През 1960 година най-големият кредитор на НРБ е Съветският съюз
Тайните фалити на БКП са едни от все още малко известните факти от периода на комунизма в България, но документално потвърдени истини за управлението на компартията през времето, когато тя се ръководи от Тодор Живков*.
Положение на неплатежоспособност
През 1956 г. Тодор Живков, издигнал се в сянката на Вълко Червенков, е утвърден на поста първи секретар на БКП с одобрението на съветския ръководител Никита Хрушчов. Непопулярният по това време Живков ръководител на българската компартия търси популистки решения за разпознаването му от масите, като обещава да подобри бедното благосъстояние на болшинството от хората в страната. Заимствайки от китайския икономически модел за скокообразно развитие, Живков заявява, че за няколко години българското земеделие и икономика ще донесат благоденствие. Вместо това икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те години се влошава и страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност, припомнят от „Памет“.
По това време партийната цензура прикрива негативните тенденции в икономическото развитие и не дава гласност сред обществото на задлъжнялостта на управлението на БКП. Темата за външния дълг до края на комунизма остава една от най-големите държавни тайни, известни на тесен кръг партийни ръководители и висши банкови служители от БНБ. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева.
Дълговете към съветските банки
По това време най-големият кредитор на НРБ е Съветският съюз, а въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов предупреждава висшето партийно ръководство:
„Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР.”
БНБ предлага различни мерки изразяващи се в съкращения и икономии на валута, но заключението е, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират [от 1959 г.] на съхранение в Държавната банка на СССР”. Тодор Живков прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочка за връщането на старите кредити и получаването на нови. Заедно с министър-председателя по това време Антон Югов, се обръщат с писмо до съветския ръководител Хрушчов, в което признават, че въпреки взетите мерки „ние не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”
„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов [премиер] за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика”, разкрива зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски.
След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг Живков изпада в безизходица. Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете. Как обаче е възможно Тодор Живков да продаде на Съветския съюз български златен резерв в размер на 20 тона без никой в държавата да разбере?
Архивните документи показват, че Живков е бил улеснен в случая. Няколко месеца преди златният резерв да бъде изтъргуван за погасяване на фалиралото Живково управление благородният метал е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето му в СССР започва още през септември 1958 г. Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в Госбанк – Държавната банка на СССР, докато се извърши строеж на резервен, по-добре укрепен трезор. Българското златото, тежащо 20,1 тона, е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959 г. Там представители на БНБ го предават на комисия от Госбанк.
За да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка и единствен изход – да хариже на златния резерв на Кремъл.
„По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство”, разкрива проф. Нешо Царевски, началник на управление „Валутно” в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ пред прокуратурата през 1990 г.
Справка на Главна прокуратура за количеството български златни резерви, които Тодор Живков харизва на СССР, за да погаси част от задълженията на комунистическото управление към Кремъл и да спаси поста си / Източник: Архив на НСлС
Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк в Москва Александър Коровушкин. Още същият ден председателят на съветската държавна банка дава съгласието си да покупката да се осъществи. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон. Ценният метал, възлизащ на 20,1 тона е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на Живковото управление към Москва.
Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато първия секретар на БКП вече заема и поста министър-председател. Тогава БНБ изготвя формален доклад до Живков, с който е предлага на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ. Така еднолично решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред (през 1991 г. продажбата е установена от прокуратурата по дело №4/1990 г. за причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП, като го засекретява под кодовото название направление „Делта-М”, бел. ред.).
Следите на тази унизителна „сделка“, прикрита от първия секретар на партията, обаче не са заличени изцяло. В архивите остава паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., в която се посочва, че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител. „Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие”, посочва през 1991 г. пред следствието бившият зам.-председател на БНБ проф. Царевски. Притиснат от фактите в оцелелите архивни документи и от показанията на представителите на БНБ за тайните операции със злато през 1991 г. Живков е принуден да направи под клетва пред прокуратурата следното признание:
„Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут. Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на златото, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен. Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.”
Още продажби на българско злато
При задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет разрешава на БНБ да депозира 6 тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Заложените общо 5 878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.
Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и Българска външнотърговска банка през 1964 г. е депозирано още злато в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5 849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков.
Така между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг или 31,8 тона чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана единствено и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон.
Дори и като премиер Живков старателно пази в тайна тези операции, пишат още от „Памет“. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори”. Какво се е крие зад нея разяснява бившият зам.-председател на БНБ проф. Тотю Тотев: „Сметка 105 „Дебитори и кредитори” е „тъмна” сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.” Тези факти, разкрити далеч след промените, показват, че НРБ е първата страна от бившия социалистически лагер, която фалира през 1960 г. далеч преди Полша през 1980 г. В началото на 60-те години Живков разбира, че без съветска помощ не може да управлява и по тази причина се решава извърши национално предателство, като предложи на Пленум на ЦК на БКП България да се слее със СССР като 16-та република, който одобрява страната да загуби националния си суверенитет.
