По негова инициатива е построена църквата в Боровец – единствената дървена църква в България
Марко Илиев Рясков (1883 – 1972) е български финансист, управител на БВБ, министър на финансите – от 21 април 1935 година.
Роден в Габрово на 2 декември 1883 г. в семейството на Златка и Илия Ряскови. Начално образование Марко Рясков получава в Палаузовото и Падалското училища в Габрово. В Априловската гимназия учи до четвърти клас. В 1899 г. баща му го изпраща в единственото тогава „Търговско училище“ в Свищов.
След завършването му (1903 г.) продължава образованието си в Антверпенския висш търговски институт в Белгия.
Доброто познаване на френски език и останалите специални предмети от Търговското училище в Свищов му помага да завърши тригодишния курс на обучение (който включвал и едногодишно подготвително обучение) за две години. През 1905 г. завършва института с диплома с „почетно отличие”. Връща се в България на 1 август 1905г. Специализира в Германия, където заминава в края на 1909 г. Най-напред специализира в Баварска ипотечна и търговска банка в Мюнхен, а през 1910 г. – в Рейнска ипотечна банка. През февруари 1910 г. се завръща в България и е назначен за управител на клона на Българска земеделска банка в Плевен, където за първи път прилага отпускането на ипотечни кредити на селски стопани.
СЛЕД ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ – разпити, затвори, изселване и емиграции
На 13 септември 1944 г. Марко Рясков е арестуван в дома си в Панчерево, отведен в мазето на общината, а след това откаран в Дирекция на милицията в София. Бива разпитван месеци наред, като прекарва това време в Централния софийски затвор и в килиите на дирекцията, заедно с депутати, министри и други бивши държавни служители.
В края на 1944 г. и началото на 1945 г. започват заседанията на Народния съд и арестуваните очакват да бъдат извиквани за връчване на обвинение и осъждане. Към Марко Рясков не е предявено обвинение и на 9 април 1945 г., заедно с още около 300 души е откаран в ТВО („трудововъзпитателно общежитие“) в Бобовдол. Там участва в строежа на железопътната линия Дупница – Бобовдол. Освободен е на 9 септември 1945 г. – почти 1 година след арестуването му.
Веднага след това е назначен отново за директор на Българска кредитна банка,[2] която е станала собственост на Съветския съюз (тъй като по-голямата част от капиталите и са били немски).
На 19 октомври 1949 г. той и семейството му са изселени в Севлиево. Там живеят в къщата на жена му, на ул. „Ст. Генев” 20. Води изолиран живот, както повечето изселени от София.
На 29 април 1951 г., през нощта срещу Великден, е арестуван и откаран в Горна Оряховица, в затвора на Държавна сигурност. Там е подложен на многобройни разпити, набеден от Гаврил Цветанов, че е британски агент. На 13 май 1951 г. е откаран в Централния софийски затвор, където е подлаган на многобройни разпити до 22 октомври. След като не се намират причини за внасяне на обвинение и подвеждане под съд, Марко Рясков е изпратен в ТВО Белене на 23 октомври 1951 г. за срок от 5 години. Тогава е бил на почти 68 години, страдащ от диабет и други заболявания.
След смъртта на Сталин през 1953 г. започва освобождаването на лагерниците от Белене, като на тяхно място настаняват лица с влезли в сила присъди. В края на 1953 г. в ТВО Белене остават 7 души, между които е и Рясков. На 6 януари 1954 г. е закаран в Софийския затвор и отново подложен на разпити. На 11 февруари е освободен от затвора, като подписва декларация, че няма да разгласява по никакъв начин за какво е бил разпитван и въдворяван в ТВО. Това става след признанието на Гаврил Цветанов, че го е набедил умишлено.
Връща се в Севлиево, където живее съпругата му. След постъпки за връщане на софийското им жителство, в началото на 60-те години на ХХ век се завръщат в София, където живеят синовете му Сава и Никола Ряскови. Третият му син – Илия, след следването си в Лозана не се завръща в България. Емигрират и синовете им Сава – в Холандия и Никола – в Германия, и двамата лекари и смъртта на сина си Илия в Холандия. След достойно изживян живот, съпроводен от множество страдания, които понася стоически, Марко Рясков умира на 1 март 1972 г. на 88 години.
