Боян Петров – Съни
Българският алпинизъм преживя голяма трансформация през последните 30г. От държавен се превърна в частен. Или обяснено по най-простия начин, промени се спонсорирането му. На Българската федерация по алпинизъм окастриха драстично бюджета и оттам вече можеше да се вземат само трохи. Българските алпинисти днес не се блъскат да превземат Федерацията, както беше в епохата на тоталитарната държава. Алпинизмът е дейност /или спорт/, свързана с много пари. Като пример, едно изкачване на Маунт Еверест днес струва около 50 000 долара. Малко българи са виждали толкова пари накуп. Епохата се промени драстично. Отмина времето на героичния, патриотичния или романтичния алпинизъм. Дойде новият полъх на професионалния алпинизъм, който е жесток и безмилостен. В него правилата са други. Tези, които дават парите на алпинистите, имат изисквания и диктуват до голяма степен развоя на събитията. Правилата са прости – не се връщай без победа над върха, защото иначе ти спираме парите…Инвестираните средства трябва да се оправдаят. Сумите са значителни, както видяхме.
Това задължава катерачът да предприема все по-големи рискове, за да може да осъществи планираната си програма.
За Боян Петров тя беше Хималайската корона.
На запад професионалният алпинизъм достигна невероятни успехи от спортна гледна точка. Но всички тези звезди имаха много къс живот върху небосвода на славата. Откакто живея в Алпите, поне десетина изчезнаха безследно, или се пребиха. Ще спомена само няколко от най-известните имена – Жан Марк Боавен, Пиер Бегин, Патрик Габару, Ерик Ескофие… Да продължа с Бордмън и Таскър, Едхарт Лоретан и Ули Щек. Тези катерачи имаха спонсори от големи величини, сред тях бяха производители на алпийска екипировка – големи тръстове като „Пецел“, „Мийе“, „Мамут“, „Блек Даймънд“, „Салева“ и прочие…Също производители на лекарства, стимуланти, храни и напитки за алпинизъм като „Ред Бул“, „Циба –Гайги“, „Серженор“ и останалите…
Фактически професионалният алпинист в днешно време се оказва височинен рекламен агент на своите спонсори. Имената на спонсорите са върху екипировката на катерача, така че да се виждат от всички по клиповете и снимките, както и върху знамената, които веят от върховете.
Ако някой търси тук някаква романтика, такава няма. На него бих му препоръчал да чете книгите на Меснер. Там всичко е добре обяснено – за суетата и амбицията, за себелюбието, и смъртта. Да, смъртта, защото алпинизмът е свързан неотлъчно с нея.
След тези разяснителни редове да се върнем на Боян Петров.
Той бе първият ни професионален алпинист в нашата история. Това му прави чест – че успя да направи тази крачка, която другите преди него не успяха. Тази трансформация в него явно беше станала, след като не го приеха в националната експедиция за Еверест 2004г. Тази експедиция беше последният социалистически бълвоч, организиран от старите динозаври. Тя завърши с обвинения, закани, хули и смърт. За Боян е щастие, че не беше влючен, защото друг, също така млад и амбициозен като него, се погуби по склоновете на планината.
Тогава, предполагам, му е дошла идеята да стане професионалист. За да осъществи тази си идея, на това симпатично момче, са му трябвали спонсори. Спонсори да си намериш в България, е много трудна работа. В България няма производители на алпийска екипировка, въжета и т.н. Нито на храни и напитки за височинен алпинизъм. Който има пари в тази държава, е обикновено някой с тъмно минало. Някой с родители дипломати, например, или агенти на ДС, бивши доносници и висши пртиини функционери. Но това е положението. То няма да се промени. Искаш ли да катериш 8-хилядници, опираш до тях. Отиваш при тях и почва просия за пари. Тези мафиоти нищо не печелят от алпинизма, освен някакъв фалшив, патриотарски шовинизъм, че са помогнали българското знаме да се вее по върховете на Хималаите. И момчето го вееше. В замяна те го показваха тук и там, и по телевизията, направиха го мъж на годината. Тези неща са в правилата на играта в България. Българският народ е народ с много ниско самочувствие и алпинизмът винаги е ползван от управниците да му го пoвдигат.
Какво е мислил Боян за тази дандания около него, не мога да знам. Като професионалист безспорно постигна големи успехи. Надали ще бъдат повторени в скоро време от друг български алпинист. Изкачи три 8-хилядника, един след друг, в един сезон. Катереше сам, без кислород и шерпи носачи. Това е колосален труд, за който нямам думи. Не може да се отмине борбата му с К2. Излючително трудна планина. Все повече се приближаваше до своята заветна мечта – Хималайската корона.
Но, както писах по-горе, професионалните алпинисти не живеят дълго. Горчива истина, която трябва да се приеме. Загубата за българския алпинизъм е голяма. Сега, дали някой е решил да го направят посмъртно национален герой, това би било политическо решение. То няма нищо общо с катеренето.
До доволни старини в професионалния алпинизъм оцеляват само феномените и големите късметлии. Боян нямаше този късмет. Светла му памет!
От чисто спортна гледна точка, има български алпинисти с повече изкачени върхове и стени от него. Но аз гледам не само на шампионската, а и на човешката страна, която е от изключително значение за историята.
Боян Петров успя да се запази чист в една много мътна среда, каквато е българският алпинизъм. Той не каза лоша дума за свой колега и никого не наруга. Не пускаше доноси, както правеха динозаврите oт соца. Беше за защитата на българските планини от варварското разрушение и алчността на мутрите. След това човекът беше и учен – биолог. В страна, в която са на почит бруталността и наглостта, да бъдеш учен, е трудно!
Метачът на гарата в Шамони взима по-голяма заплата от един български учен. Не знам как се е чувствал Боян, търсейки непрестанно редки видове, буболечки и други живинки по най-високите планини на света! За него тези неща бяха много важни.
При него, в Природонаучния музей, идваха класове ученици и той търпеливо говореше на децата за значението на всяка форма на живот за околната среда и екологията.
Боян Петров беше голям оптимист и идеалист. Такива хора в България не останаха. Този негов идеализъм и оптимизъм не се разпаднаха, даже след всичките беди, които му се случиха – тежки болести, катастрофи и злополуки. Отново се изправяше след всяко нещастие, за да поеме към своята следваща цел.
Той безспорно е третият титан на българския алпинизъм след Пепи Енглиш и Христо Проданов.
След като изчезна, настана голяма бъркотия. На всички им беше мъчно. Беше прекалено симпатичен, за да умре тука-така. Надяваха се до последно, че ще бъде спасен. Даже тези, които го хулеха, го обвиняваха после само в едно – защо е допуснал да загине, и то, като има любима и деца, които го чакат, и прочие.
Но повечето хора не са наясно с алпинизма и тъмната му страна. Той е свързан с небитието и докато има хора, да тръгват към висините, така ще бъде.
Румен Дамянов
бел.ред. Авторът Румен Дамянов предостави за публикуване в сайта „Самоков инфо“ поредица разкази „Титаните на българския алпинизъм“ за трима алпинисти – Пепи Енглиш, Христо Проданов и Боян Петров. Те се базират на фактология, исторически данни и творчески анализ на алпинизма и социално-политическата среда в България в миналото и в наши дни.