Те идват от химн за Св. Йоан Кръстител и означават „Господ, материя, чудо, седемте планети, Слънце, Млечен път, небеса“
Практиката да се означават музикалните тонове със срички датира още от древна Индия.
В началото на VII в. от н. е. Исидор, архиепископ на Севиля, пише: „Ако звуковете не се запомнят, те загиват, понеже не могат да бъдат записани.” Едва през XI век бенедиктинският монах Гуидо д’Арецо се заема да поправи тази несправедливост и става един от най-големите музикални теоретици на Средновековието. Той забелязва, че певците лесно могат да научат популярните по онова време грегориански напеви, ако виждат прогресията на тоновете, разположени в скала по височина. И създава съвременната музикална западна нотация (петолинието), с която заменя невмената нотация („невма“, мн. ч. „невми“ – в латинския език „neuma“ идва от старогръцкото πνεῠμα – „въздух“).
„Бащата на петолинието“ въвежда и сричкови наименования за всяка от нотите. Това са началните срички от първите шест стиха на химна за св. Йоан Кръстител, популярен по това време, чрез който певците молят да бъде съхранена силата на гласовете им:
UT queant laxis
REsonare fibris
MIra gestorum
FAmuli tuorum,
SOLve polluti,
LAbii reatum,
Sancte Ioannes.
(„Дай ни чисти уста, за да можем с цялата сила на своя глас да свидетелстваме за чудесата на твоите деяния, св. Йоанe”)
Няколко столетия по-късно, около средата на XVI век, UT е заменено с по-благозвучното „до” и е добавена седмата нота „си” (съкращение от „Sanctus Ioannus”).
Преведени на български език, имената на нотите означават:
До – Dominus – Господ
Ре – Rerum – материя
Ми – Miraculum – чудо
Фа – Familias Planetarium – седемте планети, т.е. слънчевата система
Сол – Solis – Слънце
Ла – Lactea Via – Млечен път
Си – Siderae – небеса
Горанка Петкова