Преди дни бе оповестена информация за трудното оцеляване на училището за планински водачи в Черни осъм поради липса на ученици. Тази година за пръв път от създаването му прием в паралелка „Планински водачи“ нямало да има, съобщиха национални медии. Материалната база е създадена предимно чрез дарения.
Създателят на училището, Минко Занковски, почина на 22 октомври 2006 г. след боледуване.
Роден е на 19 авуст 1949 г. в с.Черни осъм, Троянско. Завършил е Великотърновския университет и работи първоначално като учител, впоследствие и като директор на училището в родното си село. С алпинизъм се занимава от 1970 г. От 2000 г. училището е преобразувано в първото по рода си у нас училище за планински водачи.
„Баща ми си даде живота за това училище. През 2000г., когато в България се закриваха училищ, той направи от основното училище в с. Черни осъм едно прекрасно нещо – ЕДИНСТВЕНО в България и второ в Европа Национално училище за планински водачи. Костваше му много тичане, много нерви, много безсънни нощи. Костваше му живота. Лошото е, че когато почина, летвата, която постави беше много висока, и хората, които можеше да го заместят, не посмяха да го направят. Директор стана човек, който уж обещаваше, че ще продължи делото му, но уви. Сега всичко е на път да се срине. Не мога да стоя безучастно. Не съм сама. Зад гърба ми има много хора, но все отнякъде трябва да се почне. Ще ми се да дам повече гласност на случващото се в момента в училището. Длъжна съм да направя нещо в памет на баща ми. Ще съм благодарна на всеки, който се включи с някаква идея. Има информационен център в училището и там целодневно, включително събота и неделя се даваше информация за училището, записваха се ученици. Сега този център работи от време на време. Дойдат родители с ученици и няма кой да им обясни нищо. Съкратен бе персонал. Учебните бази, които са под вр. Ботев – до х. Плевен, които бяха постоянно пълни с ученици – там се провеждаха ски лагери, алпиниади – сега са затворени. Преди се организираха постоянни походи из цяла България, та даже из чуждите планини – сега такова нещо вече няма. Програмата за класовете закъснява. Изобщо пълен хаос. За да има училище, трябва да има ученици… За да си директор на такова училище, трябва да си свързан, да си закърмен с планината“ – споделя с планинари дъщерята на Минко Занковски, Мая.
Сайтът „Самоков инфо“ публикува разказ на алпиниста Румен Дамянов, написан през 2009г. и публикуван в книгата му „В сянката на планината“
ПОСЛЕДНИЯТ ВРЪХ
Посвещава се на Минко Занковски –
Просветителя
Междучасие. Хубав слънчев ден. Учениците в двора на училището вдигаха радостна глъчка. Директорът остана сам в стаята. Искаше му се да излезе и да се смеси със своите ученици. Но имаше толкова много работа да се върши. Купища документи стояха върху бюрото. Отчети, класни работи, оценки, досиета и какво ли не още. Понякога се замисляше, дали преди така си представяше училището, което сам беше създал с цената на свръхусилия.
„Можех да се захвана с нещо друго, с бизнес, например“ – си казваше често той.
Толкова много хора сега си гледаха бизнеса и може да се каже, че някои от тях се справяха нелошо. Построиха къщи като дворци и се возеха на огромни джипове. Той беше решил съвсем друго. Понякога се смееше сам на себе си. Дали всъщност не беше като този стар рицар донкихот, описан от Сервантес, който се е борил с вятърни мелници? А вятърните мелници в България бяха много.
Още като даде идеята за това училище, мнозина скептично се усмихваха. Национално училище за планински водачи. Даже близките му приятели се опитваха да го разубедят. Имаха солидни аргументи за това. „Един ден, рано или късно, при практическите упражнения, ще има злополука. Нараняване, осакатяване или смърт“ – казваха те. – „Представяш ли си риска, който поемаш с днешната недисциплинирана младеж? Как после ще гледаш родителите в очите, ако това се случи, недай Боже?“
С приятелите, както и да е, старият катерач успяваше да се оправи някак си. Истинските проблеми дойдоха, когато трябваше да се убеждават властимащите. Най-вече тези от София. Задаваха му въпроси от всякакъв сорт. „Защо точно училище за планински водачи в Черни Осъм? В това забравено от Бога място“. Почти го обвиняваха в някакъв местен шовинизъм. Според баровците мястото на подобно училище е в Банско. Сега там лудо се строеше. В бъдеще се очакваше голям наплив на туристи от Европа. „Или поне в Боровец!“ – световноизвестен курорт – настояваха те.