„Взел съм активно участие при следните обществени строежи: По време на моето министерствуване се завършваше грандиозната Съдебна палата – по размери и изпълнение първа на Балканския полуостров. Обикновено явление е да започнат да се пестят средства при завършване на строежите за неща, които не са „тъй необходими“. Би трябвало да се предполага, че аз като финансов министър ще стягам държавната кесия в такива случаи. Аз обаче бях на друго мнение. Един ден строителният комитет начело с председателя Лингоров, член на Касационния съд, дойде при мен в Чамкория, където прекарвах неделната си почивка. Изложи ми се следното оплакване. Постоянното присътствие на Занаятчийския съюз протестирало пред тогавашния министър на търговията, задето строителният комитет на Съдебната палата пренебрегвал продуктите на местните занаятчии, а давал предпочитание на тези, внасяни от чужбина. Министърът на търговията бил обещал, че ще се застъпи където трябва, за да бъдат защитени интересите на българските занаятчии. Аз успокоих Лингоров и другарите му, като им заявих, че „постройката на Съдебната палата не е частен строеж, а държавен, широкообществен. Такова нещо се прави за векове и би било престъпно по тесногръди лични сметки и съображения да се осакатява тази великолепна постройка тъкмо в подробностите, които я красят“…
Държавна сигурност
Из „Спомени за Марко Рясков“
„Резултатите от проучването показаха, че най-голям масив от документи за М. Рясков се съхранява в Дирекция „Информация и архив“ на МВР. Това не е учудващо, като се вземе предвид, че след 9 септември 1944 г. институцията Държавна сигурност е проявявала особен интерес към хора като М. Рясков и че срещу него от следствените органи на тази институция са проведени три следствени дела: през 1944–1945 г. по време на т.нар. Народен съд, през 1951 г. и през 1954 г. Затова основната част от приложените тук документи са от архива на МВР. Те, както и останалите документи, се обнародват за първи път. Публикуваните протоколи от разпити и другите документи на Държавна сигурност съдържат ценни сведения и данни за преживяното от М. Рясков през периода 1944–1954 година. Заедно с това те напомнят за трудната съдба по онова време и на такива ярко изявени банкови и финансови дейци от преддеветосептемврийската епоха като Кирил Гунев, Георги Губиделников, Стоян Бочев и редица други, чиито имена читателят ще срещне в тях. Тези документи дават много точна представа за начина на действие на самата Държавна сигурност, за техниката и технологията на провеждане на следствието, но същевременно представляват ценен извор и за историята на банковата, кредитната и финансовата система на страната през 30-те – 40-те години на миналия век.
Пивоварните предприятия по времето на Рясков
„По моя молба представителят на пивоварната фабрика „Братя Прошекови“ Стефан Пипев ми направи подробно изложение за положението на пивоварните предприятия. За мен стана ясно, че поради крива стопанска политика, от желание да кокетничат с лозарите моите предшественици са били на път да унищожат една родна промишленост, която има всички условия да се развива в интерес на българското стопанство и на фиска. С постепенно систематично увеличаване на акциза пивоварните предприятия са били поставени не само в невъзможност да работят с печалба, но въобще да съществуват. „За да не се пречело на лозарството, трябвало да се намали до минимум или да се запрети консумацията на бирата, следователно да се заставят пивоварите да ликвидират.“ С подобна концепция аз не можех в никакъв случай да се съглася и реших да занимая Министерския съвет с този немаловажен въпрос, т. е. необходимостта от намаляването на акциза върху бирата. Понеже предполагах, че колегата Йотов, министър на общите сгради и благоустройството, земеделец по политически убеждения, ще ми прави опозиция, аз се подготвих с обширен материал, за да докажа, че бирената индустрия не пречи на лозарството. Набавих си статистики от Франция, Италия и Унгария – страни, където лозарството и пивоварството съществуват и се развиват паралелно с явен възход. След обстойно обмисляне реших да прибегна към нова система за облагане – както в интереса на фиска, така и в тоя на данъкоплатците, – при която субективната преценка на облагателния финансов орган да се сведе до възможния минимум, като определянето на данъка се базира на обективни признаци – източниците на приходите…“
Какво е направил Рясков за Боровец
„Обичах планинския курорт Чамкория (сега Боровец). Запалени като мен любители на Чамкория си построиха в течение на 2–3 години (около 1927 година) в този прекрасен планински курорт вили в подходящ стил. Бяхме свободни, в кръга на благоустройствения план на курорта, да си избираме място за строеж. Чамкория попада в Самоковската община. От дълги години тя се е стремила да привлече софиянци в Чамкория и да ги улесни в построяването на вили; тя им е отпускала места под наем за 99 години при нищожен наем за квадратен метър – застроена и незастроена площ. По принципни съображения общината не е продавала местата от страх да не би един ден курортът да се обособи в самостоятелна община и по такъв начин да се отнеме ценното горско стопанство на Самоков.
