На 10 и 11 юни 2017 г. една внушителна група от около 50 ученици от Професионална гимназия по туризъм направи пътуване до град Скопие. Целта на пътуването имаше две задачи: първата- запознаване с „близката чужбина“- Македония и втората, по-важната- награда за отличниците от тази учебна година и за учениците , взели активно участие в извънкласни дейности.
Предварителните очаквания на пишещия, признавам си, бяха 
големи. (Спомням си ,още като дете, на моя съседка, като идваха гости от днешна Македония, какво голямо самочувствие демонстрираха- и с италианския ФИАТ, и със западните си дрехи, и с италианските бонбони и дъвки. По времето на социализма те имаха възможност да пътуват на Запад.)
Сегашните ми впечатления са,че ако не беше границата и митницата, по нищо нямаше да разбера, че сме в друга държава – хората, които срещахме, пътищата, по които пътувахме, градовете, през които минахме, приличат на нашите.
От Скопие съм разочарован. По площ, по моя лична преценка, е почти колкото Пловдив, но властите им, вдъхновявани от националистичната идея да се идентифицират като уникален, древен и значим народ, са изпаднали в крайност със строителството на монументални обществени сгради, чрез които да материализират амбициозния си македонизъм. Какво имам в предвид? Вече споделих , че по територия градът е колкото нашия Пловдив или малко по-голям. Но в центъра, на едно сравнително малко по обем място, са построени грамадни, помпозни обществени сгради, накичени с колони, арки, фигури на герои от Античността. Зад грандоманията се набиват на очи лошокачественото строителство ( избили са сиви и кафяви петна по административните сгради, отлепени медни орнаменти ).
За да не отегчавам читателите този
комплекс от сгради метафорично мога да го представя като 3- годишно дете, обуто в обувки 40 номер.
Тези сгради не се вписват, по моя скромна и непретенциозна преценка, в пространството и интериора на града с неговите патриархално – балканско минало и традиции, които нямат нищо общо с класическата антична гръко – римска култура, за каквато напъни имат някои македонски управници. Например зад сградата на Националният археологически музей е построена друга внушителна сграда, също в неоромантичен стил, като разстоянието между тях ширината на една квартална уличка. И в резултат се внушава , че тези постройки се задушават взаимно, борят се за светлина и простор. Денят беше слънчев, а уличката ( не улицата) беше тъмна, мрачна и потискаща.
Друг пример – зад музея на Национално – освободителните борби и ВМРО, построен в неоромантичен стил е курдисан ултрамодерен паралепипет от алуминий и стъкло, които не се вписват в общия ансамбъл на пространството със сгради тип социалистическо строителство. Пред масивните колони на Министерството на вътрешните работи зелената площ , освен че е малка е и изровена, плочките са разкопани, а асфалтът е изкъртен и личи, че са в такова състояние от доста дълго време. Но за стопаните на тази сграда това сигурно е в реда на нещата. А пък с многобройните колони, статуи и фонтани в центъра на града човек има усещането, че е между декори на исторически филм или сред археологически разкопки в Пелопонес, Мала Азия или Апенините.
Неволно правя съпоставка с готическите катедрали в Западна Европа, които с
височината и обема си внушават колко е малък човек и колко е велик Бог, което изисква от вярващия смирение. А тези бели гиганти с позлатени орнаменти са не просто безвкусица, не просто кич, а избиване на национален комплекс за величие, за доказване по най – лошия, пошъл начин на свои и чужди колко са значими със своя културен и цивилизационен принос към човечеството. Убеден съм, че в Скопие има талантливи архитекти, но допускам, че професионалното им мнение по сградоустройството на центъра не е чуто, защото политиката, по – точно идеологията на македонизма, е взела връх.
Следователно политиката е победила естетиката. Затова липсва чувството за мярка, хармония в изграждането на това централно пространство. Защото строителството на това място потвърждава библейската сентенция : „Това, което те покрива, то те и разкрива“ – фалшивостта, несъстоятелността на идеята на македонизма е материализирана в тези сгради. Те вместо да респектират – дразнят или провокират съжаление.
Възмущение провокира и кражбата на чужда история от Македония.
По мостовете на река Вардар, в центъра, са поставени скулптури на мъже, допринесли за духовното, културно и държавно устройство на Македония. Но за нас е чудно защо има фигури на гръцки, римски и византийски мислители, военноначалници, културни дейци, а за нас българите е направо скандално тук да видим фигурите на Григор Пърличев, Йоаким Кърчовски, братя Миладинови и други по – малко познати на широката публика дейци от Средновековието до Възраждането , родени и живели в земите на днешна Македония и … Никола Вапцаров и Димитър Талев . Тези мъже са имали българско национално самосъзнание, работили са за българската национална кауза. Миналата година е преведен и издаден на македонски диалект романът на Димитър Талев „ Железният светилник “.Неговият предговор лансира идеята, че това произведение е върхово в македонската романистика, а авторът му е чистокръвен македонец. Но тези пасажи от него, които разглеждат проблемите на българската кауза, и не са удобни, а направо опасни за идеологията на македонизма са премахнати.
Пропагандата е промила мозъците на местните хора.
Местна жена в разговор с наша съгражданка е споделила,че страната им е най – хубавото и най – доброто място за живеене, но по мнението на млад човек, с когото разговаряхме, той сам пое тази тема, сподели, че се срамува от това мегастроителство и грандомания, че е участвал в протестите против Никола Грувски, който е инициатор на идеята центъра на Скопие да бъде такъв. По този начин националната идея на Македония се компрометира: първо, защото е фалшива и изкуствена, второ, това провокира грандоманията, трето, в чуждите очи губи тази идея губи националното достойнство. Защо? Защото властимащите са загубили в заслепението си себеуважението си и по един не просто нетактичен начин, а чрез „агресията“ на архитектурата и монументалното изкуство налагат не само присъствието си на световната историческа сцена, но и водещата си роля в нея.
