Боровец се е променял, но основното, което привлича към него е природата. Заслугата на човешката дейност е минимална. Подобренията се изразяват с инфраструктура на парче, а предишни кметове и Общински съвети влизаха в маратон в раздаването на имоти от него на хора със съмнителни достойноства. Из курорта, чието име се спряга във всички инициативи на Общината, се мяркат призраците на безстопанствеността. Полуразрушените руини на спирки и всевъзможни сгради, зарязани и недостроени едва ли са част от добрия му имидж. В Боровец строителството дори в ново време е различно от това, чиято визия е дадена от архитектите, работили с някогашния кмет Николай Китов. Към курорта са се протягали много интереси, някога дори Илия Павлов тропаше по масата пред тогавашния кмет Николов и твърдеше : “Боровец е мой”… Няма да отваряме спор за естетиката на курорта, чийто летен сезон бе открит преди дни. Ще припомним само малка част от историята му, която е свързана с името на Марко Рясков. По негова инициатива е построена църквата в Боровец – единствената дървена църква в България.
“Обичах планинския курорт Чамкория. Запалени като мен любители на Чамкория си построиха в течение на 2–3 години (около 1927 година) в този прекрасен планински курорт вили в подходящ стил. Бяхме свободни, в кръга на благоустройствения план на курорта, да си избираме място за строеж. Чамкория попада в Самоковската община. От дълги години тя се е стремила да привлече софиянци в Чамкория и да ги улесни в построяването на вили; тя им е отпускала места под наем за 99 години при нищожен наем за квадратен метър – застроена и незастроена площ. По принципни съображения общината не е продавала местата от страх да не би един ден курортът да се обособи в самостоятелна община и по такъв начин да се отнеме ценното горско стопанство на Самоков. Още в началото на усиления строеж новите бъдащи обитатели на Чамкория се натъкнаха на голямото неудобство – липсата на модерен водопровод. Старите вили си служели с дървени водни тръби, които в по-голямата си част бяха развале- ни, изгнили. Лесно беше следователно да се привлекат към подетата от собствениците на новите вили инициатива за прокарване на водопровод за цялото селище с манесманови тръби. Образува се комитет на чамкорийските вилопритежатели, който влезе във връзка със Самоковската община. Последната възприе поначало инициативата на комитета. Касаеше се да се намерят пари, тъй като Самоковската община не разполагаше с бюджетни средства. Установихме се на следната конструкция: Самоковската община ще се стреми да получи на дългосрочно изплащане тръби от Министерството на общите сгради и благоустройството. Вилопритежателите ще направят заем на Самоковската община за покри- ване на разноските по водоснабдяването, който общината ще изплаща чрез прих- ващане от всеки вилопритежател на дължимите суми за изразходвана вода. Тежката задача по определянето размера на заемите, както и събирането на сумите падна върху мен. Комитетът на вилопритежателите изслуша моето предложение за сумите, които всеки вилопритежател трябваше да внесе. Явиха се разногла сия. Познавайки възможностите на вилопритежателите, аз се наложих с риск да стана на този или онзи неприятен. След нанесени някои изменения размерът на Българска народна банка 150 вноските на отделните вилопритежатели се определи окончателно. Направи се съответна спогодба със Самоковската община, събраните от вилопритежатели- те пари се поставиха на нейно разположение и работите по водоснабдяването започнаха. Едновременно с поставянето на тръбите се построи и голям бетонен резервоар, в който се вливаше каптираната хубава, бистра и мека планинска вода. Окуражени от сполучливия опит с водоснабдяването, аз и няколко дейни ви- лопритежатели влязохме във връзка със Самоковската община за търсене на въз- можност и за електроснабдяване на курорта – втората необходимост за благоустройството на Чамкория. При Самоковското общинско управление се организира „Стопанско предприятие за водо- и електроснабдяване на курорта „Чамкория“. По същия начин, както при водоснабдяването, образуваният от вилопритежателите комитет разхвърли нужната сума между тях според възможностите им. По опре- деляне на вноските настъпиха същите мъчнотии, както при водоснабдяването, с които трябваше да се справям аз, като се нагърбих и със събирането на парите. С договорна спогодба от ноември 1930 година всеки един от вилопритежателите отпусна заем в размер на определената си вноска на Самоковското стопанско предприятие. Електрическата мрежа с всички съоръжения се прокара. За скачване вилите с електрическата мрежа всеки вилопритежател внесе отделна такса. В спогодбата беше определено да се плаща за изразходваната енергия по 18 лева киловатчас. Още в първите две години се разбра, че Самоковската община не ще бъде в състояние да изплати заема в определения 15-годишен срок и под страх да престане да снабдява курорта с електрическа енергия, общината поиска да се ревизира спогодбата от 1930 година. Като взе под внимание съображенията на общината, комитетът на вилопритежателите се съгласи на нова спогодба с общината, която