Възпитаник на Италианската гимназия в София, завършва право в Софийския университет, писател и преводач, включително на Шекспир
На 29 април 1926 г., в София е роден Владимир Свинтила (псевдоним на Владимир Георгиев Николов). Завършва Италианската гимназия в София. Учи за кратко медицина и режисура. Следва романска филология и право в Софийския университет. Завършва право през 1952 г. – след три години, прекарани в концентрационния лагер „Богданов дол“. Пише литературно-критически и публицистични съчинения в широк спектър, публикува по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство, народопсихологията, българските национални традиции… Автор е на изкуствоведските книги „Слово за Зографа Захарий“, „Асен Грозев“ (1964), „Васил Бараков“ (1965), „Андрей Николов“ (1969), „Борис Ангелушев“ (1969), „Веселин Стайков. Петнадесет оригинални гравюри“ (1970), „Васил Захариев“ (1972), „Владимир Димитров – Майстора“ (1977), „Длета и ружи. Разказ за занаятите“ (1977), „История на Самоковската иконописна школа“ (1979), „Писма от атинските музеи“ (1996) и др. Плод на интереса му към българската култура и народопсихология са изследванията „Захарий Стоянов. Опит за социобиография“ (1996), „От Маркс до Христа“ (2002). Познавач на много съвременни и древни езици, Свинтила се изявява изключително успешно като преводач – от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки, латински. Негово дело са преводи на „Сонети“ (1956) на Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира през януари 1998 година.
_____________________________________________________________________
„Неусетно бай Владо остаря. Не беше много възрастен, но годините, прекарани в лагера, борбата за хляб… Случи се така, че през годините имах възможност да се запозная с много и най-различни интелектуалци. Александър Геров, Петър Увалиев, Христо Фотев, Николай Кънчев, Георги Мицков, Драгомир Петров, Христо Калчев… Трудно е да изброя всички. Най- забележителният и най-значимият от всички бе моят тъст Владимир Свинтила, който от тринайсет години вече не е между живите.
Неговият интелект бе необятна вселена. Когато се запознах с Владимир Свинтила, бях младеж, който пишеше нелоши и доста оригинални стихове /вече бях представен от Александър Геров в “Пулс”/. Първият разговор с него обаче ме отнесе в една друга реалност – тази на големия дух и на голямата култура, която не е само европейска, западна или източна. Той се отнасяше критично към големи имена, които другите произнасяха с благоговение. Преценяваше всичко с математически обективизъм, различаваше точно фалшификата от автентичността в изкуството и литературата. Умееше да забелязва у хората най-ценните качества и да им дава правилната посока на развитие. Книги и дисертации бяха написани от най-различни личности благодарение на неговите съвети. Виждаше напред в бъдещето и знаеше с кого какво ще се случи /убедих се в някои негови предсказания по отношение на самия мен години след смъртта му/. Той беше учител в най-истинския и най-висшия смисъл на тази дума.
„Свинтила” означава светлина. Всъщност това е псевдоним, който е унаследил от баща си – публициста Георги Николов Свинтила. На санскрит, доколкото си спомням, това означавало светлина. Бащата на моя тъст също е изучавал санскрит. С този език бай Владо Свинтила обясняваше доста неща от топонимията. Според него например името Панчарево означава „пет реки” /сравнете „рево” и „ривър” – и двете са от един индо-арийски корен/, а „панча” наистина значи „пет” – „Панчатантра” – петокнижие/.
Около рода на моя тъст витае и една легенда за персийски принц, който бил негов предтеча. През турско този персийски аристократ изпълнявал дипломатическа мисия и му се налагало да премине през София и Пирот за Париж. В Пиротско обаче той срещнал красиво българско момиче и се влюбил в него. Родила му дете, което било осиновено от селския първенец на Бусманци. Разправят, че от този род е майката на Владимир Свинтила. Останала обаче легендата за персийския принц.
Друг негов прадядо бил Божил от средногорското село Голяма Раковица – писар и член на настоятелството на църквата, участник в Априлското въстание, твърде образован човек, владеещ гръцки език. От този род произлиза бащата на Свинтила.
Бай Владо Свинтила имаше лоши спомени от комунистите.
– Те бяха мързеливи, не работеха и постоянно се мъкнеха в къщи, за да ги храни майка ми – разказваше той – Не можеха да понасят това, че аз се увличах от Шарл Пеги и Киркегор още през ученическите си години и не желаех да им слушам глупостите. Затова ме наказаха.
Владимир Свинтила лежи около две години в лагера „Богданов дол“ /от 1949 до 1951 г./. По това време там е бил и Димитър Талев. Тъст ми разказваше:
– Димитър Талев го спаси един анархист. Когато го затрупаха въглищата, анархистът, който бе много по-млад, го извади. Цялата вина на Талев бе в това, че беше националист.
