Гравюрата на дърво (т.нар. висока гравюра) предполага усет за огледалната страна на изображението при неговото преобръщане (от дървената до хартиената повърхност), умения за нанасяне, знания за релефа, за структурата и като цяло за дървения материал, занаятчийски способности, отношение към яснотата при интерпретиране на формите, засилено внимание към детайла и към неговото място в цялото, предварителна работа върху ескизи, върху замисъла на художествената проекция. Според изкуствоведите първите български гравюри се появяват през XIX в., а едва през 20-те години на миналия век започва нов етап в развитието на гравюрата на дърво у нас.
Началото на новия „следосвобожденски“ етап поставя Васил Захариев.
Роден в Самоков, той се запознава с местната школа по иконопис и гравюра, изучава постиженията на поколения гравьори, създадената от предходниците му традиция, събира самоковски възрожденски щампи, зографски артефакти. През 1920 г., при първата си самостоятелна изложба, той представя произведения, чрез които се проявява многообразието от художествени способи, с които борави, с които може да си служи умело. Но както твърди и Вл. Свинтила, Захариев няма да се развие като универсален художник, който работи всичко, тъй като с времето „декорация, пейзаж, орнамент ще бъдат подчинени“ на гравюрата и „ще заемат своето определено (и ограничено) място в творчеството му“.
През 1922 г., непосредствено преди да започне да преподава в Художествената академия, В. Захариев е изпратен да следва в Лайпцигската държавна академия за графика и изкуство на книгата.
Докато специализира, той изучава различни литографски техники, изследва спецификите при размножаване на първообраза. Част от заниманията му протичат в кабинети към музеи и галерии, където има досег до творби на Шонгауер, Дюрер, Мантеня, Рембранд, Кало и мн. др. В Германия художникът запазва гравюри, изработени от неговия преподавател, за да продължи впоследствие да колекционира картини на свои студенти и други предмети на изкуството. С други думи, Васил Захариев изучава системно не само българското, но и световното изкуство. А това слага отпечатък и върху неговите платна – като пример могат да бъдат посочени акварелните творби със самоковски пейзажи, както и скицата „Къщата на Албрехт Дюрер в Нюрнберг“ – за едноименната гравюра на дърво.
Интересите му като творец и колекционер намират израз и в статиите, и в книгите – посветени на историята на изкуството: за самоковските иконописци, за иконописта, за стенописите, за българските възрожденски школи, за естетиката на книжното оформяне, за изложби на руски, чешки, словашки, италиански художници, за офортите на Л. Лауренци, за Никола Иванов Образописец, Димитър Геров-Антикар и др.
Според Вл. Свинтила през 1924 – 1925 г. в творбите на В. Захариев все по-отчетливо става категоричното освобождаване „на графичното виждане“, отказът „от колорит и колористични ефекти“. А в графиката „Мъртвешки танц“ – но и в „Ноември“, и в „Спомени от Охрид“ – (създадени в посочения по-горе период) царят „здрачните настроения“, открива се неприкрито влечение към „сецесиона“, преминаването на майстора „на едно монументално национално изкуство“ през „литературния салон“.
Изследователят смята, че уклонът се дължи и на десетилетието, в което се появяват художествените произведения. Но не бива да се забравя, да се подценява фактът, че В. Захариев публикува статии в литературни издания като списание „Златорог“, вестник „Литературен глас“ и др., цветната му графика „Голгота“ е отпечатана в сп. „Везни“ – т.е. той не само се занимава научно с книгопечатането и книжното оформяне (както става ясно и при частично и схематично възпроизвеждане на биографията му), но има наблюдения и върху съвременната нему литература.
Две години след „Мъртвешки танц“ Васил Захариев създава „Църквата „Св. Никола“ в Самоков“, „Старата чаршия в Самоков“ и мн. др. В гравюрите му от това време контрастът е засилен, изпъкват елементи на незаетия фон, създава се усещане като в творби на Дюрер. Но за разлика от Дюреровите произведения, при Захариевите личи премерена пестеливост на средствата, симптоматично избягване на излишеството, но и нова форма на символния пласт на изображението.
В гравюрите на В. Захариев след 1925 г. – напр. в „Балдуиновата кула в Търново“ от 1928 г. – движението между черното и бялото, между остротата и мекотата на линиите, между функционалното незапълнено пространство и очертанията, между натуралистично и символно сигнализира за сполучливото заключване на емоции в щрихите, стремеж да бъдат сами по себе си въздействащи, но и смислотворни, да „уплътнят“ изобразения обект. До 30-те години на миналия век художникът участва в множество изложби в София, но и във Виена, Лайпциг, Прага, Загреб, Фиуме и др.
Творец, колекционер, изследовател, преподавател, Васил Захариев
създава своеобразна сбита, персонална, нетипична история на българските художествени и художнически търсения на цяло едно десетилетие, но и поставя знак, връзка между новите посоки в изобразителното изкуство (преди всичко при гравюрата) и възрожденските първи опити. От Васил-Захариевия завет може да се научи много. Но той изумява не само с категоричността си, с мащабността, но и със засвидетелстваната отдаденост, неотклонната последователност – просмукали се в разстоянията между платната, между разнотипните текстове, произтекли от живота на техния автор. Живот за и при изкуството.
Александър Христов