се оформи с размяна на печатани писма между самоковското общинско „Стопанско предприятие за водо- и електроснабдяване на курорта „Чамкория“ и всеки вилопритежател поотделно. Според тази спогодба от август 1933 година вилособствениците опрощават напълно дадените от тях заеми по спогодбата от 1930 година, в замяна на което за изразходваната енергия ще заплащат по 10 лева вместо 18 лева за киловат- час при един задължителен минимум от 80 киловатчаса годишно, безразлично дали ще се изразходва, или не този задължителен минимум. С тази спогодба се уреждат и някои въпроси във връзка с абонамента за водно право, особено с ползуването на безплатно дворно място към вилите. Това бяха две мероприятия, за осъществяването на които аз не пожалих ни- то материални, ни физически сили. Все с оглед на благоустройството на Чамкория аз направих под мой личен контрол и с мои средства една пътека за пешеходци, която води от „Песъко“ до „Шум- натица“. В един пътеуказател на Чамкория тази пътека е посочена под мое име. Аз съм верващ християнин. Намирах, че за Чамкория е необходима една църква. Взех инициативата за построяването й. Намерих съчувственици, които бяха готови да направят дарения за постройката и уредбата на църквата. Архитект Мазаров, стар чамкориец, направи плана и се ангажира да ръководи строежа безплатно. Замисли се едновременното построяване и на една амбулатория в двора на църквата. Самоковската община отпусна за целта много хубаво обширно място. Образува се „Строителен комитет на храма „Св. Преображение Господне“ в Чамкория“, който ще се занимава и със строежа на амбулаторията. Събраха се достатъчно пари, внесени като дар срещу съответни разписки. Построи се много хубава църквица в подходящ стил, също и отделно помещение за амбулатория. Църквицата се обзаведе скромно и смислено. Още първата година разбрах, че върху бетоновия под на църквата ще трябва да се направи дюшеме и с това да се пригоди храмът за удобно посещение на богомолците през зимата. Понеже неудобно беше наново да се искат пари от вилособствениците и поради наближаването на зимата, аз реших да направя допълнително дарение от 10 000 лева, достатъчни за поставянето на дюшеме. Това стана по мое настояване бързо и ху баво. Църковното настоятелство при храма „Св. Преображение Господне“ на 14 декември 1935 година ни отправи едно много сърдечно благодарствено писмо, което запазих за спомен. Взел съм активно участие при следните обществени строежи: По време на моето министерствуване се завършваше грандиозната Съдебна палата – по размери и изпълнение първа на Балканския полуостров. Обикновено яв- ление е да започнат да се пестят средства при завършване на строежите за неща, които не са „тъй необходими“. Би трябвало да се предполага, че аз като финансов министър ще стягам държавната кесия в такива случаи. Аз обаче бях на друго мне- ние. Един ден строителният комитет начело с председателя Лингоров, член на Касационния съд, дойде при мен в Чамкория, където прекарвах неделната си почивка. Изложи ми се следното оплакване. Постоянното присътствие на Занаятчийския съюз протестирало пред тогавашния министър на търговията, задето строителният комитет на Съдебната палата пренебрегвал продуктите на местните занаятчии, а давал предпочитание на тези, внасяни от чужбина. Министърът на търговията бил обещал, че ще се застъпи където трябва, за да бъдат защитени интересите на българските занаятчии…” …
Марко Рясков (1883 – 1972) е жертва на наложената в България съветизация, на убийствата без съд и присъда, на така нар. „народен съд“, на България, в която доскоро съществуваха комунистически концлагери и затвори, репресии и налагане на мълчание. Той е бил финансист с авторитет не само в България, но и сред финансовите среди в Европа, изпреварил времето си български стопански деец, управител на БНБ (февруари – април 1935) и министър на финансите (април – ноември 1935), участвал в акцията по спасяването на евреите в България. Два пъти по половин година станал жертва на следствия и разпити в Държавна сигурност, общо три години в напреднала възраст и с лошо здраве – в комунистическите лагери в Бобовдол и в Белене, бил изселван, подложен на конфискация на всички имоти, оставен без право на собствено жилище, без истинска пенсия.
Кой е Марко Рясков и какви са заслугите му за България?
Марко Рясков е роден в Габрово в семейството на добре образованите за времето си Златка и Илия Ряскови. Баща му Илия и чичо му Никола са участници в Априлското въстание, съответно в четите на Цанко Дюстабанов и на Бачо Киро. След Априлската гимназия в Габрово и завършването на Търговското училище в Свищов през 1903, Марко Рясков продължава образованието си в Антверпенския висш търговски институт, където (поради добрата си подготовка по специалните предмети от Свищовското училище и отличното владеене на френски език) взема три години за две и се дипломира с почетно отличие. Започва работа в Кредитна банка в София и през 1906 е изпратен да специализира в Германия. По-късно Марко Рясков продължава работата си в Кредитна банка в София, където постепенно се издига до неин управител (1921-1935).