Контрапункт на центъра на столицата е Турската чаршия – тя е истинската, автентичната физиономия на града. За мен тя съчетава очарованието на пловдивския Капан, Етъра, Търново и Капалъ чарши в Истанбул – с калдъръмените улички, магазинчета, работилнички и сладкарнички. Тук попадаш в друго време – патриархално – ориенталското минало на този град, със своя колорит, със забавен темп и ритъм на живот, които нямат нищо общо с модерния му център. И тук има кич, но той предизвиква умиление, снизходително разбиране, а не възмущава .
В коритото на река Вардар са построени три дървени каравели. Те са свързани с Христофор Колумб. За местните историци- националисти той е македонец, тоест също повод за национална гордост. Но в архивите на Генуа има документи от 15 век, в които се описва „ ….българинът от Охрид Христофор, който отива на служба при испанския крал.“
Друго нещо, което ме впечатли в Скопие е, че много често чувах албанска реч. Медиите у нас информират, че в някои области на Западна Македония албанското население е преобладаващо, но неочаквах толкова много да живеят в столицата.
Също по медиите съм чел, слушал и гледал за скритите и явни противоречия между македонците и албанците.
Но лично станах свидетел в борбите за надмощие между двата етноса.
По – точно станах неволен слушател на този конфликт. В призори бях събуден от провлачените гласове на високоговорителите на близките джамии. А към 7 часа сутринта бях стреснат от запис и също пуснат по високоговорител на християнски камбанен звън и на православна църковна служба. Така че, противоборството между двата етноса се води на няколко фронта – религиозни , политически, националистически и дори в озвучаването на публичното пространство. Това потвърждава моето мнение за агресивността на идеята за македонизма, като използва за целите си и източното православие. Тази арогантна звукова атака, като че не просто внушава, а дръзко заявява : „ние сме истински македонци и затова сме и истински християни, и истински християни сме и затова сме истински македонци. Албанци – мюсюлмани, ние сме тук, в нашата земя сте, виждате и чувате ни. Няма да ви се дадем.“ По този начин двете страни на монетата – идеологията на македонизма и православието ( те са неразделно, взаимно свързани и обусловени от общия враг – албанците мюсюлмани, а и от християните българи и гърци) са присвоили правото си в неделя, в 7 часа да те събудят, да нахлуят в интимното ти пространство. Така де! Имаш си интимно пространство, но то е в тяхното национално пространство, нали? Мисля си, звукът от високоговорителите на тези църкви не са ли религиозният еквивалент на помпозността и кича от центъра на града. Аргументирам се – например в страни, които са със силно религиозно население като Полша, Италия, Испания, не знам за такава практика на служене на Бога. Това е традиция за ислямския Ориент, а любовта и общуването с Бога са най – личните неща за човека, затова са и най – скрити. Но както и да е! За сега обаче гениталите на албанците “водят” на християнската акустика на македонците .
Групата ни посети и прочутата Самуилова крепост ( кале ). Не знам защо, но я асоциирах с крепостта над Белчин. Може би поради бутафорията, незавършените разкопки и недоизградените крепостни стени. От това място се разкрива панорамна картина към целия град и близките околни планини.
А под калето имаше много хубава детелина, но не намерихме четирилистна , а по нея бяха насядали и налягали мюсюлмански семейства, които си почиваха преди да отидат на вечерната молитва . Изобщо объркана работа! Защо ли? Българска крепост, строена от български владетел, сега се намира в Република Македония, а под нея си почиват мюсюлмани и албански младоженци си правят снимки за спомен. За македонците не е „крепост“ , а използват турската дума „кале“. А тази крепост, кале след време ще я има ли и как ще се казва – един Господ знае?
На връщане към България посетихме природната забележителност каньона Матка.
Намира се на 15 километра от Скопие. Това е една клисура, много тясна и с формата на зиг – заг , обградена от високи и стръмни склонове. На тази каньон е изграден язовир и ВЕЦ. Красотата, очарованието на това място се формира от съчетанието на стръмните склонове, на места отвесни, надвесили се над водата, на езерните води и гората. От дясната страна на езерото е прокарана тясна пътека, 
която води до края на каньона. Разполагахме с два часа да го разгледаме и се разходихме по пътеката в рамките на един час и имахме същото време да се върнем. От нея към отсрещния бряг, отстоящ на 100 – 150 метра, се разкриват чудни картини на резедавата вода със микрозаливчетата и надвесилите се над тях скали, а над тях – чудни скални образования приличащи на хора, животни, чудовища и няколко малки пещери. Дърветата се борят за своето пространство и са накацали едно над друго като къщите на Велико Търново. Тук на това място се почувства истинското величие, могъщество и достолепие, а не в центъра на Скопие. Още нещо любопитно, скъпи читателю, когато слязохме от автобуса и стъпихме на каньона ни посрещна… мъж изпълняващ песни на Васил
Найденов. Да, правилно прочете. Един автобус с монтанска регистрация достолепно се разположил на паркинга с отворени врати, като до предната е инсталиран високоговорител и нашенец с микрофон пее песни на Васил Найденов. Репертоарът на тази група от Монтана включваше и кръшни и пъргави български хора, като хороводецът беше с българското знаме.Това не е просто атракция в атракцията, ами нагледен патриотизъм.
Докато за македонските вла
сти патриотизмът е натрапчива показност, за да бъдат забелязани,затова и чужденецът го приема като неистински ,за нашите сънародници от Северозападна България патриотизмът е спонтанен и естествен, изразен с една артистичност и затова е истински.
Красимир Димитров
сн. Сара Манчева