Каква е съдбата на хората, подарили на света най-хубавите християнски приказки? Антоан дьо Сент-Екзюпери в своята „Цитадела“ говори от името на цар Соломон и какво се е случило, че той написал „Малкият принц“ заради приятел атеист? Какво съветската цензура не пощадила в произведенията на Андерсен и Лагерльоф? И какво искал да каже на света Луис Карол със своята „Алиса в страната на чудесата“. Представените скици по-долу са в резултат от нашия разговор с Дмитрий Владиславович Менделеев в Сретенската духовна семинария, където той води курса „Изкуството, литературата и културата като тема за мисия“.
„Малкият принц“
Приятел на Антоан дьо Сент-Екзюпери бил писателят и литературен критик Леон Верт. Той е от еврейско семейство, но не вярвал в Бог, бил атеист. Сент-Екзюпери мечтаел да го просвети и да го приобщи към християнството. Те постоянно спорели за това.
През 1936 г. Сент-Екзюпери заминал като кореспондент в Испания по време на гражданската война. Там той започнал да пише роман, който нарекъл „Цитадела“. Цитаделата в тази книга не е обикновена крепост, тя е крепостта, твърдината от 30-и псалм – думите, с които Иисус се моли на кръста – „В Твоите ръце предавам духа си“, „Бъди ми каменна твърдина“ – във френския език значението на „твърдина, крепост“ се предава и с думата за „цитадела“.
Този удивителен роман, състоящ се от записки в дневник, размисли, спомени от някои епизоди от живота на Екзюпери, са обединени от библейски идеи – разказът се води от името на цар Соломон, който още не е станал цар, още е само син на Давид, или както бихме казали сега, още е само принц. Така е заявена приемствеността – „Цитадела“ е нещо като сборник от притчи, мъдрости, съждения. „Ор Хохма“ – така евреите наричат Светлината на мъдростта на Соломон. И Сент-Екзюпери чрез наблюдения на съвременния живот предава вътрешния свят на царския син.
Трудно е да се преразказва този забележителен роман – в него няма единен сюжет, той е съставен от различни фрагменти-епизоди, чиято главна цел е да пробуди в сърцата на хората любов към Бога и да я отправи към Създателя, към Самата Любов. За това са Соломоновите притчи, за това е и романът „Цитадела“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.
Но „Цитадела“ е все пак твърде голям и сложен роман. Как да се предадат такива мисли в по-ясна и достъпна форма?
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Започнала Втората световна война. Леон Верт се оказал в окупираната от немците територия на Франция, където от нацистите го скрило семейство католици. Сент-Екзюпери се намирал в Америка, водел по радиото патриотични предавания, призовавал французите да се вдигнат на борба с фашизма. Точно по това време пишел знаменитото си писмо към всички евреи, които преживявали гонения от нацистите, затваряне и мъчения в концлагерите, обръща се също в това число и непосредствено към своя приятел Леон Верт. И му идва идеята да вземе най-важното от „Цитадела“ и да го изрази във формата на приказка. Тази приказка нарекъл „Малкият принц“.
Неговата идея е, че човек е отговорен за всичко. Всеки човек е отговорен за самия себе си и за своята планета – ставаш сутринта, измий си зъбите, а после се погрижи и за своята планета. Всеки човек е длъжен да отговаря за всичко, което го заобикаля. Длъжен е да се грижи, както цар Давид, както цар Соломон – за целия свят, не само за своето царство – за всеки отделен човек, за всяко цветче, за всички творения, за всичко, което Господ заръчал на цар Давид като негова грижа. Всеки човек е задължен на своето си място да се чувства като Малкия принц, като сина Божи, който по силата на царското си рождение е длъжен да се грижи за целия окръжаващ го свят.
Екзюпери написал приказката за Леон Верт и я изпратил на издателя през 1942 г., а той заминал за фронта, върнал се в разузнавателния авиационен отряд и загинал на 31 юли 1944 г. Малко след неговата гибел съюзниците освободили Париж, Леон се върнал вкъщи и намерил в дома си екземпляр на „Малкият принц“. Прочел приказката облян в сълзи и надяваме се, че е станал християнин. Трудно било да не стане след такава книга, в която Малкият принц жертва себе си, за да спаси своята роза.