След завръщането си посочва пороците на съществувалата дотогава практика на заеми, която масово разорява селяните у нас, препоръчва ипотекарния кредит като най-подходящ за земеделска страна като България и предлага собствен проект за осъществяването му. Управителният съвет на Българска земеделска банка назначава едва 27-годишния Марко Рясков за директор на един от най-големите клонове на банката, за да въведе на практика своите идеи. Текущата сметка, под каквато форма Рясков препоръчва да се отпущат ипотекарните кредити, дава възможност на селските стопани да погасяват при добри реколти целия си или голяма част от дълга си и наново да теглят пари за покриване на стопанските си нужди. Разбира се от само себе си, че като правило селските стопани трябва окончателно да изплатят дълга си в продължение на уговорен срок, обичайно до 20 години.
Така в България се премахва пирамидата на заеми с поръчителство, която разорява стопаните и се въвежда продължителен срок за погасяване на задълженията.
През 1929 и 1930 г. започналата в Съединените щати икономическа криза бързо достига до Европа. Кризата се засилва и на 13 юли 1931 г. една от най-големите германски банки затваря гишетата си, което се отразява и на германските банки в чужбина. По това време в София Кредитна банка е немска и паниката завладява клиентите й. Пред банката се проточва опашка от няколко метра.
С пълното съзнание, че Кредитна банка трябва на всяка цена да удържи на натиска, той нарежда на банковите служители да не увещават клиентите да не теглят парите си, а наопаки – да се отворят допълнителни гишета, да се поставят на видно място надписи, че банката изплаща и срочните влогове, на които сроковете още не са настъпили и нарежда да се работи непрекъснато, без обедна почивка, за да може изплащането да върви без забавяне. Благодарение на мъдрия подход, кредиторите си връщат доверието в банката и на четвъртия ден от началото на кризата, клиентите й отново се нареждат на опашка, но този път – за да внасят обратно спестяванията си. По този начин предвидливостта и почтеността на Марко Рясков спасяват България от неминуема финансова катастрофа.
През 1935 година Марко Рясков е назначен за управител на Българска народна банка, за да проведе тежки преговори с външните кредитори на България, които той приключва с чест.
На масата на преговорите срещу него сядат сър Остин Чембърлейн (бивш външен министър на Англия) и сър Ото Нимайер (директор на Английската банка). В Лондон Марко Рясков успява да убеди представителите на кредиторите, отпуснали заеми на България в неплатежоспособността на страната и да приключи преговорите изключително изгодно за България. Със своя доклад, но главно с достойното си поведение той успява да превърне и началното недоверие на господата, с които е преговарял в пълно доверие.
През април същата година Марко Рясков настойчиво е помолен да стане финансов министър, въпреки че неговият принцип да не участва пряко в политическия живот (който го отблъсква с партизанщината си), е добре известен. Но цар Борис и министър-председателят Андрей Тошев апелират към чувството му за обществен дълг – по това време финансовото състояние на България е изключително тежко, а Марко Рясков като управител на БНБ току-що успешно е приключил преговори в Лондон, свързани с външния дълг на България.
Приемам да съм министър за 6 месеца – време, предостатъчно за извеждане на страната от финансовия хаос – това заявява Марко Рясков, когато склонява да приеме министерския пост през 1935 година.
Когато поема поста на финансов министър, държавната хазна е празна, българските легации в чужбина са потънали в унизителни дългове, а държавните служители не са получавали заплатите си от 3-4 месеца.
Марко Рясков обявява това положение за нетърпимо се захваща веднага с първата си задача – незабавно да бъдат изплатени заплатите на чиновниците, които са потънали в дългове и съответно разоряват и търговците, от които пазаруват вече месеци на кредит.
Един месец след поемането на поста от Марко Рясков, всички държавни служители получават накуп четирите си заплати, а финансовият министър вече работи по следващата си задача.
На 13 септември 1944 „народната власт“ арестува Марко Рясков и след няколкомесечни разпити го изпраща в лагера Бобовдол. Една година по-късно обаче внезапно е освободен и изненадващо е назначен отново на работа в Българска кредитна банка, която междувременно е станала собственост на Съветския съюз. Причината? Оказва се, че съветските финансисти, изпратени да приемат Кредитната банка не могат да се ориентират. Ето защо съветското военно командване в София изисква освобождаването на Марко Рясков. Дейността на банката е възстановена и след една година М. Рясков е „посъветван“ да си подаде оставката.
През 1951 г. възрастният човек е отново задържан и изпратен в Белене, откъдето е освободен през 1954. Умира в София през 1972.
Ползвани са текстове от в. “Дневник” и книгата на БНБ “Марко Рясков. Спомени и документи”, 2006г.