„Нашата цел не е да си осигурим малко по-дебела филия хляб днес, дори това да ни направи щастливи за момента. Нашата истинската цел и задължение е да се съобразяваме и с нуждите на другите хора.“
Анна Валентинович
На 8 август 1980 г., една седмица преди да навърши 51 години и пет месеца преди пенсиониране, „Образцовият работник“ и „Герой на социалистическия труд“ Анна Валентинович е уволнена дисциплинарно от Гданската корабостроителница „Ленин“ поради „отклоняване от работа, саботаж, пиянство и кражба.“ Всъщност причината е съвсем друга: Валентинович участва през 1978 г. в създаването на Свободните синдикати на крайбрежието и е редактор на техния печатен орган – самиздатът „Крайбрежен работник“, който се разпространява нелегално в корабостроителницата и не е особено ласкав към нейното некомпетентно и корумпирано ръководство. Вестта за уволнението на Валентинович, която работниците обичат и уважават като собствена майка, предизвиква спонтанно недоволство. Интелектуалците от Комитета за защита на работниците КОС-КОР се възползват от случая и успяват да убедят популярния сред корабостроителите неформален лидер Лех Валенса, който също е бил уволнен преди няколко години, да оглави протеста. Стачката избухва на 14 август в навечерието на рождения ден на уволнената Анна. Отначало ръководството на „Ленин“ отказва да преговаря със стачкуващите, но когато протестите се разрастват, управляващите се стряскат. На 16 август на директора е наредено да приеме всички искания на работниците, които се ограничават до връщането на работа на уволнените, увеличение на заплатите и някои други социални придобивки. Лех Валенса приема овациите на хилядите ликуващи работници и всички се отправят доволни към изхода. В този критичен момент две смели жени успяват да обърнат хода на историята. Анна Валентинович и и нейната колежка Алина Пиенковска, подкрепени от интелектуалците от КОС-КОР и неколцина млади работници, затварят вратите на корабостроителницата и апелират към колегите си да продължат протеста, тъй като вече целия град стачкува в тяхна подкрепа и те нямат право да предадат другарите си от другите предприятия. Анна се обръща към разколебаното мнозинство:
„Нашата цел не е да си осигурим малко по-дебела филия хляб днес, дори това да ни направи щастливи за момента. Нашата истинска цел и задължение е да се съобразяваме и с нуждите на другите хора. Ако спазим това задължение, сред нас няма да има несправедливо третирани хора и ние от своя страна няма да бъдем третирани несправедливо. Ежедневното ни мото трябва да бъде: „Вашите проблеми са и мои проблеми“. Трябва да разширим и да укрепим нашата солидарност. Само така можем да победим!“
С непогрешимия си нюх на роден лидер Валенса усеща вятъра на промяната и след кратко колебание обявява продължаване на стачката. Работниците се връщат в корабостроителницата. Две седмици по-късно, изправен пред лавина от стачки и протести в цялата страна, комунистическият режим е принуден да отстъпи. На 31 август 1980 г. е подписано Гданското споразумение, от което се ражда независимият профсъюз „Солидарност“. Девет години по-късно Желязната завеса рухва.
Анна Любчик е родена на15 август в деня на Успение Богородично преди 95 години в бедно семейство в село Сенне, (сега Садовое), близо до град Ровно, в днешна Украйна, тогава част от СССР. Анна завършва четвърти клас в основното училище, след което поради войната и бедността е принудена да приключи с образованието си и да започне работа като слугиня в имението на богато полско семейство, намиращо се наблизо. Към края на войната те бягат в Полша и взимат Анна със себе си, като я лъжат, че близките ѝ са загинали. Така Анна се озовава в Гданск.
През 1950 г. изкарва курс за заварчик и започва работа в Гданската корабостроителница. Бързо се превръща в ударник, като изработва 270% от нормата. Там се запознава с бъдещия си съпруг Казимеж Валентинович, от когото през 1952 г. ражда сина си Януш. Била е активистка в казионния Съюз на полската младеж и дори като такава е участвала в международния младежки конгрес в Берлин, но постепенно се разочарова от дейността на съюза и го напуска. Присъединява се към Лигата на полските жени и започва да се бори за правата на работниците.
