В рубриката „Четиво“ Дневник публикува откъс от „Мадмоазел Айфел и кулата на любовта“, с автор Софи Вияр, предоставен от Издателство „Лемур“
Прочувствена, вълнуваща, вдъхновяваща история за дъщерята на създателя на Айфеловата кула
Париж 1887 г. Гюстав Айфел иска да построи най-високата кула в света. Никой не вярва, че този невиждан досега проект ще бъде готов за Световното изложение – освен смелата му дъщеря Клер.
Във време, когато все още се смята за неуместно жените да излизат сами дори на разходка, тя е най-важният съветник и личен секретар на баща си. Младата жена е неотлъчно до него, но начинанието, с което са се захванали, граничи с лудост и заплашва бъдещето на брака й. Дните отлитат все по-бързо, а пред Айфел се издига още една преграда: парижката художествена сцена, предвождана от Ги дьо Мопасан и Александър Дюма, се обединява срещу предполагаемото оскверняване на града.
Във вихъра на общественото негодувание и личните ѝ битки, неочаквана среща изправя Клер пред може би най-важния избор в живота й: Айфеловата кула ли е нейната съдба – или бъдещето ѝ е в новия свят, отвъд океана?
Софи Вияр е псевдоним на успешна немска писателка, журналистка и политолог. По време на едно пътуване до любимия ѝ град Венеция, тя посещава колекцията на Пеги Гугенхайм. Очарована от нея и от историята на известната колекционерка на изкуство, Вияр пише романа „Пеги Гугенхайм и мечтата за щастие“, който влиза в списъка с бестселъри на Spiegel.
На голям успех се радва и следващата ѝ книга – „Мадам Екзюпери и звездите на небето“, която вече е преведена на различни езици и публикувана в редица европейски страни. През 2024 г. българските читатели ще могат да се насладят и на третия ѝ роман – „Мадмоазел Айфел и кулата на любовта“.
Ето какво споделя авторката за книгата: За днешните поколения Айфеловата кула е символът на Париж и притегателна точка за много хора от цял свят. Тя се е превърнала в кулата на любовта, където се правят и приемат милиони предложения за брак и се раздават милиарди целувки.
Така Гюстав Айфел, инженерите му Кьохлин и Нугие, архитектът Совестър и личната му секретарка Клер са създали вълнуващо произведение на изкуството, пазено дълбоко в сърцата ни и в нашето колективно съзнание. Тя е място, което събужда мечти, окрилява мисли, дарява любов и обединява хората.
Тогава да поемем към Париж, нали? Гюстав и Клер ни очакват горе в салона си на кулата.
Bon voyage,
Софи Вияр
Откъс от „Мадмоазел Айфел и кулата на любовта“ на Софи Вияр
Пролог
Париж, 6 май 1889, денят на откриването на Световното изложение
Ароматът на хиляди вишневи цветове изпълни въздуха, ранното лятно слънце стопли лицето на Клер, докато пътуваха по булеварда в открития файтон – към тържеството, за което се беше подготвяла толкова отдавна. Пред колата копитата на двата чистокръвни бели коня със сплетени гриви неуморно тракаха право към целта, която днес беше най-желаната в града. Колкото повече се приближаваха, толкова по-украсен ставаше градът: по стълбовете на уличните лампи лекият вятър развяваше трикольори, а високо горе над улиците висяха гирлянди от малки триъгълни знаменца в синьо, бяло и червено. Отдалече долиташе празничната музика на духов оркестър.
Това трябваше да е един от най-хубавите дни в живота на Клер. Но можеше да се превърне и в най-лошия! Преминавайки край терасите на кафенета с пъргави келнери и хранещи се гости, ѝ идваше да закрещи от напрежение, стискаше ръце в скута си, докато кокалчетата им съвсем побеляха. По тротоарите се движеха тълпи минувачи с бастунчета и дами с пищни шапки с периферия и великолепни рокли във викториански стил, облечени специално за този празничен ден. На ъгъла клечеше клошар с надеждата, че днес ще получи особено щедра милостиня.
Клер хвърли бърз поглед към отражението на каретата ѝ във витрината на един магазин: добрият стар Жак с неговия цилиндър седеше отпред на капрата. Зад него – малкото момче, стиснало плюшената си играчка, и стройната жена в средата на двайсетте, седнала с изправен гръб, с елегантната ѝ шапка, под която се подаваха червеникави коси, вдигнати на кок.
Колко самоуверена и изпълнена с оптимизъм изглеждаше тази дама! Нищо не намекваше за тежките премеждия и мъчителните преживявания от последните дни и седмици. „Добре че понякога външността заблуждава“, помисли си Клер. Така е добре. Защото сега със сигурност не можеше да покаже напрежението и страха си. Не сега!
Стегна се и повдигна брадичка още по-високо. Минаха двайсет и шест месеца, откакто положиха първия камък в основите на кулата. Двайсет и шест месеца, през които този исполин от желязо ги караше да се потят, да се удивляват, да се смеят. И да плачат. О, да, и да плачат. Клер примигна и се насили да не мисли за Франческа, а да остане в настоящето, при великана с неговите триста и дванайсет метра – най-високата кула на света! Най-после тя се издигаше насред града, надминаваше всяка друга сграда в света и служеше за вход към Световното изложение на Марсово поле – да посреща и въодушевява всички френски и международни гости.
Наистина беше невероятно, помисли си Клер, че тези точно осемнайсет хиляди трийсет и осем части от желязо, изобретени и изготвени от баща ѝ, инженерите и архитектите на фирмата, накрая действително паснаха една в друга до стотна от милиметъра, подобно на огромен пъзел, и така се получи новата атракция на Париж. За нея това си беше почти чудо. Особено като си спомнеше как в началото трябваше да се изправи срещу такава съпротива
– Мамо, ще ми позволиш ли днес да се изкача догоре? – прекъсна мислите ѝ тънкото детско гласче на Роберт.