Шовинизъм нямаше. Старият алпинист обичаше своя роден край и нищо повече. Искаше да направи нещо за него, то е ясно. Но да се говори за шовинизъм, направо беше смешно. Като българин той обичаше цяла България. Колкото до Банско, за него лудите строежи там бяха грешка. Западните туристи не идваха в България, за да гледат бетонните хотели. Такива си имаха достатъчно в своите страни. Те идваха, за да се откъснат от напрежението на свръхцивилизованите си общества и търсеха тихи планински градчета с тяхната чудна архитектура.
Ако беше за ски или сноуборд, предпочитаха малките уютни ски станции, а не пистите, нафрашкани с народ. Но как да го обясниш това на хора, които не те чуват?
На идеята за неговото училище местните управници също гледаха скептично. Изслушваха го само от уважение, заради миналото му на алпинист. То беше много бурно, пълно с рискове. Миналото на един от най-упоритите алпинисти на републиката. То периодично се връщаше в съзнанието на господин директора.
Когато спомените се завръщаха, му ставаше тежко на душата. Хубавите моменти на радост, от победи над отвесните стени и върхове, бяха редки. Повече се връщаха другите спомени – за отчаяните атаки и безнадеждните положения. Спомените за изчезналите другари от другите клубове. За спасителните акции в снежните бури. И студът. Да, проблемът беше винаги ужасният студ.
Студът, като че ли сега беше слязъл от висините и се беше настанил в душите на хората. Българите станаха други хора, студени, което старият катерач не можеше да разбере. Не беше присъщо на този народ. „Защо така се отчуждихме един от друг, като чужденци? Като че ли вече не сме един народ?“ – задаваше си въпроси той.
Идеята за това училище му беше дошла много отдавна. Неговият алпийски клуб създаваше изключителни алпинисти. Троянският клуб! Всичко това беше негово дело.
Многогодишен труд. Успя да формира алпинисти от класа, истински планинари. Катереха на всякакъв терен при всякакви атмосферни условия. Алпийски постижения имаха много, и то какви! Много от тях бяха омаловажавани. Софийските клубове не търпяха конкуренцията на някакво си клубче от едно малко подбалканско градче. Спомняше си едно паметно изкачване на Айгерванд, на две от неговите момчета, Радион Радоев и Георги. Тогава им се наложи да излязат от линията на тура, поради непрестанната градушка от падащи камъни.
Пробиха първия български вариант на тази стена с висока категория на трудност. Кошмарни отвеси! И какво стана после? В аналите на българския алпинизъм, водени от Сандю Бешев и другите бонзи, нямаше и една дума за това. Не че троянци катереха, за да се бият в гърдите.
Именно така той ги беше възпитал – да бъдат скромни планинари. Да не говорим за най-устойчивата българска алпинистка – Даниела Дочева, която също беше от Троян. За нея и големите баровци от София говореха с уважение. Иван Карадочев, Петко Петков, Иван Ангелов – все железни момчета от неговия клуб. Всички оцеляха. Те бяха неговата гордост. Именно затова, че винаги се завръщаха живи и здрави. В неговия клуб нямаше смъртни случаи. Нямаше ампутации и осакатявания. Това беше неговата школа. Такава я искаше той. Затова си казваше, че това негово училище ще бъде образец за оцеляване в планината.
В другите клубове не беше така. Възпитаваха отчаяни камикадзета. Там създаваха някакъв неразбран от него тип на хора – свръхчовеци, бездушни машини за катерене. Имаше разни теории за естествен подбор в алпинизма и какви ли не глупости от тоя род.
На това безотговорно похарчване на млади хора, черноосъмецът даваше твърд отговор. През 2004г., след националната експедиция на Еверест, „свръхчовеците“ показаха истинското си лице. Пред целия български народ си извадиха кирливите ризи. Унижаваше се на всеслушание българския алпинизъм и родното планинарство.
Тогава той не издържа и се намеси. Докара си излишни неприятности с всемогъщите велможи. Замалко щяха да го уволнят.
