„Той със сигурност не се е загубил по пътя. Приживе е човек на преобразилия се талант. Когато през 1947 г. му забраняват завинаги да преподава, радикалната промяна дава импулс, позволил да разцъфне другата му – литературната дарба“. Казва в интервю за „Въпреки.com” видният икономист и стопански историк Румен Аврамов, един от изследователите на икономическото наследство на проф. Асен Христофоров.
-С какво така Ви привлече проф. Асен Христофоров, за да посветите няколко години за изследване и представяне на неговите икономически трудове?
-Първата ми среща с творчеството на Асен Христофоров /1910 – 1970/ е от началото на 80-те години.
Христофоров с приятели в Робърт колеж (първият отдясно) – снимка ЦДА
Пишейки дисертацията си върху икономическите цикли в САЩ, попаднах на неговото впечатляващо изследване от 1939 г. „Развитие на конюнктурния цикъл в България 1934-1939“. От една страна си дадох сметка, че у нас някой е работил върху „моя“ проблем по същите най-високи стандарти, от които се вдъхновявах, четейки класиката в тази област. От друга, живеехме в социалистическа планова икономика, за която теорията (не практиката) изключваше периодични кризи, а значи и цикличност. Това, че български икономист се е интересувал от проблематикатаприех просто за сведение.
В навечерието на краха на режима тези идеологически табута се разпадаха, а в началото на 90-те вече работех във и върху икономиката на прехода. Цикълът като основна форма на икономическата динамика и като обект на изучаване беше заел полагащото му се място. Христофоров също. През 1994 г. Народна библиотека организира голяма изложба на неговите публикации, което ми даде повод да погледна в по-широка перспектива цялостното му творчество. Появилите се междуврeменно спомени на съпругата му Люба и на хора, които са го познавали открехваха вратата и към една необикновена биография.
Когато няколко години по-късно потънах в стопанската история, Асен Христофоров се изправи като незаобиколима фигура, тъй като стана ясно, че той е един от най проницателните наблюдатели на икономическата ни действителност до края на войната и през първите години след нея. За да се разбере „втория български капитализъм“ трябваше да се проумее „първия“, а това нямаше как да стане без неговите изследвания.
Накрая, с наближаването на стогодишнината от рождението на Христофоров през 2010 г., БНБ прие да издаде тритомник с произведения от и биографични материали за него. Това наложи да се навлезе надълбоко в архивното му наследство, съхранявано в Централния държавен архив, в Националния литературен музей и в Комисията по досиетата. Всички тези документи сглобяваха сложна житейска траектория, която сама по себе си е вълнуващ сюжет.
-Как бихте разказали за Христофоров на първокурсници по икономика или по история? Трябва ли наследството му да се изучава в българските университети?
-На студентите по икономика бих оставил той сам да говори. Лекционните му курсове по теоретическа политическа икономия и по история на българското банково дело са отличен увод в материята, който превъзхожда много от днешните учебници. Етюдите му върху текущите стопански проблеми по време на войната пък показват как конюнктурата може да бъде успешно анализирана единствено през филтъра на солидна теоретична ерудиция. В съответстваща стилистика, той публикува критичните си есета в академични, но и в „съсловни“ издания („Стопански вести“на Софийската търговско-индустриална камара и „Български търговски вестник“ на Общия съюз на българските търговци). Този жанр в наши дни е технократски и се култивира само във ведомствените издания на централната и на някои търговски банки. В медиите битува в силно опошлен и повърхностен вид.
Христофоров трябва да бъде представян в контекста на историята на икономическите идеи у нас; трудовете му да се ползват като източник на знание за стопанското ни минало. Той прозорливо долавя векторите на стопанско ни развитие, провиждайки кълновете на идващата планова система във военновременните икономически трансформации и очаквания на широки обществени слоеве.
-Какво сме имали в лицето на хора с неговите познания и култура?
