Из „Първи урок „Родолюбци”от книгата „Патриотични уроци” (2018)
Когато се завръщаме към личността и делото на Васил Левски, ние всъщност се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. Той, родолюбецът, ние е казал с прости думи всичко, което трябва да знаем:
„За отечеството работим байо – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел“.
Но къде и кога загубихме тази българска и християнска истина, и защо омразата и завистта свиха гнездо в нашия български дом? Нима заслужавахме след толкова много страдания, да понесем и варварския експеримент, наложен ни от чужда държава и наречен „строителство на комунизма“? Какво добро ни донесе той? Къде и в какво от случилото се с нашия народ след 9-ти септември 1944 година можем да открием завета на Левски: „да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката“? Нима комунистите обичаха тези, които им показваха „погрешката“? И нима не дължат поне едно „извинявайте“ на българския народ?
Големият шанс за спасяването на Васил Левски е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. Именно до него стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги С. Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известния български просветител Найден Геров. Посланик Игнатиев обаче, който вече е информиран за задържането на Апостола, категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква в „тази история“. И видно от неговата кореспонденция, участва в „тихата дипломация“ около процеса в София, което става ясно от негов доклад от 25 януари 1873 г. до министърът на външните работи и държавен канцлер княз Александър Горчаков. В този доклад посланик Игнатиев определя като „задоволително решение“ очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие“. Според него „щастливият изход“ от „Софийската афера“ се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ“. Но какви ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие“, след като на бесилото увисва най- достойният син на България?
Затова и историкът Янко Гочев отбелязва, че „с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите – възвръщане на контрола над българското освободително движение. …С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.“ Днес, за наш национален срам, името на граф Н.Игнатиев носи улица в центъра на столицата ни, паметник сме му издигнали, град на неговото име сме нарекли. Голям грях сме сторили.
Васил Левски мечтае за България, в която: „Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!“ Той иска това да бъде истиска европейска държава с независима външна политика, с национално самочувствие, с народ – господар на съдбата си, който не служи нито на руския цар, нито на турския султан. И търси съратници за делото „от сякакви съсловия из отечеството ни“. Защото Васил Левски е свободен, преди още народът ни да разбере и обикне свободата. Но нима днес ние ценим свободата си? Защо тогава е тази носталгия по несвободното време на „социализма“?
Васил Левски пръв разбира, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Защото само тогава ще може да я оцени и разбере истински. Подарената свобода не е истинска свобода. Идеята му за освобождението
като „дело българско“ е радикална и смела. Апостола е противник на разбирането, че друг трябва да свърши тази работа, друг да ни „помогне“, друг да ни „освободи“. Той знае, че не съществува вълшебна бърза промяна, че не е възможно да заспиш в „робство“ и да се събудиш в свобода. Знае, че този, който ни „освободи“, със сигурност след това ще ни „пороби“. Тази му мисъл е есенция от всички негови писмени записки, от спомените за него. Тя е в сърцевината и на неговото дело. Най-добре я предава Захари Стоянов. И е факт, че в писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да показва, да намеква дори, че той е бил русофил. Нито един. Ако го имаше, то още при социализма той щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба“ от „векове за векове“. Но няма. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само „поробват“.
В издадената през 1883 година от Захари Стоянов биография на Васил Левски – („Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“) на страница 81 четем: „Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода. А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“. Това е философията на нашия Апостол на свободата. Това е и сърцевината на българската национално-освободителна идея. Дали Захари Стоянов е записал точно думите на Левски? Важно е, че ни предава неговата мисъл живо и достъпно, както само той умее да разказва – без усукани псевдонаучни разсъждения.
В единствения „стихотворен”опит за „автобиография“ на Апостола, цитиран в сборника „Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски“ със съставители Иван Унджиев и Никола Кондарев (1987 г.), четем:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.
Тези стихове ни казват същото, което е съхранил Захари Стоянов. Следователно това е съкровена мисъл. Когато ги пише Апостола не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб“. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. Никакъв роб и в социален смисъл. Затова и не може да има съмнение, че ако бе останал жив след Освобождението, Васил Левски щеше да бъде също като Захари Стоянов и Стефан Стамболов противник на руската завоевателна политика спрямо България. Защото самият дух на неговото дело е свободолюбив и родолюбив.
Българското освобождение не идва така, както го мечтае Васил Левски. В навечерието на руско-турската война от 1877–1878 година Руската империя сключва зад гърба на българския народ тайни споразумения, с цел да не се допусне създаването на Балканите на „голяма славянска държава“. Нашето „освобождение“ е облечено в чужди мундири, проникнато е от чужди имперски амбиции. Чрез него си отива една империя от българския живот, за да се настани нова на освободеното място. Тази „смяна на караула“ за дълго предопределя бъдеще, за каквото не е мечтал Васил Левски. Затова и паметта на Апостола бе поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политика, насочена срещу българското Съединение и Обединение, с налагането на комунистическия режим. Върхът на омразата срещу Левски е окупацията на Царство България за близо половин век от „братския“ Съветски съюз. Тогава у нас е пренесена и наложена чужда на българския народ политическа, икономическа и дори образователна система. Тогава ние не бяхме себе си, не бяхме народът на Васил Левски. Защото, когато един народ върви в историята с покорно наведена глава той забравя думите на своя Апостол – да бъдем равни с другите европейски народи.
Днес, близо век и половина след гибелта на Левски, ние продължаваме да откриваме горчиви истини за себе си като народ. Продължаваме да не се познаваме истински. Дори историята си дълги години изучавахме според канона, наложен ни от окупаторите на България и техния обслужващ персонал. Затова ритуално поднасяме венци и цветя на паметника му, но същевременно не разбираме истински неговото дело, думи и мисли.
Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка, а не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и от рейтинг за политическо самочувствие няма нужда. Васил Левски е самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност на душата, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той носи в себе си закона на революцията, но и закона на държавата, закона на морала и закона на народната душа. Той е неназовимото в нас.
Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото! За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не бързаме с отговора! И да помълчим! Защото Васил Левски е от тези личности в нашата и в световната история, които налагат мълчание.
Александър Йорданов