Причината, за да “превъзпитават” Свинтила са негови роднини-комунисти, които не можели да понасят това, че мисли по-различно от тях. Формално поводът е френска авангардна изложба, за която той дава блестящи отзиви. Бил е назначен и за секретар на някакъв министър, приближен на Трайчо Костов, а разправата с трайчокостовистите е била жестока.
Той казваше, че в лагера е имало истински герои. Говореше за един майор от парашутните части. Когато надзирателите се опитали да се гаврят с офицера, той ги размазал от бой, използвайки познанията си по ръкопашен бой. После го разстреляли. Друг лагерист отказал да понася униженията и си прерязал вените.
Когато Свинтила излиза от лагера, почва поетичните си преводи.
В Панчарево, където по онова време все още имали къща, превел сонетите на Шекспир и Робърт Бърнс – едни от най-големите постижения на българското преводаческо изкуство. Тогава нямал пари, гладували заедно с майка си. Живеел обаче в света на Бърнс, който бил в хармония с гористите хълмове край Панчарево. Изследвал шопския бит и хумор. Така, за кратко време в опиянение, възстановявайки се от травмите на лагера, той завършил своите забележителни преводи.
Аз не го познавах и от по-следващия му период – от времето на „Бамбука“ и „Шапките“. Мнозина обаче разказват за него. В кафенето „Шапките“ изнася своите лекции пред редовни и нередовни слушатели. Навъртат се и ченгета, но той добре ги разпознава. Говори им на толкова висок и абстрактен стил, че те не разбират нищо. Редовен посетител е и на „Бамбука“ – неофициалната културна институция, където се събират инакомислещите.
Чувал съм за следния случай.
Седи Иван Пейчев в „Бамбука“ и негови приятели, за да го ядосат, му пращат някакъв непоправим бездарник. Чете поетът блудкавите му стихчета и казва на въпросното бездарие:
– Ти не си за мен. Иди отсреща в писателския съюз при Георги Джагаров. На него по ще му харесаш.
Попитах Петьо дали артистично-бохемският кръг на Бамбука е бил елитарен, а той отвърна: „Виж какво, те просто умееха да живеят.”
Държавна сигурност и партийците, които бдят над културата, разтурват „Бамбука“ и той става ресторант на ДНА. Не могат да допуснат да съществува място, където да се разпространяват дисидентски идеи.
Спомням си, че след като се запознахме, той смени няколко издания – в. „Народна култура”, в. „Правна трибуна”, сп. „Дарители”. Навсякъде се намираха партийци и бюрократи, които да го тормозят. Онези, които не можеха да схванат за какво им говори, го упрекваха, че лъже. Всичко, което не можеше да се премери с дребния им аршин, го обявяваха за лъжа. Всякакъв вид злобни подлеци и редакционни шантонерки злословеха, а разправиите в редакциите и издателствата го умориха. Макар да бях негов зет, срещахме се по-често в писателското кафене, отколкото у дома. Незабравимо ще остане четенето на Киркегор, който той тълкуваше пред мен и жена ми Райка. Винаги ще го помним. Сега често се случва да си говорим за него по този или онзи повод – в повечето случаи за неща, които бе предрекъл отдавна като истински пророк и които се бяха случили след смъртта му. В едно нещо обаче се излъга – в своя народ. Знаеше добре, че преходът е замислен от разни лиловци и лукановци. Знаеше колко е „умен” Желю Желев. Но не вярваше, че тези дребни комунистически хитреци могат да излъжат хората. Те обаче ги излъгаха. И той се отврати от съвременния българин. Разпродаде много книги, свързани с българската народопсихология и култура. Веднъж дори каза: „Такъв народ не заслужава да има история.”
Цял живот ще му бъда благодарен за начина на мислене, който унаследих от него. Предупреждавал ме е често за някои грешки. Когато ги извършвах, въздъхваше: „Какво да се прави, всеки човешки опит е личен”. Веднъж се срещнахме пред вратата на асансьора в нашия блок. Чувствах се като разбит кораб, изхвърлен на брега. Бях преживял душевно крушение. Казах му: „Завиждам ти за годините, за душевното равновесие и мъдростта. А той отговори: „Всичко е въпрос на отношение”.
Когато се появиха разни неформали малко преди „промяната”, посещавах някои от техните сбирки. Като му съобщих за това, той ме предупреди: „Те всички ще се оправят, ама теб няма кой да те спасява.”
Винаги ще си го спомням как почуква по тротоара на площад „Славейков” с бастунчето като жив патриарх на българската култура. Или в квартала с посребрените си бакенбарди под шапката на залез слънце. Всъщност така се казваше и пиесата на Герхард Хауптан с главния герой, които много приличаше на Свинтила – „На залез слънце”.
Почина през януари. Георги Тахов – една също забележителна личност, която вече не е между живите, изрече искрено и силно надгробно слово. Аз знам, че някой ден ние с бате Владо пак ще се срещнем – горе, където животът навярно е по-хубав. И ще продължим нашите разговори за Киркегор, Ницше и… за Захари Стоянов.“
текст Любомир Захариев, чрез Тошо Пейков