Да, злополуки ставаха непрестанно, открай време, но винаги с другите клубове. Отговорен в продължение на дълги години за алпиниадите в северния Джендем, като домакин, той беше най-добре пласиран, за да го знае. Колко пъти тръгваха на спасителни акции, той и неговите хора, за да търсят изчезнали! Тези надменни софиянчета, снабдени от главата до петите с най-модерната алпийска екипировка, закъсваха поголовно през зимата в неговия Джендем.
Троянците не винаги успяваха да ги спасят. Понякога беше твърде късно. Джендема си беше взел поредната жертва. Сваляха телата надолу с болка в душите. Северният Джендем беше неговата планина. Свирепа и безкомпромисна. Сега цяла България я превърнаха в един Джендем. Но защо в момента трябваше да мисли за всичко това, за Броуд Пик, Нанга Парбат и другите трудни моменти? Миналото си е минало, прогони от главата си тези мисли господин директорът.
Нека си спомни за нещо весело. За една вечер в палатката, по време на един лагер в Памир. Бяха трима- той с карловеца Христо Проданов и Людмил Янков от Кюстендил. Пак този ужасен студ. Тогава карловецът предложи да изпеят една песен, за да забравят студа.
-Да започнем с една от нашите, шопски, „Изкарай Гано, говедата“ – предложи кюстендилецът.
Тогава Ицо – Мускула му каза:
-Проблемите с говедата в България ще ги разрешаваме, като му дойде времето, Люси. Предлагам по-добре една от Пиринския край. Моята любима песен – „Назад, назад, моме, Калино“.
Така се разсмя тогава, че го заболя коремът от смях. Пустия му Ицо, как точно го каза! Те, говедата в България, за съжаление сега станаха всемогъщи, почти богоравни. Никой не смее да дели мегдан с тях. Нямаше да се учуди, ако започнеха да строят някоя джамия срещу неговото училище. Това, което прадедите на черноосъмци никога не биха позволили. Всичко днес се правеше за пари и политически машинации.
„И това ще отмине“- си каза господин директорът. – Българите какви ли не чудеса сме видяли и пак сме оцелели“.
Спомни си и за друг комичен случай, пак в зловещия северен Джендем. В един труден тур в зимната буря, напредваше бавно и мъчително група от елита на българския алпинизъм. Внезапно се оказаха задминати в стената като пътни знаци от Даниела Дочева, която катереше соло. Тази Даниела знаеше да се катери! Като че ли влизаше в някакъв странен диалог с планината. Неповторим талант! Голям смях падна тогава. Да, прословутият елит, същите тия, дето тръгнаха към Еверест, „свръхчовеците“, де.
Това училище беше последният връх на печения алпинист. Особено труден за достигане. Беше го достигнал, а пък какво ще става по-нататък, само Господ знаеше. Този път той даде всичко от себе си. Сега трябваше да плаща за тези усилия. Плащаше със здравето си. Цялото това тичане и безконечните проблеми го бяха изцедили. Господин директорът знаеше добре, че този път си отива завинаги. Не си правеше никакви илюзии.
Беше си позволил катерене без завръщане. Също като това на Карловеца. За пръв път наруши собствените си правила. Всъщност той не се притесняваше много за своята съдба. Тази глъчка в училищния двор, не беше ли неговата единствена награда, за този нов български връх. Такава награда никой не можеше да му даде. И никой не можеше да му я отнеме. Всичко в България е започвало и пак ще започва от училищата. Винаги е било така.
„Едно училище, то е като факел в мрака, кой престъпник ще смее да го угаси? Вместо да се унасям в мисли, по-добре ще е да поработя още“ – каза си господин директорът.
Започна да разглежда отчета на преподавател по повод лошото поведение в клас на един ученик. Момчето си беше позволило да отговаря грубо на учителя. „Това, че е бунтар, показва, че е от нашия край – усмихна се директорът. – И аз бях бунтар. Не е необходимо да
се прекършва характера му. Въпросът е да насоча бунта му в правилна посока. Щом още се раждат бунтари под тоя Балкан, нищо не е загубено“.
Нямаше място за отчаяние. Животът продължаваше. Колкото до него, той беше поставил първото стъпало.
На него мнозина щяха да стъпят, за да поемат нагоре.