В нея между другото има много интересен биографичен момент. Както знаете, приказката започва с това, че летецът среща в пустинята Малкия принц. Екзюпери и неговият механик Прево действително са летели от Париж за Сайгон в навечерието на новата 1936 г. и се разбили сред пустинята Сахара. Те едва не загинали, оставайки без връзка, без вода, без храна… Вървели пеша през пустинята 85 километра. Полумъртви били спасени от един керван бедуини. И точно там, в пустинята, пред приближаващата неизбежна смърт Екзюпери си спомнил за всичко излишно, безсмислено и ненужно, което се е случило в живота му, и разбрал, че трябва да се съсредоточи върху най-важното, както често става в подобни екстремни ситуации. Всички лоши страни от неговия характер намират отражение в персонажите, с които се запознава Малкият принц, пътешествайки из планетата – пияници; човека, който се мислел за учен, но не виждал по-далеч от носа си; краля, който обожавал властта… И единственият човек, който не му се сторил смешен, бил фенерджията, който напълно безсмислено палел фенерите. Но не му се сторил нелеп, защото бил единственият, който не мислел само за себе си.
Ние със сигурност можем да наречем тази приказка „За приятелите“, спомняйки си евангелското „Няма по-голяма любов от любовта на този, който е готов да се жертва за своите приятели“. И както Малкият принц отдал душата си за своя приятел, така и Антоан дьо Сент-Екзюпери буквално отдал своя живот в борба с нацизма заради всичко, което било толкова скъпо на хората на нашата Земя. Борил се не с немците, а именно с нацизма. Ако в края на романа му „Цитадела“ има епизод на смъртна хватка с немците, тя се оказва пророческа за писателя. Но…
Веднъж някъде в Латинска Америка Екзюпери срещнал стар френски емигрант, който десетки години не е бил във Франция. Разговорили се и станало ясно, че той оставил най-добрия си приятел в родината. С него може би малко се поскарали, когато се разделили, във всеки случай много дълго не били общували, не си били писали и нищо не знаели един за друг. А били земеделци, градинари, отглеждали рози и през цялото време разговаряли за рози – това било любимото им занимание.
Тогава Екзюпери казал на този човек: „Може би ще мога да му предам от вас писмо или някаква вест“. Старикът дълго се мъчил над писмото, нали трябвало да разкаже за целия си живот, за всичко, което е станало през всичките тези години… Но след час мъки той донесъл листовете, на която бил написал само един ред: „Тази сутрин полях моите рози!“. И Екзюпери разбрал, че цялата любов, на която бил способен този човек, преживял дълъг и труден живот, била събрана в това редче и че неговият приятел, ако е още жив, ще разбере прекрасно за какво иде реч, нали това било най-скъпото за тях.
Така и романът „Цитадела“ завършва с това, как Екзюпери се носи на своя самолет, а насреща му лети немски пилот. И двамата са длъжни да дръпнат спусъка и в този миг, както пише Екзюпери, в главата му имало само една мисъл като вик: „Ах, как ми се иска да закрещя към тебе, братко: „Тази сутрин полях моите рози!“.
Винаги и във всяка ситуация трябва да бъдем хора, дори в боя с противника – защото, все едно, пред теб е също човек, който се е оказал в същата сложна ситуация, както и ти. Това е човек, това е брат. На писателя летец му се искало да изкрещи това към него от любов. Може би така е и станало в онзи миг, когато загинал…
„Снежната кралица“
„Снежната кралица“ Илюстрация: В. Ерко
Когато всички ние в съветско време четяхме приказката на Андерсен „Снежната кралица“ не откривахме в текста евангелски цитати („Бъдете като деца“ – тези думи на Спасителя четяла бабата на Герда) и молитвата „Отче наш“ – всичко това беше зачеркнато.
Тази приказка също е автобиографична.