-За да отговоря, нека поставя Христофоров в средата му. Във втората половина на 30-те и началото на 40-те години той е изгряваща звезда сред икономическата колегия. Минава за кратко през основните институции, където тази общност намира реализация (БНБ, Главна дирекция на статистиката) с престижа на школуван в чужбина професионалист. Само по себе си това тогава не е рядкост. Извън страната са учили или специализирали ред икономисти (да спомена само Асен Чакалов, Иван Стефанов, Славчо Загоров, Анастас Тотев…) Но в случая с Христофоров престоят в американския Роберт Колеж в Истанбул и в слабо посещаваното от български студенти London School of Еconomicsе цяло десетилетие (1924-1934). След това той за по няколко месеца е в Женева (1937-1938) и в Кил (1942). А в България работи (1938-1940) във финансирания от Рокфелеровата фондация и БНБ Статистически институт за стопански проучвания към СУ. Звеното се ръководи от руския емигрант Оскар Андерсон (статистик с висока международна репутация) и има широки връзки с водещи изследователски центрове в Европа. Подобен опит формира космополитен мироглед, който обаче в случая не е обърнат само навън, а ориентиран и към проблемите на българската икономика и стопанска политика.
Постепенно Христофоров влиза в улея на конвенционалното социализиране. От 1940 до 1947 г. с амбиция прави преподавателска кариера в Държавното училище за финансови и административни науки и в Софийския университет. В тази среда се чувства на място и цял живот държи особено ревниво на титлата си „професор“. През 1945 г. периферно се докосва до политиката чрез връзките си със звенарите и публично защитава по-скоро нетипични за него социал-реформаторски идеи. Има силно желание да заеме предложения му пост на български търговски представител в Лондон. Тъкмо по политически причини обаче това не се случва и остава на преподавателското поприще.
Тези епизоди по-скоро банализират биографията на Христофоров. Но въпреки, че в нея отсъства изразено иконоборство, на втори план са налице прояви на неконформизъм. За изказани през 1943 г. становища, министри му искат сметка и брутално задействат цензурата. Попада в полезрението на полицията като гравитиращ към „Звено“. Университетската професура високомерно роптае, че един твърде млад икономист е дръзнал да „прави теория“ в хабилитационния си труд върху военната икономика. А през 1946 г., вече във времената на ОФ, си позволява без заобикалки да твърди (и да докаже) нещо, за което не се прощава: че издръжката на съветската окупация струва на България повече отколкото присъствието на заминалите си германски войски.
Фронталният сблъсък с новата власт идва през октомври 1947 г. Христофоров е уволнен по идеологически причини от университета точно когато проектът му за учредяване на Стопански факултет започва да се реализира. Всички негови предходни достойнства изведнъж са се превърнали в политически пасиви. Следва задържане по скалъпени обвинения през юни 1951 и въдворяване в Белене от януари до септември 1952 г. За властта не е никаква трудност да събере „инкриминиращ“ материал, подаван от колеги, изпитващи професионална завист, от донесения за минали контакти с англичани в София и от селяни в Говедарци.
-И как хора като Христофоров са се загубили някъде по пътя?
-Той със сигурност не се е загубил по пътя. Приживе е човек на преобразилия се талант. Когато през 1947 г. му забраняват завинаги да преподава, радикалната промяна дава импулс, позволил да разцъфне другата му – литературната дарба. Мисля, че хипотетичното по-нататъшно развитие на Христофоров като икономист не е щяло да бъде безпроблемно. В наложилата се нова доктрина той би бил съвършено чуждо тяло. Примерите на приспособили се „бивши“ учени са тъжна картина. А в имагинерния сценарий с продължаване на началната му инерция съзирам две препятствия: неговия вкус към катедрено-преподавателската рутина и признатото от самия него неумение да използва математиката. Първото е носело опасност от затъване в консерватизъм, а второто го е отдалечавало от следвоенната икономическа теория, която е неотделима от математическите методи. Така, от пречупването литературата е спечелила поне толкова, колкото е загубила икономиката. Сумарният баланс на двата живота на Христофоров се оказва положителен.
