше нечовешки звуци. Беше невъзможно да я успокоя.“
На другия ден в дома на семейството пристига по спешност софийският равин Ашер Хананел. Той е единственият, който е бил извикан преди обесването и е видял осъдените за малко. Опитал се е в качеството си на духовно лице да съдейства пред началника на затвора обесените да бъдат погребани на следващия ден според традицията. Началникът се съгласява, но предупреждава, че освен равина други външни лица няма да бъдат допуснати.
Друг един от малкото останали свидетели, Рене Арав, син на една от сестрите Арие, живее днес в Париж и помни с паметта си на 12-годишно тогава момче онзи последен ден, в който семейството е заедно.
„Всички мълчаха в големия салон, не беше покруса, отчаяние или мъка, а пълно вцепенение, което ги беше обхванало. После започнаха да идват хора и изведоха децата.“
Свидетелят разказва и друг епизод. Неочаквано пред входа на къщата спира дипломатически автомобил, от който слиза испанският пълномощен министър Хулио Паленсиа. Той познава лично семейството, приятел е на Леон Арие, и държи да изрази подкрепата си. Паленсиа изиграва за близките в онзи момент ролята на забравената справедливост, на Deus ex machina, на неочакваното спасение, дошло свише. Как става това, читателят ще научи в третата част на този очерк.
Труповете на обесените са прехвърлени на Софийските гробища и погребани там на следващия ден, 16 април, в отсъствие на семейството. Много по-късно останките са прехвърлени във внушителната семейна гробница, където почиват днес.
Съсипана е цяла една просперираща фамилия, оставила следи в обществения, икномическия и културния живот. През следващите две години многобройното семейство окончателно се разпада, няколко от най-близките умират от естествена смърт, други загиват, а трети се разбягват, подгонени в различни посоки.
Последните думи на обесените Рафаел и Леон са били, че са невинни. Невинни в какво?
Индустриалците Арие
Исторически данни за икономическата и социална дейност на семейство Арие съществуват от около 1800 година. Богати търговци, дошли вероятно от Русия, те се заселват в Самоков, който по онова време е важно търговско средище в Османската империя. Между различните дейности, с които са се занимавали, се знае, че отрано са проявили интерес към етеричните масла. Това е един от ценните продукти в Османската империя, като отначало Арие са ги продавали на международните пазари, а по-късно са се интересували и от тяхното приложение в парфюмерията. Били са силно свързани със Самоковската община, за което свидетелства запазената и до днес Сарафска къща в града, тяхна отнета фамилна собственост (днес принадлежи на държавата), която с възрожденската си архитектура и изящество е сред най-добрите примери в жанра.
Семейство Арие е многобройно и задружно. Въпреки че запазват родовата си къща в Самоков, те живеят в София, недалеч от фабриката им на „Мария Луиза“. Една част от семейството е емигрирала във Франция, доста от членовете притежават освен български и френски паспорти, а французойката Рашел от Лион напуска Франция заради Леон Арие, омъжва се за него и ражда две деца – дъщеря Клодия и син Рене. Един от братята, Аврам Арие, живее в Букурещ. Клодия и Рене са между най-потърпевшите от събитията през 1943 г. след обесването на баща им Леон.Арие имат отношение към културата. Леон Арие е бил известен колекционер и е притежавал ценна художествена сбирка от картини, мебели, скулптури и други предмети, които закупувал в Париж, а по-късно и в България. В стилната къща, която построява в Симеоново – истински малък музей, в салона има мраморно копие на известната старогръцка скулптура „Трите грации“, изработено в естествена големина. Арие подпомагат и местната българска култура, например женската литература. Те финансират някои от изданията на съгражданката им от Самоков Евгения Марс, на Дора Габе и на други писателки. Сборникът „Полувековна България“ на Евгения Марс, с която поддържат докрай близки приятелски връзки, излиза през 1929 г. – само година след преместването на Леон Арие от Париж в София, с техни средства. Вътре се намира и стилна реклама на тяхната козметика.
Семейството безспорно разполага със средства и поддържа висок стандарт на живот. В гаража им на улица „Мария Луиза“ има пет леки автомобила. Мерцедесът на младия Рафаел Арие, красив млад мъж, по когото софийските красавици лудеят, е облицован с червена кожа. Един от свидетелите си спомня, че Рафаел (Руфи, както го наричат близките) обичал да носи червени кожени ръкавици в съответствие с цвета на автомобилното си купе. С него разхожда не една софийска госпожица.
Аромат на Жермандре
Братята Жак, Исак и Леон Арие притежават най-голямата българска фабрика за козметични продукти на ул. „Мария Луиза“ 58, до известния през 40-те години хотел „Савоя“, която носи романтичното име „Жермандре“. (През 1928 г. Жак внезапно умира, но неговите дялове в бизнеса са запазени и финансово обезпечават вдовицата му и двете й деца – б.а.)