Снежната кралица. Илюстрация: В. Ерко
Андерсен имал много тежко, бедно детство. Баща му бил обущар, починал рано. Майка му и баба му били принудени да работят каквото и да е, за да си изкарват хляба. Майка му станала перачка – перяла бельото в студена вода, после отишла сестра в психиатрия – грижела се за лудите. А се случвало да остава и без работа, всички гладували и тогава майката и синът ходели да събират житни класове, останали след жътвата, както библейският Руф. Преследвали ги, а веднъж някакъв селянин подгонил малкия Ханс, за да го набие. Пшеницата вече била ожъната, останали само остри стърнища, на босото момче му било трудно да тича, целите му крака били наранени и в кръв… То се знае, дете от възрастен човек не може да избяга, и ето че в последния момент, тъкмо когато селянинът се канел да го удари, Ханс се обърнал към него и казал: „Как можеш да ме биеш? Тебе те гледа Господ!“. И освирепелият селянин изведнъж се спрял, усмихнал се, после го нахранил и му дал пари. Андерсен за цял живот запомнил този опит.
Ханс Андерсен
И след това никога не му се случвало да му е толкова тежко – а той не бил признат дълго време, живял в недоимък и дори когато станал известен писател, все така бедствал – но Андерсен винаги споменавал за този случай от своето детство. Всичко, което правел, било белязано от страх от Бога, от любов към Бога. Може да се каже, че той е като Енох, който върви по Бога. Въпреки че какво ли не бил видял в живота си…
Имало в живота му и една забележителна история на християнска любов.
Негова „Герда“ станала шведската певица Йени Линд. Двамата били като брат и сестра и през целия си живот се обичали един друг по християнски. И дори когато Йени се омъжила за друг човек, това никак не се отразило на тяхното приятелство и на кореспонденцията им. Срещали се рядко, виждали се само по време на гастролите на Йени, но много често си пишели. Веднъж в Берлин (това се случило в 1845 г., тогава Андерсен бил на 40 години) неговата приятелка имала концерти. Андерсен решил да й направи сюрприз: захвърлил всичко, взел спестяванията си и заминал за Берлин, за да празнува заедно с нея Коледа. Но така се случило, че той не известил предварително за пристигането си и тя не дошла при него. Андерсен прекарал съвсем сам Бъдни вечер, гледал през отворения прозорец звездното небе и тъгувал. Той пише: „Това беше моята елха“. Бил толкова разстроен, че не могъл да скрие това от нея и на следващата сутрин отишъл и всичко й разказал. Йени била трогната: „Бедничкият, но аз нищо не знаех! Но не се тревожи, ние ще направим още една Бъдни вечер специално за теб“. И направили второ Рождество – отново елха, отново рождественска молитва, отново празнична трапеза… Йени пяла цяла вечер в тесен кръг от приятели специално за Андерсен. А кулминацията на вечерта станал подаръкът за Йени: Андерсен й поднесъл една приказка – „Снежната кралица“, написана специално за нея.
„Алиса в страната на чудесата“ Илюстрация: Дж. Тениел
Любовната история на Луис Карол – всъщност професор Чарлс Латуидж Доджсън – и дъщерята на декана на един от колежите в Оксфорд Алис е много трогателна. Алис в действителност била на… четири години, когато се запознали. И много тъпаци приписват някакви глупости и гадости на почтения вярващ дякон и професор в Оксфорд. Естествено, нищо подобно не е имало, това е най-чистата, най-искрената любов на писателя.
„Алиса в страната на чудесата“ Илюстрация: Дж. Тениел
Всяка истинска приказка винаги предполага думите на Спасителя: „Бъдете като деца“. Това са много дълбоки думи, те не трябва да се възприемат повърхностно, като някаква шега. Заповедта „Бъдете като деца“ е толкова важна, както и другите думи на Господа; значи трябва сериозно да се замислите над нея и да се опитате да я изпълните. И още да разберете, че това – да бъдем като деца – означава да разберем къде трябва да бъдем като деца, а къде трябва да бъдем като възрастни.