Още в началото на усиления строеж новите бъдащи обитатели на Чамкория се натъкнаха на голямото неудобство – липсата на модерен водопровод. Старите вили си служели с дървени водни тръби, които в по-голямата си част бяха развалени, изгнили.
Лесно беше следователно да се привлекат към подетата от собствениците на новите вили инициатива за прокарване на водопровод за цялото селище с манесманови тръби. Образува се комитет на чамкорийските вилопритежатели, който влезе във връзка със Самоковската община. Последната възприе поначало инициативата на комитета. Касаеше се да се намерят пари, тъй като Самоковската община не разполагаше с бюджетни средства. Установихме се на следната конструкция: Самоковската община ще се стреми да получи на дългосрочно изплащане тръби от Министерството на общите сгради и благоустройството. Вилопритежателите ще направят заем на Самоковската община за покриване на разноските по водоснабдяването, който общината ще изплаща чрез прихващане от всеки вилопритежател на дължимите суми за изразходвана вода. Тежката задача по определянето размера на заемите, както и събирането на сумите падна върху мен. Комитетът на вилопритежателите изслуша моето предложение за сумите, които всеки вилопритежател трябваше да внесе. Явиха се разногласия. Познавайки възможностите на вилопритежателите, аз се наложих с риск да стана на този или онзи неприятен. След нанесени някои изменения размерът на Българска народна банка 150 вноските на отделните вилопритежатели се определи окончателно. Направи се съответна спогодба със Самоковската община, събраните от вилопритежателите пари се поставиха на нейно разположение и работите по водоснабдяването започнаха.
Едновременно с поставянето на тръбите се построи и голям бетонен резервоар, в който се вливаше каптираната хубава, бистра и мека планинска вода.
Окуражени от сполучливия опит с водоснабдяването, аз и няколко дейни вилопритежатели влязохме във връзка със Самоковската община за търсене на възможност и за електроснабдяване на курорта – втората необходимост за благоустройството на Чамкория.
При Самоковското общинско управление се организира „Стопанско предприятие за водо- и електроснабдяване на курорта „Чамкория“.
По същия начин, както при водоснабдяването, образуваният от вилопритежателите комитет разхвърли нужната сума между тях според възможностите им. По определяне на вноските настъпиха същите мъчнотии, както при водоснабдяването, с които трябваше да се справям аз, като се нагърбих и със събирането на парите. С договорна спогодба от ноември 1930 година всеки един от вилопритежателите отпусна заем в размер на определената си вноска на Самоковското стопанско предприятие.
Електрическата мрежа с всички съоръжения се прокара.
За скачване вилите с електрическата мрежа всеки вилопритежател внесе отделна такса. В спогодбата беше определено да се плаща за изразходваната енергия по 18 лева киловатчас. Още в първите две години се разбра, че Самоковската община не ще бъде в състояние да изплати заема в определения 15-годишен срок и под страх да престане да снабдява курорта с електрическа енергия, общината поиска да се ревизира спогодбата от 1930 година. Като взе под внимание съображенията на общината, комитетът на вилопритежателите се съгласи на нова спогодба с общината, която се оформи с размяна на печатани писма между самоковското общинско „Стопанско предприятие за водо- и електроснабдяване на курорта „Чамкория“ и всеки вилопритежател поотделно. Според тази спогодба от август 1933 година вилособствениците опрощават напълно дадените от тях заеми по спогодбата от 1930 година, в замяна на което за изразходваната енергия ще заплащат по 10 лева вместо 18 лева за киловатчас при един задължителен минимум от 80 киловатчаса годишно, безразлично дали ще се изразходва, или не този задължителен минимум. С тази спогодба се уреждат и някои въпроси във връзка с абонамента за водно право, особено с ползуването на безплатно дворно място към вилите.
