Преди дни отбелязахме годишнината от майските събитие през 1989 година. По този повод е интервюто на един от най-задълбочените изследователи на “възродителния процес” Румен Аврамов.
Ето какво ни напомня Аврамов:
“Детайли ще продължават да излизат, но проблемът не е в непознаване на фактите, а в латентния или активен национализъм, който ги интерпретира. Всяко говорене по този сюжет отприщва националистически настроения и реакции. Да не забравяме, че през 1989 г. имаше масова подкрепа за водената етническа политика и че сега и в Турция, и в България национализмът е на власт”.
Г-н Аврамов, темата за т.нар. “възродителен процес” част ли е от големия разговор за осмисляне на близкото минало?
Да, за когото се интересува. През последните почти три десетилетия за “възродителния процес” е изговорено и написано много. Наяве излязоха и бяха публикувани голям брой документи. Вече всеки може да сe запознае с решенията на някогашната власт, да чуе и прочете разкази на гонители, на жертви, на пасивни наблюдатели… С една дума, хората имат възможност да се информират. Но само при едно условие – ако искат да го направят! А като цяло обществото не желае да се връща към станалото. Отчасти защото паметта инстинктивно се опитва да бяга от една травма. Отчасти поради страх от отговорност. Наскоро изплувалият случай на български турчин, осъдил прокуратурата заради забавено с десетилетия дело по повод “възродителния процес” е показателен за безизходицата. След 1989 г. имаме класически отказ от правосъдие, и то по деяние, което е представлявало флагрантно престъпление дори по някогашното комунистически законодателство. Нескритият цинизъм, с който тогавашната върхушката го замисля и обсъжда, е покъртителен. Четейки протоколите на висшите инстанции не можеш да се освободиш от усещането, че говори банда криминални типове.
Кое остава недоизказано около този огромен исторически акт, наречен “възродителен процес”?
Мисля, че днес вече са налице всички негови възможни прочити. Детайли ще продължават да излизат, но проблемът не е в непознаване на фактите, а в латентния или активен национализъм, който ги интерпретира. Всяко говорене по този сюжет отприщва националистически настроения и реакции. Да не забравяме, че през 1989 г. имаше масова подкрепа за водената етническа политика и че сега и в Турция, и в България национализмът е на власт.
А как тази значима етническа и социална група се използва за политически цели от партии, които “приватизират” нейните интереси?
До момента, в който тази общност има усещане за обграждаща я подозрителност и общественото мнение продължава отвсякъде да е облъчвано с националистическа реторика, тя ще остава капсулирана. Ще има почва за всякакви злоупотреби, включително политически.
Съществува, естествено, и външният аспект. Една съседна държава винаги е изкушена да гледа на свое етническо малцинство зад граница като на възможен лост за въздействие. Нима България не прави същото с българските общности в Сърбия или в други близки страни?
Вие сте изследвали икономиката на “възродителния на процес”. Може ли да се осчетоводят щетите от гоненията, да се посочи обобщаваща сума?
Интуитивното очакване на мнозина е цялата икономика на “възродителния процес” да се побере в едно число. Това обаче не е възможно и по статистически и по концептуални съображения. Стопанската цена на тази радикална асимилационна политика не е едноизмерна и съответно подходът в книгата е да се проследят различните вектори на събитието. Няма една, има много цени.
Защо комунистическата власт предприема тези агресивни стъпки?
В изследването си тръгнах от търсенето на възможни икономически причини на „възродителния процес“, но зад него не се намериха никакви „рационални“ подбуди. Занимавал съм се с икономиката и на други етнически конфликти в България. В антигръцкото движение от началото на 20 в. или в антисемитските закони през Втората световна война например са съвсем ясно различими икономически домогвания. Към турците няма нищо подобно: те не са предизвиквали икономическа завист.
Тази параноя тръгва от идеологически и политически мотиви в условията на Студена война, насложили се върху традиционните предразсъдъци и недоверие към българските турци. Страх за онова, което тогава и днес, се обозначава като национална сигурност/цялост, но тогава тези страхове са примесени и с грижата за самосъхранение на самия комунистически режим. Във всеки един от епизодите на напрежение след 1944 г. икономиката се появява не като причина, а като прието за политически поносимо следствие. Така е в началото на 50-те години, когато напускат 150 хил. български турци, и през 70-те години, когато по един по-организиран начин, на базата на междуправителствена спогодба с Турция, се изселват 110 хил., и разбира се през втората половина на 80-те години. Пусковият механизъм е в политиката. Икономиката идва с последиците. Ето защо се оказа неизбежно в книгата да мина през дълъг политически пролог преди да се захвана с икономиката на „възродителния процес“.
