Ролята на Русия като провокатор на анархия
„22 СЕПТЕМВРИ ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАЦИОНАЛНИЯТ ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ! НЕЗАВИСИМОСТТА МНОГО ТРУДНО СЕ ИЗВОЮВА. А МНОГО ЛЕСНО СЕ ГУБИ. Пазете Независимостта на България“ – призоваха историци в празничния ден.
Ххронология 6 септември 1885 – 22 септември 1908
На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Княз Александър I Батенберг подкрепя Съединението с Княжески Манифест.
На 8 септември всякога проклета Русия обявява недоволството си и изтегля своите офицери.
На 2 ноември 1885, подкрепяна от Австро-Унгария и всякога проклета Русия, Сърбия напада България.
На 5-7 ноември се водят тежки боеве край Сливница, завършили с българска победа, но на 9 ноември сръбската армия обкръжава Видин.
На 10 ноември 1885 българската армия разбива сръбската при Драгоман, а на 14-ти – при Пирот.
На 16 ноември 1885 Русия и Австро-Унгария отправят ултиматум към България за спиране на войната.
На 24 март 1886, на рождения ден на княз Александър I, Съединението е признато от Великите сили и от Портата с т.нар. Топханенски акт.
България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на Независимостта през 1908, е че българският княз формално е назначаван от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия.
На 7 май, няма и два месеца след международното признание на Съединението, е осуетен заговор на руския капитан Набоков за отвличане на княз Батенберг и предаването му на руснаците.
На 9 август обаче, в 2 часа сутринта български офицери-русофили с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Александър I да абдикира.
На 10 август Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров оглавяват контрапреврата и на 16 август пловдивските войски влизат в София.
Княз Александър I се връща в страната на 17 август 1886, но няколко дни по-късно абдикира окончателно под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров.
На 19 октомври е отклонена кандидатурата за българския престол на княз Мингрели, кандидатура неофициално подкрепяна от Русия.
На 22 октомври руският капитан Набоков организира въоръжен бунт в Бургас, потушен от армията. Във Варна пристигат два руски военни кораба. Регентите декларират, че армията ще окаже съпротива! Австро-Унгария и Великобритания подкрепят България.
На 6 ноември руският ген. Каулбарс скъсва дипломатическите отношения между България и Русия.
На 16 и 19 февруари 1887 избухват бунтове на български офицери русофили в Русе и Силистра. Метежниците са екзекутирани.
През март 1887 година Великобритания, Австро-Унгария и Италия образуват Средиземноморско съглашение, с което подкрепят регентството.
На 25 юни 1887 Великото Народно събрание избира за княз принц Фердинанд I Сакскобургготски.
На 30 август е вдигнато военното положение, обявено след преврата на 9 август 1886.
На 23 декември 1887 една чета на капитаните Набоков и Боянов, подготвена с руски средства от русофилската емиграция в Цариград, навлиза в България.
Разгромена е на 24 декември от българската армия.
„Русия – огнище на заговори, посегателка на реда в чужди държави“
Симеон Радев, „Строителите на съвременна България”, том 3, (изд. СУ „Св. Кл. Охридски”, 2009).
„От започването на българската криза той (Гирс – бел. ред.) виждаше с мъка, но и с безсилие как престижът на Русия се излагаше от безразсъдните начинания, в които бе замесено нейното име. Задигането на Батенберга от хора, които минаваха за нейни наемници, и изпращането му от тях под конвой в Рени, вече бяха дали на Русия пред очите на славянския свят образа на пиратска държава.
Метежите в Силистра и Русе показваха още веднъж Русия като огнище на заговори, посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия.“.
Разбира се, ако някогашна Русия е била „посегателка на реда в чуждите държави, сеячка на анархия”, Съветска Русия не остава по-назад и през цялото съществувание на съветската власт тайните убийства и отвличанията, извършени в чужбина, са съвсем обичайни.
Но да се върнем в началото на 20 век. Още след международното признаване на Съединението усилията на българските правителства се насочват към обявяването на независимостта на България.
В началото на ХХ век се очертава благоприятна почва за обявяване на независимостта на нашата държава.
Великите сили имат по-наложителни дела за решаване – решението на Австро-Унгария да наруши Берлинския договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина; поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат. Трябвало само да се чака удобен момент. Такъв им се представя на 2 септември 1908 в Цариград: „…поисках да видя великия везир. Кямил паша ме прие и не скри от мен, че протоколът на Високата порта не позволява на представителя на България, като васално княжество, да бъде канен заедно с представителите на чуждите държави. Той прибави, че в случая няма обида нито за княжеството, нито за мен; за да докаже това на цял свят, той, великият везир ще даде след една неделя едно дине в моя чест. Отговорих, разбира се , каквото трябваше… […] Известни са подир това събитията, които последваха моя инцидент. Правителството на г. Малинов твърде умело го използува, за да завземе Източните железници в Южна България и на второ място да прогласи политическата независимост на България.”
(Иван Ст. Гешов, из „Историята на моя пилаф”, в. Мир, бр. 8541, 1 септ. 1928)
На 22 септември 1908 г. в черквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена
Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата Цар на България. Министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (и от София, и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
В този момент Русия също няма интерес от избухване на война и се намесва единствено в споразумението по възникналите тежки финансови проблеми.
На 6 април 1909 г. в Цариград Андрей Ляпчев и Рифат паша подписват в присъствието на посланиците на Англия, Франция и Русия българо-турски протокол, с който Турция признава Независимостта на България. До средата на април Независимостта на България е официално призната от Великите сили (на 10 април от Англия, Франция, Италия, на 16 април – от Германия и Австро- Унгария). България е призната и от Русия, Сърбия, Черна гора и Румъния. Според подписаните Руско-турски протокол и Руско-български протокол Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, а България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 години цели 82 млн. франка.
С признаването на независимостта България става пълноправен участник в международните отношения.
Даниела Горчева, ФБ