Посмъртното присъствие е друг въпрос. Времето, разбира се, върши своето. Но в потока на икономическата мисъл, авторите като него са периодично преоткривани, защото поредните „нови“ обстоятелства се разбират по-добре когато се погледне назад. Христофоров – икономистът се завръщаше и ще се завръща, когато това е нужно. Възприятието на литературното му наследство пък е въпрос на чувствителност. В текстовете му е пълно с нотки и нюанси, които не губят въздействието си. Не съм преставал да чувам възторжени отзиви от най-различни хора за белетристиката на Христофоров. Всички те са доловили и запомнили неочакван щрих, находчиво наблюдение… Има я и мистиката на краеведството. Той възстановява – географски, природно и исторически – един местен свят, но същевременно го (ре)конструира по своему. Тази реконструкция е колоритна, предизвиква както възражения от „описаните“, така и симпатия у читателите. Неотдавнашното представяне на новото издание на „Ангария“ в Самоков на 24 януари на издателство „Кралица Маб“ /четвърти том на избрани съчинения, където са събрани всички публикувани литературни и мемоарни творби и три значителни негови произведения, останали непубликувани и открити в архива на писателя, както и няколко кратки произведения, излизали само в печатана Асен Христофоров – б.р./ показа, че писателят се помни. При това не само от оредялата група на познавалите го лично, а и сред следващи поколения и нови среди. По-специално, покрай днешните битки на природозащитниците и пиетета към природата, интересът към книгите му за Рила не залинява.
-Според литературни историци Христофоровия превод на „Дъблинчани“ на Джойс е първият в Източна Европа. Къде икономиката се среща с изкуството при него?
-Финото засрещане на икономика и литература у Христофоров става именно през „английската връзка“. Преди да се утвърди като забележителен посредник на англоезичната литература и култура у нас, той изпълнява тази мисия в икономическата мисъл. Прави го с пренесените идеи, със стила си на изложение, с викториянското убеждение, че „природата не прави скокове“…Сред тогавашния пропит от германско-австрийската традиция наш университетски истаблишмънт, мястото на либералния англосаксонски икономически модел е маргинално и Христофоров се утвърждава именно като негов водещ и най-отчетлив глас в България.
„Скици из Лондон“ са първият му сериозен литературен опус, но те всъщност са проекция на ученическите му упражнения из страниците на вестника на Робърт колеж, дообогатени с опита от студентските години в Англия и професионалното съзряване в София. Ориентацията на Христофоров към икономиката е плод на случайност, отклонила го от литературното поле, за което истанбулското му колежанско обкръжение го е смятало за призван. Ала и в науката, и в литературата той транслира идентични послания. Независимо дали преподава и коментира либералните икономически идеи на неокласическата Кеймбриджка школа, на Л. Робинс или на установилия се в Лондон фон Хайек; дали превежда Филдинг, Бронте, Джойс, Джером или Текери; или дали пише за света на „мацакурците“, Христофоров наблюдава и разбира обществото през англосаксонските ценности на феърплея, джентълменството, неподправената конкуренция, здравия разум и рационалността.
-Как Асен Христофоров успява да съхрани достойнството си в онова време? Само идеологически ли са причините да бъде смазан или има и нещо друго, което и днес би се случило на хора от такъв интелектуален ранг?
Да се запази достойнството е тежък житейски и екзистенциален проблем за всеки човек с насилствено пречупена биография. Същевременно е трудно със задна дата да се съди поведението на тези хора. „Случаят Христофоров“ е по-понятен ако бъде съпоставен с този на Стефан Бочев. Син на известния финансист Стоян Бочев, Стефан е на дипломатическата служба в Берн до 1945 г., завръща се в България и през следващите две години активно се включва във все още съществуващата опозиция, изхвърлен е от Външно министерство в началото на 1948, през 1949-1953 г. е в Белене. По-нататък не е допуснат да се занимава с друго освен с физически и преводачески труд. Бочев няма възможност да публикува, но не престава да пише, осмисляйки лагерния си живот и своята биография на фона на българската история. Така той е един от съвсем малкото, които след 1989 г. имат какво да извадят от чекмеджето и с „Белене“ /Първото, непълно издание е от 1990 г., а пълното от 1999 г. – б. а/ ни остави най-ярката фреска на българския ГУЛАГ.
Христофоров следва друг път. В новия си живот след 1952 г. той търси модус вивенди, който да му позволи да бъде издаван като литератор. Това е свързано с няколко компромисни публикации, с членство в официалния Съюз на писателите и с епизодични контакти с корифеите на социалистическия реализъм по повод решаването на един или друг битов проблем. Със сигурност без големи илюзии, той прави и два плахи опита да се завърне в икономическата наука, която вече няма нищо общо с познатата му. Естествено, удря на камък.
