История на построяването му
Защо при българските комунисти и при българските псевдонационалисти националното чувство идва на второ, ако не и на трето място след любовта им към Господаря в Кремъл!?
Паметникът на съветската армия символизира тъкмо националното предателство на кремълофилите.
Защитниците на този паметник газят стотиците хиляди гробове на български селяни, офицери, работници, индустриалци, писатели, художници – жертви на съветското робство.
Този паметник ознаменуваше съветската победа над България още преди тази победа да бе станала окончателен факт и българският народ да бе напълно смазан под съветския ботуш.
Комунистите решават да бъде издигнат паметник на съветската армия поробителка още преди изтеглянето на окупаторите. Решението за обявяване на конкурс за издигането в българската столица на паметник на Червената армия е взето от Министерския съвет на 11 февруари 1947 г.
Само ден преди това, около 17,40 ч. на 10 февруари 1947 г., в Париж подпредседателите на МС Кимон Георгиев, Трайчо Костов и Александър Оббов подписват мирния договор със Съюзниците. Комунистическата власт е чакала този момент, за да продължи със съветизирането на България откровено и безпардонно.
Към онзи момент вече са проведени първите етапи на съветизацията – ликвидиран е националният елит чрез масовите убийства без съд и присъда през есента на 1944 г. и чрез т. нар. народен съд през зимата и пролетта на 1945 г.; създадени са концлагери от съветски тип за политическите противници; държавните структури са разградени или овладени от комунистите и поставени в подчинение на руснаците; проведена е чистката на „фашисти“ в администрацията, войската и образованието; започната е насилствената македонизация; унищожени са патриотичните организации и „великобългарският шовинизъм“, а на тяхно място насилствено е насаден национален нихилизъм и комунистически интернационализъм.
На същия 11 февруари 1947 г. в Народното събрание министър-председателят Георги Димитров заявява на лидера на опозицията Никола Петков: „Ние можем да ви изгоним в един час“. На 12 февруари 1947 г. е прочетена присъдата по делото „Неутрален офицер“, което подготвя унищожаването на опозицията.
Два месеца по-късно са спрени опозиционните вестници. Четири месеца по-късно Никола Петков е арестуван в Народното събрание, шест месеца по-късно БЗНС „Никола Петков“ е разтурена, седем месеца по-късно Никола Петков е обесен в Софийския затвор.
Докато се провеждат конкурси за проект на паметника в годините 1947-1949 и докато той се изгражда в годините 1950-1954, вървят следващите етапи на съветизацията: установяването на еднопартийна система, национализацията, създаването на планова икономика и обвързването й със соцлагера, насилствената колективизация (ако до 1948 г. в ТКЗС са 8% от селските стопани, към края на 1950 г. вече е отнета земята на 50% от българските селяни), унищожаването на католическата и протестанските църкви и превземането на православната, тоталитарното подчиняване на културата и образованието, реформирането на МВР изцяло по съветски модел от дошлите през есента на 1950 г. съветски съветници и пр.
През юли 1949 г. репресията става чисто тоталитарна – в концлагерите са изпратени хиляди хора не заради опозиционна дейност, а защото не са плакали след смъртта на комунистическия вожд Георги Димитров, като в днешна Северна Корея.
През есента на 1949 г. в затворите има 3270 политически затворници, а в концлагерите – 4500 лагеристи, а към началото на 1953 г. политическите затворници и концлагеристи в България са 7590 души.
В тези години съпротивата на българския народ срещу русификацията и съветизацията е най-силна. През 1950 г. и 1951 г. в българските села избухват селски и женски бунтове, предизвикани от масовия глад вследствие на колективизацията и непосилните държавни доставки (на протестите жените викат: „Защо отнемате хляба от децата ни и го давате на руснаците!“). Половината от преминалите през концлагерите в тези години са български селяни, съпротивляващи се на отнемането на земята.
През 1951 г. въоръжената съпротива на българския народ срещу комунистите е в апогея си. Горяните са над 3000, милицията и войската водят сражения с тях. През късната пролет на 1953 г. стават спонтанни протести-стачки сред тютюноработниците в Хасково и Пловдив.
Стотици отиват в „Белене“ за критична дума за Съветския съюз или за виц.
А вицовете за руснаци са стотици. Например, че в СССР имат шест жътви – съветската, полската, чехословашката, унгарската, румънската и българската. Или че съветски учени установили, че Адам и Ева били руснаци, защото били голи, имали само една ябълка, но твърдели, че живеят в рая. Или за българина, който отишъл при Маленков да се оплаче, че умира от глад и яде сено, а Маленков му се скарал, че през пролетта трябва да се яде свежа трева, а сеното е за зимата. Или за бележката в тоалетната на хотел „Варна“ в гр. Сталин, адресирана към съветските войници и офицери, да не се качват с крака върху седалката и след ползване на тоалетната да дръпнат синджира, за да потече вода.
На 24 август 1954 г. Политбюро в състав Тодор Живков, Георги Дамянов, Георги Чанков, Райко Дамянов и Енчо Стайков одобрява надписа на паметника: „На Съветската армия – освободителка от признателния български народ“.
Източник: Дневник
Снимки от Царската детска градина, на чието място по-късно е изграден Паметникът на съветската армия. Виждат се фонатаните, голямата пясъчна детска площадка с водна площ за игра, мащабният алпинеум и изкуствено водопадче. Вероятно втората половина на 30-те години.
Източник на снимката Стара София