Писателят Недялко Славов ме изненада повече от приятно с последната си книга. Дълго време бе от интересните поети на Града под тепетата, с напредването на годините по естествен път се насочи към прозата, запазвайки поетичния си изказ. „Филипополски разкази” притежаваше толкова редкия в българската литература немски романтизъм с чудесен хумор, разположен по топосите на Пловдив с лежерния лъх на нещо отминало в годините. След това Деко премина в по-обемните форми на романа и последваха „Фаустино”, „Вертиго” и „Портрет на поета като млад” като във всеки един от тях търсеше по неповторим начин божествената игра със съдбите, превръщането на детето в осъзнат индивид на предела, разказваше великолепно, поетизираше прозата и отнасяше в гънките на спомена отминалото ни време. Славов стана един от най-ярките представители на повествователна „нова вълна”, сред който си струва да се споменат две имена: Ина Иванова и Сашо Секулов. Но той притежава и нещо, което го няма в нито един съвременен автор – умението да полемизира с реалността, да се мъчи в текста със „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”.
Последният му роман „432 херца” смело мога да нарека постижение в българската проза от европейски мащаб. Той просто е страхотен роман, без преувеличение! С него авторът преминава във вселенското, общочовешкото, планетарното и по изключително умел начин е вплел един характерен и малко известен факт в сферата на музиката и от там го трансформира в ровене на битието ни, поставяйки извечния въпрос за творчеството и непоносимия товар върху създателя. Оставям настрана дори леко криминалния оттенък с данбрауновски елементи, защото той съвсем не е определящ в архитектониката на книгата. Сюжетът обаче е много завладяващ и почти неизвестен на широката публика.
През 1939 год. пропагандният гуру на нацистка Германия Йосиф Гьобелс подписва генерален указ, който нарежда да се промени трептенето на музикалния тон на 440 херца вместо дотогавашния на 432 херца и така се променя изцяло възприятието на музиката, насажда се у слушателя съвсем различно усещане за хармония и спокойствие. Променен е божествения ред с един на пръв поглед абсурден указ. Но удивителното е, че през 1953 год. „демократичният” свят възприема изцяло постановлението на нациста и утвърждава 440 херца за стандарт чрез Международната организация по стандартизация и така в целия свят се утвърждава промяната на тона „ла”, което има катастрофични последици. Разравянето в документалната история/тук на мен леко ми липсва засилването на тази линия в романа/ разкрива поредния мистичен сценарий. Практически промяната на тона на 440 херца е стара масонска идея, която през 1953 год. намира своята реализация, въпреки острите протести по това време, преди всичко във Франция. Промяната на тона на камертона донася промяна в мисленето на човечеството, защото това е всъщност промяна във вибрацията на Вселената, съответстваща на златното сечение или Божествената пропорция. Гьобелс променя него и тайните общества го възприемат като последователи на Бафомет. Така 432 трептения в секунда са загубени за света и по този начин светът губи природната хармония. Малко известен факт е например, че Миг Джагър прави свое проучване, което категорично доказва положителните реакции, ако се слуша музика на честоти от 432 херца и вредното влияние на 440 – те.
Това е сюжетната основа на романа на Недялко Славов, върху която се сблъсква младият музикант Нед и усилията му да преодолее с таланта си диспропорцията в света на творчеството. Звучи като тайна, полукриминална загадка, нали? Но не е съвсем така. Поставената задачка е борбата между доброто и злото, прозата на автора придобива поетичния ефект на изказа и метафорите в него всъщност прогнозират и решават сблъсъка на един модерен неолиберализъм с естествеността на живеенето ни.
Деко е един от малкото български писатели, които искрено вярват в Божията подредба. Тази подредба всъщност извежда изкуството до вечността и младият композитор върви към нея. В урагана звънът на камбаната ще се превърне в знак, че някъде, някога ще дойде „Мулатката, танцуваща върху снега” – мъжката мечта за вечност в еротиката.
Докато четях романа в ушите ми звучеше музиката на Моцарт, Григ или Хендел, вероятно в забравеното божествено трептене от 432 херца. Може би това е била целта на автора? Искрено желая добър път на книгата, но съм скептичен относно възприятието, защото българинът вече отвикна да чете модерна проза. А „432 херца” е изключително стойностна проза. Дано съм лош пророк…
Христо Марков