Истината за Живковото управление
Банкерът проф. Царевски обобщава:
„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.”
И към края на 60-те години кризисното състояние с валутния баланс продължава, правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по чуждестранни кредити, на които се крепи управлението му. БНБ е оставена без злато и на червено. Този факт признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, последният му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете. Зарев си спомня: „Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.”
Вторият фалит на БКП. Живков към Брежнев през 1978 г.:
Благодаря за помощта, без която България нямаше да бъде платежоспособна
През първите години на 70-те години външният дълг бележи плавно покачване, а от 1974 г. започва рязко да се увеличава. През 1970 г. той е 1,3 млрд. валутни лева, през 1974 г. – 2,6 млрд. валутни лева, а през 1977 г. – 4,6 млрд. валутни лева Петролната криза от 1973 г., когато страните-производителки от ОПЕК, налагат контролирано производство на петрол и увеличават цената му, оказва значително влияние върху световната икономика. В България обаче, въпреки че получава съветски нефт, част от който продава на трети страни, правителството не предприема ефективни мерки, които да смекчат удара върху икономиката от покачването на цените на петрола.
Пасивът, който НРБ понася от изменението на цените на нефта за петте години до 1981 г., е около 2,5 – 3 млрд. валутни лева. Външният дълг се покачва застрашително и управлението на БКП отново изпада в състояние да не може да посреща задълженията по външния дълг. Тодор Живков е принуден лично да моли за помощ Леонид Брежнев. На Москва отново да налага отпуска финансова помощ под формата на два поредни годишни транша от по 400 млн. рубли, защото управлението на Живков за втори път е изправило страната до ръба на неплатежоспособността. Валутните задължения към 1978 г. достигат заплашителните 6 млрд. долара.
„Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна.”
Това са думите на генералния секретар на БКП Тодор Живков, отправени към съветския ръководител Леонид Брежнев по време на срещата им в Крим през лятото на 1978 г. С тях Живков признава пред генералния секретар на КПСС втория фалит, до който България е докарана през 1877/1978 г. в резултат на неговото некомпетентно управление. Генералният секретар на КПСС лично предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на НРБ:
„За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем.”
В този период Живков се мъчи по всякакъв начин да задържи обема на съветските суровинни доставки. Той прави няколко пъти герой на НРБ Леонид Брежнев, връчва му и Димитровска награда, а при посещенията на съветския лидер в България се опитва да договори нови отстъпки на четири очи по време на лов. Над СССР обаче вече са надвиснали сериозни икономически проблеми, изразяващи се с разходите във военната авантюра в Афганистан, наливането на милиарди за спасяването на режима в Полша и изчерпване на запасите на петрол и газ в европейската част на страната. На срещата в Крим през 1978 г. Брежнев директно казва на Живков, че „да определим окончателно още сега евентуалните обеми на доставките на суровини и оборудване, които вие искате, ние не можем”.
Част от изказването на Тодор Живков при срещата с Брежнев в Крим през 1978 г., на която лично благодари за съветската помощ, благодарение на която управлението на БКП под негово ръководство е спасено от втори фалит / Източник: Архив на НСлС
В строго секретно писмо Леонид Брежнев лично информира Тодор Живков по-късно, че СССР предвижда намаление на разчетите за енергийни доставки в периода 1981-1985 г. По това време Съветският съюз предоставя на страните от СИВ повече от 72 млн. тона нефт, 7 млн. тона нефтопродукти, 29 млрд. куб. м газ, кокс и електроенергия. Москва намалява енергийните доставки за НРБ в размер на 2,6 млн. тона. Съветското правителство категорично заявява, че „не е в състояние да прави промени в структурата на горивата, тъй като това било вече направено и възможности няма никакви”.
Третият фалит през 1987 г.
През 1985 г. НРБ отново влиза в спиралата на външния дълг. Лошите икономически показатели във всички отрасли и неадекватната политика водят до взимането на все повече заеми от западни банки и до все по-голямо задлъжняване на режима. В същото време Тодор Живков отказва да прави каквито е икономически реформи. През октомври 1987 г. той е предупреден в писмена форма от председателя на БНБ Васил Коларов, че реално управлението се намира в състояние на фалит.
В представения му документ е направен разчет на плащанията по външния дълг по главницата и лихвите. Посочено е и общата задлъжнялост (само по външния дълг) на страната в края на 1987 г. – „около 6000 млн. валутни лева”, което е над 7 млрд. долара. Дадена е и информация за предстоящите плащания по външния дълг за следващите три години, както и данни за по-високите лихви, които НРБ трябва да плаща при положение, че външната ѝ задлъжнялост се увеличи. На финала председателят на БНБ подчертава, че единственият начин да се обслужва нормално външния дълг е взимането на нови кредити.