През декември 1970 г. Анна Валентинович е сред стачкуващите в корабостроителницата, когато по заповед на властите полицията и армията откриват стрелба по работниците. В знак на протест и като жест на съпричастност към жертвите, Анна и колегите ѝ провесват от прозорците на ведомствената болница бели чаршафи с червени кръстове, изрисувани с кръвта на мъртвите им другари.
В края на 70-те години Анна попада в полезрението на Държавната служба за сигурност, в чиито доклади можем да прочетем:
„Обектът възнамерява да използва факта на пристигането на папата в Полша, за да популяризира дейността на антисоциалистическите групи и да привлече нови симпатизанти сред работниците от корабостроителницата “Ленин“ в Гданск. Нейната способност да организира големи групи хора показва желание за създаване на независим от властите ръководен център, способен да саботира заповедите и решенията на политическите и административните власти.“
На 1 април 1981 г., само няколко месеца след създаването на „Солидарност“, Анна Валентинович е отстранена от ръководството на профсъюза, заради противоречия с Лех Валенса и групата около него. През октомври същата година службите за сигурност правят неуспешен опит да я отровят.
След обявяването на военното положение на 13 декември 1981 г. Анна организира протестна стачка в корабостроителницата „Ленин“, заради което е задържана и интернирана. След освобождаването ѝ отново е арестувана и прекарва близо две години в различни затвори.
През 1984 г. провежда гладна стачка в знак на протест срещу убийството от силите за сигурност на свещеника Йежи Попелушко.
След падането на комунизма Анна продължава да се разграничава от „Солидарност“ и произлезлите от него партии. През 2000 г. тя отказва почетно гражданство на град Гданск, а по време на стачката на докерите в Гдиня през февруари 2002 г. заявява:
„Много от исканията, които поставихме през 1980 г., все още са актуални. Хората все още трябва да се борят, за да бъдат третирани с достойнство.“
През 2003 г. Анна успява да осъди държавата за преследването ѝ през 80-те години и дарява получената сума на нуждаещите се от помощ.
На 13 декември 2005 г. получава във Вашингтон „Медал на свободата“ от американската Фондация в памет на жертвите на комунизма „Труман-Рейгън“
Анна Валентинович е включена в официалната делегация, която трябва да вземе участие във възпоменателната церемония по повод 70-ата годишнина от клането в Катин по време на Втората световна война. На 10 април 2010 г. правителственият самолет Ту-154, с който пътува, се разбива при неизяснени обстоятелства близо до Смоленск. При катастрофата загиват всички 97 души на борда, включително президентът Лех Качински и съпругата му, видни полски лидери и висши военни. Анна Валентинович е погребана в гробището в Сребжиско.
През 2013 г. във Вроцлав тържествено e открит площад „Анна Валентинович”.
През 2015 г. е поставена статуя на Анна Валентинович в Пантеона на националните герои.
През 2018 г. Сеймът приема резолюция, определяща 2019 г. като „Година на Анна Валентинович“.
През 2020 г. президентът на Полша Анджей Дуда официално открива паметник на Анна Валентинович в Киев.
През същата година образът на Анна Валентинович се появява на корицата на Тайм. Култовото американско списание, което ежегодно присъжда титлата „Мъж на годината“, създава поредица от алтернативни корици, за да отбележи най-влиятелните жени на ХХ век. Сред удостоените с това отличие са още Индира Ганди, Мадлин Олбрайт, Елинор Рузвелт, принцеса Даяна, кралица Елизабет II и Мерилин Монро.
А френският журналист Жан-Марсел Бугро, който е свидетел на събитията в Полша през 80-те години и е бил експулсиран на два пъти от комунистическия режим, нарича Анна Валентинович „Истинската героиня на Гданск“ и като такава ще остане тя в спомените на съгражданите си, имали възможността да се докоснат до тази изключителна и в същото време обикновена жена, която промени съдбата на Полша, Източна Европа и целия свят.
Чавдар Михов