Жермандре е френското наименование на ароматно растение, използвано в парфюмерийната промишленост. Има лек аромат на див чесън, със скромни, прилични на диви, горски цветчета. По нашите земи то расте в Родопите и местните хора го наричат поддъбниче.
Родина на козметичните продукти „Жермандре“ обаче не е България, а Франция. Френските парфюмеристи Миньо и Емил Буше основават фирмата „Жермандре“ през 1873 г. в Париж. Всички техни парфюмерийни продукти – кремове, пудри, сапуни, шампоани излъчват лекия ароматен мирис на планинското цвете със същото име, което във Франция расте в Елзас, откъдето е фамилията Миньо. Битува и друго обяснение за названието „Жермандре“. Според историци на френската парфюмерия, то е израз на патриотизъм след преминаването на Елзас и Лотарингия след 1870 г. в ръцете на германците, с което французите не се примиряват до Версайския договор през 1919 г., по силата на който двете области са върнати на Франция. (Игра на думи, която идва от подигравателното наименование german вместо allemand, което французите са давали на немските заселници в двете области.)
Изборът на деликатния мирис на планинско цвете не е случаен за епохата. Той съответства на вкусовете на любителите на модата ар нуво и ар деко с техните предпочитания към прости, издължени форми и моминско изящество. Създателите на този вкус са проникнали в тенденцията на времето да наложи чара на невинността, на жената-дете, както и са проумели обстоятелството, че съвременната жена присъства социално не само в салонен вариант, декор на силни парфюми, но и на всички други обществени места, където е все повече пълноправен член, участник и актьор. Ароматът на жермандре (поддъбниче) става подходящ, както за богатите дами, така и за обикновените секретарки, за интелектуалките и учителките и дори за работничките, които също започват да откриват тайните и предимствата на дамската козметика, запазена до началото на 20 век само за определени обществени кръгове. Миньо-Буше създават в своята лаборатория революционен козметичен продукт – оцветената пудра за лице, предшественичка на фон дьо тена, онзи козметичен елемент, необходим на всяко дамско лице днес, без оглед на възраст и социална принадлежност. За разлика от използваната дотогава оризова пудра с ефект на фино брашно, новата пудра с романтичното име Balpoudré прилепва като втора, по-съвършена като цвят и гладкост кожа на лицето, придава му светлина и изящество, за каквито мечтаят жените от всички социални категории.
Пудрите на Миньо-Буше подлудяват най-напред Франция, а след това и цяла Европа. Козметичните серии на „Жермандре“ получават във възходяща градация медали на всички световни изложения от 1889 г. нататък, като на Световното изложение от 1900 г. пудрата „Бал пудре“ е удостоена с Голямата награда за парфюмерия и със златен медал. Тази пудра е революция в гримирането на дамите, защото смесва финия оризов прах на класическата пудра с деликатен, леко оцветен крем с почти незабележимо ухание на гора.
Известността на продуктите „Жермандре” достигат и до България. Първото десетилетие на 20 век е белязано вече със силно участие на българските жени в обществения и в светския живот. Техният външен вид също се променя и се отдалечава все повече от образа на типичната българска жена от Възраждането. Съвременната българка е европейка, нейният идеал е стройната линия, прилепналите по тялото тоалети, елегантните обувки с високи токове и шапките, внасяни от Париж, Букурещ и Виена. Софийските дами не се появяват на публични места без шапки, ръкавици, елегантни фризури и грим на лицето. Провеждат се и първите конкурси за красота, победителка в един от които е Лора Каравелова.
Първата реклама, която доказва присъствието на продуктите „Жермандре” у нас, намерих в един варненски вестник от 1914 г.
През 1915 г. обаче Шарл Миньо е убит на фронта от германски куршум и фирмата осиротява наполовина. Преди това е починал и Емил Буше, а лошата следвоенна конюктура не насърчава наследниците да продължат успешния дотогава бизнес. Те продават през 1916 г. фирмата, което ще рече фабриката си в Ньой, както и лицензите на произвежданите продукти на трима млади български парфюмеристи, братята Исак, Жак и Леон Арие. Те са амбициозни и развиват бизнеса, запазвайки фабриката в Ньой, а петият брат Аврам Арие основава клон на „Жермандре“ в Букурещ. Просперитетът им позволява да поддържат близо 1300 работници в тези 3 града, да изнасят продукцията си в цяла Европа и да станат най-авторитетната парфюмерийна фирма на Балканите.
„Ротшилд на Балканите“, както започват да ги наричат, имат и други успешни стопански дейности, които се разпростират върху цяла Европа.
Успехът на „Жермандре“
Той се крие в тайните рецепти на френските парфюмеристи, които братя Арие доразвиват и обогатяват на базата на богатите български етерични масла. Някои от техните сапуни и кремове ухаят вече не само на гора, но и на българските роза, лавандула и мента. Арие са клиенти и партньори на най-добрите производители на етерични масла у нас, с което поощряват тяхното производство.