Клер се обърна с усмивка към сина си, който седеше до нея, облечен в празнични дрехи, и клатеше крачетата си, обути в красиви лачени обувки. Бяха му поръчали даже малък фрак и цилиндър. Тя го целуна по бузата.
– Разбира се, че може да се качиш догоре, съкровище. Фибу също – каза тя и почеса плюшената му овца по дебелото коремче. Роберт засия, хвана ръката ѝ и ѝ лепна една целувка, преди отново да се загледа навън и да започне да брои на глас вишневите дървета, под чиито отрупани с цвят клони минаваха. Подминаха и една будка, на която бяха изложени първите страници на вестниците. През този ден централните заглавия при всички бяха: „Световното изложение с Айфеловата кула се открива днес!“.
Разбира се, че Роберт можеше да се качи до върха на кулата, помисли си Клер. Ако, да, ако най-после проработеше и последният асансьор! Гюстав и Ади още в ранни зори отидоха там, за да присъстват лично заедно с инженерите от фирмата за асансьори на последните манипулации и да започнат заключителното тестово включване. Усети присвиване в стомаха, както често се случваше през последните дни. Отдаде го на факта, че днес очите на целия свят ще бъдат насочени към Париж, към Международното търговско изложение, но най-вече – към кулата. Към нейната щура кула!
Колко усилия и нерви струваше на семейството, докато накрая всяко винтче, всеки стоманен трегер, всяка напречна връзка си бяха на мястото! И всеки грам боя срещу ръжда. Едва вчера си тръгнаха бояджиите с последната кофа боя във венецианско червено, не се размина без изпускането на една от кофите от триста метра височина. За щастие, не улучи никого. Само изпръска костюма и обувките на един минувач. Клер вече беше поела разноските по почистването и изпрати на добрия човек и съпругата му кошница с подаръци, за да компенсира уплахата им.
Тя се облегна назад, пое дълбоко въздух и за миг затвори очи, докато конете продължиха напред в тръс, а Роберт стигна до дърво номер 37. Трябваше да се опита да не обръща внимание на неприятното усещане в стомаха си, да се отпусне и да се зарадва на тържеството. Особено на фойерверките и светлинното шоу, които бяха планирани за вечерта. Щеше да бъде най-голямото и най-важното празненство в живота ѝ – след сватбата ѝ с Ади, разбира се. Отново я обзе тази паника, този страх, който стягаше гърдите и не ѝ позволяваше да диша. Въздъхна дълбоко. Трябваше да успее да убеди Ади. Да го отклони от проклетите му планове. Трябваше да успее!
Седна малко по-изправена и забеляза, че пак е започнала да стиска ръцете си. „Престани, това напрежение е смешно“, смъмри се тя. Просто щеше да поговори с него. Още днес. На кулата. Между всичките бляскави почетни особи – политици, артисти, учени и умници. Все едно дали я очакваха Томас Едисън с неговия фонограф, Бъфало Бил и Ани Оукли или Готлиб Даймлер със странната му карета без коне – тя щеше да отведе мъжа си в малкия, частен Айфелов салон на върха на кулата и да поговори с него.
После ѝ оставаше само да се надява, че Ади ще вземе единственото правилно решение и ще се откаже от разрушителния си план.
Макар че вече беше топла пролет, Клер започна да трепери в официалната си рокля. Тя прегърна Роберт, който беше коленичил на седалката и подаваше Фибу над колелата на файтона. „И баща ти трябваше да е тук, с нас“, помисли си тя. През последните двайсет и шест месеца семейството вече преживя достатъчно. Време беше да започнат да живеят по-спокойно. Време беше да се съсредоточат върху истински важното. И това не бяха метрите височина, броят стъпала, стоманената сплав и строителните чертежи.
Изведнъж плюшената овца се появи точно пред очите ѝ и Роберт се настани в скута ѝ.
– Мамо, Фибу държи да си хапне заедно с мене в ресторанта на кулата много от солените картофени пръчици – каза Роберт и закима.
Тя се опомни, усмихна се и го щипна по нослето.
– От модерните пържени картофки от Белгия ли? Фибу е абсолютно прав. Трябва да го направите.
Роберт слезе доволен от скута ѝ и се обърна към булеварда. Протегна се и отчупи една цъфнала клонка от ниско надвисналия клон, за да я подари на майка си.
Клер я помириса и я закичи на ревера на роклята си. Реши да запази розовите цветчета и да ги изсуши. Щяха завинаги да ѝ останат за спомен от този забележителен ден. От деня на откриването на Световното изложение и на нейната кула. От деня, който бележеше един край, но и едно начало. От деня, в който най-после можеха да оставят кулата си и може би да спасят малкото си семейство.
Въпреки че толкова се владееше по време на пътуването, все пак сълзите потекоха. Тя бързо ги изтри от бузите си.
– Мама просто много се радва на цветчетата ти, скъпи – обърна се тя към Роберт, който я погледна учуден, но за щастие, се задоволи с обяснението. Той се изкатери с Фибу отпред при Жак.
– Ще стигнем ли скоро? – попита го с чисто детско гласче, изпълнено с доверие, надежда и вяра. С вяра в света и семейството.
Тя преглътна. Да, скоро щяха да стигнат. Все повече хора се стичаха по улиците към Марсово поле. Всички се смееха и шегуваха, цареше атмосфера като на всенародно увеселение.
Бяха почти там. При Айфеловата кула.
На мястото, където всичко щеше да се реши.
Източник: Дневник