Според вашето мнение, чия е по-голяма болката – на хората, които са принудени да сменят имената си, или на прогонените от България?
През 1984-1989 двете са неотделими. Това са едни и същи хора. Поголовното преименуване е най-драстичното решение, което комунистическата власт си позволява в поредицата от по-скрити форми на асимилация и насилие, практикувани през цялото й съществуване, особено след средата на 50-те години. Шокът от смяната на имената обяснява основното в поведението на българските турци след 85-та година, в това число икономическото.
Къде се виждат пресечните точки?
Режимът постепенно затъва в безизходицата и капана на тази своя съдбоносна стъпка. Архивите на МВР говорят за тотално следене, за внимание и към най-малките трептения в настроенията на тази общност. Докладвано е всичко, до най-финия стопански симптом: да кажем, кога турците проявяват интерес да строят и кога строителната им активност отслабва под влияние на илюзорни слухове за евентуално разрешение за изселване. От друга страна, от самото начало на 1985 г. държавата започва да съчинява програми за развитие на „смесените райони“ чрез инфраструктурни и социални проекти. Да инжектира пари в тях е отдавнашна линия, с която партията си въобразява, че ще купи лоялност. Същевременно тя прави всичко възможно за разсредоточаване на турския етнос и за заселване сред него на българи. В книгата се инвентаризират така налетите ресурси и невпечатляващите им резултати. Нищо не показва, че до края на 80-те години стандартът на живот в тези региони се е подобрил чувствително. Не намалява и демографската концентрация на етническото малцинство.
Интересуваше ме и друг вид цена, свързана с разходите за репресивния апарат. Предположението беше, че начинание от мащаба на “възродителния процес” би трябвало да изисква съществено допълнително финансиране на силовите институции. За учудване се оказа, че тези учреждения се вместват в редовните си, дори и в намаляващи бюджети. Живели са дотолкова нашироко, че парите са им позволявали да посрещнат подобни извънредни събития без допълнително напрежение.
Така стигаме до катаклизмичните последици от лятото на 89-та, когато границата се отваря и заминават над 320 хил. български турци. Огромната загуба на работна сила (равностойна на увеличаване на безработицата от 0 на 5 % в течение само на три месеца) е най-видимата, но не и най-важната последица. По-важни са ефектите за паричната политика и външния дълг. Напускащите теглят масово спестяванията си и ги обменят в долари, което поражда силен инфлационен натиск, обезценява „черния курс“ на лева и лишава държавата от обичайния фискален ресурс на ДСК. Успоредно с това, България съкращава необратимата след 1987 г. траектория към фалит по външните си задължения. Ако до лятото на 1989 г. външните кредитори все още не са зачеркнали напълно страната, то от този момент нататък политическите сътресения сриват окончателно кредитния й рейтинг като рефинансирането на дълговете в конвертируема валута е практически прекратено.
В най-общ смисъл бруталността на „възродителния процес“, свързаният с него стопански хаос, неуравновесените пазари, полето за изнудване, грабеж и корупция, които той отвори слагат своя отпечатък върху деформираната икономическа култура на последвалия Преход.
Ще бъде ли забравена болката от “възродителния процес” със смяната на поколенията?
Тя се предава по много исторически и обществени кодове. Подобно събитие не може да бъде забравено от потърпевшите или от свидетели. А следващите поколения създават версии за случилото се, митологии, знаци на паметта…
Започнахме разговора с търсенето на отговорност за миналото. А как ви звучи то в условия на преход и в контекста на идеите за „ревизия“ на приватизацията?
След като няма никакви съдебни последици за престъпление от мащаба на “възродителния процес”, какво да говорим за гражданско-правни спорове, каквито сега искат да възобновят уж в името на справедливостта. У нас справедливост очевидно се въздава трудно не само текущо, но и ретроспективно, с някакво отдалечение във времето. Това прави бутафорни конюнктурните лозунги за „ревизия“ на раздържавяването. Преходът не е съдебна процедура а социален процес: случило се е така, защото конфигурацията на обществените и политическите сили е била именно такава. Тя е давала предимства на една група актьори, от което те естествено са се възползвали. Друг е въпросът защо са имали по-добри стартови позиции. Добре е да се поровим, за да разберем. Но пост-фактум да се разиграват с лека ръка алтернативи и да се твърди, че с юридически инструменти може да се коригира една обществена стихия е евтина, заинтересована манипулация.
Източник: в. Сега