Живков никога не признава пред българския народ, че довежда страната три пъти до фалит, но в показанията си пред прокуратурата през 1990 г. разкрива обречеността на комунистическия строй и неговата изостаналост / Снимка: БТА
Под непосилното бреме на тоталната задлъжнялост на НРБ към западните банки Коларов информира генералния секретар на БКП, че „е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите ѝ валутни постъпления. У нас те са повече от 100 на сто.” Тодор Живков обаче отказва да приеме истината и вкарва страната в нови огромни дългове, за да остане на власт и да продължи да поддържа илюзията на „развития социализъм”. Към края на 1989 г. режимът на Живков и БКП натрупва близо 11 млрд. долара външен дълг.
Новият генерален секретар на БКП Петър Младенов, който наследява през ноември 1989 г. Живков, също верен човек на Кремъл, знае истината за тежкото икономическо положение. Той обаче не го разкрива пред българския народ, а го споделя само пред ръководството на МВР и Държавна сигурност в края на ноември 1989 г., като заявява, че управлението на Тодор Живков е довело страната до „просешка тояга”, а „картината в икономиката е потресаваща”.
През февруари 1990 г. със строго секретно от особена важност писмо относно: Състояние на плащанията по ползваните кредити от чужбина, подписано от председателя на БНБ Иван Драгневски и председателя на Българската външнотърговска банка Веселин Ранков председателят на Министерския съвет Андрей Луканов е информиран за критичното ниво на външната задлъжнялост на комунистическото управление, което към 31 декември 1989 г. възлиза на 10,6 млрд. долара. Посочено е, че през 1990 г. предстоят плащания по различни кредити и лихви в размер на 3,9 млрд. долара. Те могат да бъдат частично погасени само с останалите 528 млн. долара в т. нар. стратегически резерв.
Първата и последната страница от справката на председателя на БНБ Васил Коларов до Тодор Живков от октомври 1987 г. с разчети за предстоящите плащания по външния дълг, от която става, че управлението реално е във фалит и може да се спаси само с цената на взимане на все по-неизгодни и утежняващи икономическото положение на страната кредити от западни банки / Източник: Архив на НСлС
Банкерите изтъкват, че „на международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити”. От ноември 1989 г. не е договорен нито един такъв. „Като мотиви за тази въздържаност се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница”, признават банкерите. Те предлагат да бъдат прекратени плащанията по външния дълг, като банката уведоми кредиторите за това. През следващия месец Андрей Луканов се опитва да изпроси 1 млрд. долара от СССР, за което пътува лично до Москва, но Горбачов му отказва, тъй като и самото съветско управление е във финансова криза. На 31 март 1990 г. Луканов прекратява едностранно плащанията по външния дълг без да предупреди кредиторите, което допълнително утежнява положението на България. Така става ясно истината за фалиралото комунистическо управление, което завещава най-лошия икономически старт от всички страни в разпадналия се съветски блок, опитващи се да се отърсят от тоталитарните комунистически режими.
Тодор Живков също не прави признания пред българския народ, нито понася политическа отговорност за краха на страната. В показанията си под клетва, дадени от него, пред Главна прокуратура по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП обаче той признава:
„Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие – такова беше времето. Ние сме идеализирали Съветския съюз. Той за нас беше образец. И трябва да бъда сега подлец, за да кажа, че още тогава съм бил наясно какво е било положението в Съветския съюз. Ние постепенно виждахме и започнахме постепенно да чувстваме, че съветските хора живеят по-лошо от българските граждани. Очевидно е, че ЦК на БКП и генералният му секретар са били под влиянието и в плен на илюзията, че победата на социализма в Европа е гарантирана.
И накрая, понеже говоря откровено, искам да подчертая, че тази политика за тогавашните условия беше правилна, но започна да ражда своите парадокси и противоположности. Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985 г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране.”
*До 2007 г. в България е известен фалитът на БКП само през 1989-1990 г., довел до едностранно прекратяване на плащанията на външния дълг през март 1990 г. от премиера комунист Андрей Луканов. През 2007 г. разследващият журналист и основател на сайтовете desebg.com, agentibg.com и pametbg.com Христо Христов публикува своето документално изследване „Тайните фалити на комунизма”, изградено върху официалните документи по дело №4/1990 г. на Главна прокуратура за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП. Христов е единственият изследовател, който работи с над 1300-те тома по делото, в които е събраната стопанската история на България в периода 1958-1991 г. и са разпитани ключови функционери и ръководители от БКП, стопански ръководители, бивши управители на БНБ, както и бивши министри и експерти на Министерството на финансите. Книгата за първи път разкрива, че по време на управлението на БКП начело с Тодор Живков страната три пъти е доведено до фалит – през 1960, 1977 и 1987 г.