Приказката „Алиса в страната на чудесата“ е удивителна с това, че не е написана за деца, макар да е вдъхновена от дете и самите деца много я обичат. Веднъж кралица Виктория видяла момиче, което толкова било погълнато от книгата, която четяло, че не забелязвало нищо наоколо. Кралицата пожелала да разбере коя е тази книга. Момичето започнало да й преразказва книгата, но изведнъж попитало: „А вие, Ваше Величество, можете ли да се изплачете толкова сълзи, колкото едно море?“. Кралицата била толкова заинтригувана, че изпратила специален пратеник в Оксфорд при професора да го помоли за книгата. Получила я, а на Карол бил връчен кралски подарък. И започнало триумфалното шествие на приказката из Англия, а после и из целия свят.
Луис Карол
Така че тази приказка, написана за възрастни, е за да се върнат те в своето детство, да погледнат света с очите на дете. Спомнете си, че приказката започва със стих, един вид епиграф: „Алиса, когато пораснеш, пази този спомен за своето детство, пази тази приказка, както странстващ богомолец пази цветето, донесено от Палестина“. Пилигримите носели не само палмови клонки, но и анемонии – тези малки, приличащи на макчета червени цветчета растат на големи колонии по всичките Свети земи, но особено много има от тях в Йерусалим. Разцъфват през пролетта около Великден. Те са непретенциозни, не им трябва много: само шепа – дори не пръст, а пясък между камъните. Това е като кръвта на Спасителя. Английските странстващи богомолци изсушавали анемониите между страниците на книги, дневници, донасяли ги у дома и ги пазели като спомен за Светите земи. И заръката на автора на „Алиса“ – да пази детското, както пилигримът пази това цветенце.
Момиченцето Алиса, на което Карол посвещава своята книга
А в края на приказката Чеширският котарак пита Алиса: „А на теб харесва ли ти Кралицата?“ – „Не ми харесва особено“, отговаря Алиса, но щом забелязва, че Кралицата стои точно над ухото й, се сепва и казва: „Тя така хубаво играе, че може всичко да изиграе“. Кралицата се усмихва – ето че неискреността в детето се пробужда, хитрост като на жена. И тук Чеширският котарак пита Алиса: „Извинете, съвсем се отплеснах и забравих да попитам – как завършва историята с детето?“. Алиса отвръща: „Детето се превръща в прасенце“. „Така си и мислех!“, казва Чеширският котарак и се изпарява. Ето я главната идея на тази приказка – да не се превръща детето в прасенце. За да бъдем като деца, а не като възрастни свине.
„Удивителното пътешествие на Нилс Холгерсон с дивите гъски през Швеция“
Има малък детайл, свързан с тази приказка на Селма Лагерльоф, на който си заслужава да обърнем внимание. Ние всички вероятно си спомняме забележителния съветски мултфилм „Омагьосаното момче“, който започва с това, че родителите накарали Нилс да учи уроците си. А него го мързяло, той заспал, а после се развила и цялата история с обидения гном, който го превръща в дребосък, който пътешества с гъските. Този епизод от приказката на шведската писателка беше променен от съветската цензура.
Селма Лагерльоф
В оригиналния текст родителите на Нилс отиват в храма на неделна служба, а той отказва. И тогава баща му, вече от прага, му заповядва да чете неделната проповед, която трябвало да звучи в храма. Но Нилс заспива. Съвсем по друг начин звучи тази история в учебника по география и история на Швеция за горните класове. Ето каква е тази „занимателна история/география“: Нилс лети с гъските над цяла Швеция на север и пътьом научава много за местата, над които го носят гъските. За тази книга Селма Лагерльоф получава Нобелова награда за литература и става първата жена, получила наградата за литература (първата жена, получила Нобелова премия за научни постижения е Мария Кюри за откриването на полония).
Приказката е епична, християнска! Лагерльоф има много други християнски произведения, но в нашата страна тази е най-известната. Сега, слава Богу, книгата е преведена цялостно и я издават в оригиналния вариант. Само трябва внимателно да се сравняват преводите: понякога преводачът, който не е църковник, не обръща внимание на някои нюанси – затова се постарайте да намерите добър превод на тази забележителна книга.