Нито една от тези стъпки обаче не хвърля сянка върху цялостния му облик. На излизане от лагера през септември 1952 г. Христофоров умело отклонява опита за вербуване, оставайки под наблюдение и с набъбващо досие (отворено през 1946 и закрито през 1960 г.). Без да има статута на дисидент или на остракиран интелектуалец, без външна героика, той носи видимия печат на другостта. С много кратко изключение в края на живота си, нито за момент не постъпва на държавна работа, оставайки на свободна практика. Установяването му край Говедарци /мястото избира още през 1948 г. Построява си малката вила, станала известна като „Бърлогата“. Той живее и в апартамента си в София, но къщата край Говедарци се сраства с литературната и биографичната му идентичност.- б.а. /се превръща в демонстративна (само)изолация; в експресивен жест и метафорично бягство в планината. Прозата му е искейпизъм, било то под формата на преводи, на исторически романи, или на природо-краеведски описания. А като съдържание, тя вкарва нетривиални нотки, отклонява се от канона и казионното, като по този начин ефективно корозира режима. Сред многото автобиографични елементи в нея, успява дори да разкаже в прав текст напускането на университета като съзнателен отказ да скъса със „своята“ политическа икономия.
В „Белене“ Стефан Бочев споменава бегло за общуването между двамата в лагера. Пестеливите му добри думи за Христофоров съседстват с разочарование от това, че веднъж излязъл на свобода той „пак публикува“ и е „пуснат да поседне в крайчеца“ на „великата другарска трапеза“. Макар и разбираема от гледната точка на личност със съдбата на Бочев, мисля, че тази язвителна бележка е несправедлива. Много са индикациите, че за властта, за маститите партийни писатели и за читателите Христофоров е оставал разпознаваемо различен човек от друго тесто; пришълец от изчезнал свят; нагодил се само привидно и неорганично; запазил достолепие и достойнство. А по втория Ви въпрос, нека припомня, че идеологическата репресия има поне свойството да е ясна и открита. Днес натискът за компромиси и нетърпимостта към интелектуалното превъзходство са много по-перфидни.
-Нещо, което би Ви се искало да кажете за проф. Христофоров като Ваше преживяване?
-Така се е случвало, че в няколко точки от времето причудливо сме стъпвали стъпка в стъпка. Днес тези съвпадения разчитам като предаване на щафета. Вече споменах за общия ни интерес към икономическите цикли. Когато през 1959 г. Христофоров кандидатства за работа в Икономическия институт на БАН, той го прави тъкмо за секцията, в която близо две десетилетия по-късно постъпих и работих в течение на 15 години. А в архива му намерих негова снимка от септември 1968 г. пред гроба на Маркс в Лондон. Шест месеца по-късно обстоятелствата ме бяха отвели на същото място, където се снимах пред паметника на класика. В края на живота му, за Христофоров това е било самоиронично и тъжно намигване към мрачно минало; среща с виновника за личната му драма. На прага пред студентството, в моето въображение такава фотография представляваше ритуален подстъп към наука, в която ми предстои да навляза…
.Вие с проф. Николай Аретов сте пример как работят заедно хора с уж различни професионални интереси. Това важно ли е в днешно време, когато гилдийното разделение е общоприето?
-Двамата бяхме достигнали до Христофоров по различни пътища, които щастливо се пресякоха. Подготвяйки независимо един от друг неговия юбилей /2010 г./, разбрахме точно навреме, че вървим в една посока, което ни позволи да извървим финалната права заедно, по най-смисления начин. Наследството на човек с двуизмерен талант трябваше да бъде съвместно подхванато и от двете гледни точки. Николай увлече литературната общност, аз работех с БНБ. Централният държавен архив ни даде достъп до все още необработения личен архив на Христофоров, който своевременно бе описан.
Получи се чудесна синергия. Обиколихме заедно Самоков и Говедарци в търсене на живи свидетелства. Публикувахме седем тома с негови произведения – четирите с литературно наследство, издадени след 2010 г. от Николай в „Кралица Маб“; трите, издадени от БНБ под моя редакция с икономически и автобиографични текстове и с архиви от досието му в Държавна сигурност (достъпни на сайта на БНБ. Николай написа монография, а аз студия за Христофоров; той събра специален брой на „Литературна мисъл“; организирахме две конференции и изложба в Народна библиотека… ≈
/Сн. Централен държавен архив и сн. арх. „Самоков инфо“ от представянето на Христофоров в Самоков през месец януари т.г./