Това бяха две мероприятия, за осъществяването на които аз не пожалих нито материални, ни физически сили. Все с оглед на благоустройството на Чамкория аз направих под мой личен контрол и с мои средства една пътека за пешеходци, която води от „Песъко“ до „Шумнатица“.
В един пътеуказател на Чамкория тази пътека е посочена под мое име.
Аз съм верващ християнин. Намирах, че за Чамкория е необходима една църк вица. Взех инициативата за построяването й.
Намерих съчувственици, които бяха готови да направят дарения за постройката и уредбата на църквата. Архитект Мазаров, стар чамкориец, направи плана и се ангажира да ръководи строежа безплатно. Замисли се едновременното построяване и на една амбулатория в двора на църквата. Самоковската община отпусна за целта много хубаво обширно място. Образува се „Строителен комитет на храма „Св. Преображение Господне“ в Чамкория“, който ще се занимава и със строежа на амбулаторията. Събраха се достатъчно пари, внесени като дар срещу съответни разписки. Построи се много хубава църквица в подходящ стил, също и отделно помещение за амбулатория. Църквицата се обзаведе скромно и смислено. Още първата година разбрах, че върху бетоновия под на църквата ще трябва да се направи дюшеме и с това да се пригоди храмът за удобно посещение на богомолците през зимата. Понеже неудобно беше нанов
о да се искат пари от вилособствениците и поради наближаването на зимата, аз реших да направя допълнително дарение от 10 000 лева, достатъчни за поставянето на дюшеме. Това стана по мое настояване бързо и хубаво. Църковното настоятелство при храма „Св. Преображение Господне“ на 14 декември 1935 година ни отправи едно много сърдечно благодарствено писмо, което запазих за спомен“….
Имотите на царя
„На 28 август 1943 година почина цар Борис. След смъртта на царя на престола дойде шестгодишният престолонаследник Симеон II. Правителството на професор Филов обяви, че до установяването на Регентството взема всички власти в ръцете си. На 9.IX.1943 г. Народното събрание избра за регенти княз Кирил, Богдан Филов и генерал Михов. Новото правителство, съставено на 14.IX.1943 г., беше възглавявано от Добри Божилов, дотогавашен министър на финансите. Непосредствено след избирането на регенти и съставянето на новото правителство съгласно Конституцията следваше да се учреди настойничество за малолетния цар Симеон. Настойниците се назначават от Министерския съвет в съгласие с овдовялата царица майка. Аз бях известен на царицата от дейностите ми в областта на обществената благотворителност и в качеството ми [на] член на Върховния комитет на Червен кръст често бивах в контакт с нея. Оценявайки ме като подходящ, царицата ме помоли да съм се съгласял да бъда посочен от нейна страна за настойник на малолетния цар. Обществен дълг за мен беше да приема без колебание. Един ден след разговора, който имах с царицата, тогавашният министър-председател Божилов ми съобщи, че Министерският съвет се спрял върху мен за настойник на малолетния цар Симеон II и бил натоварен да поиска съгласието ми. Аз съобщих на Божилов, че Нейно Величество ме беше вече сондирала и че аз съм си дал съгласието. Аз го запитах колко настойници ще бъдат назначени и кои са те. Съобщи ми имената на професор Михаил Арнаудов, владиката Филарет и генерал Жечев. Дейността ни щяла да бъде разпределена, както следва: Арнаудов – за общото и гражданско образование, владиката Филарет – за религиозното, Жечев – за военното, а за мен запазили шефството на настойническия съвет и в специалност – управлението на имотното състояние на малолетния цар. След като Министерският съвет взе решение за назначението на настойничеството, в пресата излезе съобщение със съответните снимки. Аз свиках писмено на първо заседание настойниците в помещението на Регентството. Не се яви обаче владиката Филарет, без никакво устно или писмено съобщение. Опитах се да вляза в личен контакт с него – обаче той отбягваше. Разбрах впоследствие, че на владиката Филарет било запретено от църковния Синод да взема участие в настойничеството, понеже бил назначен за настойник от Министерския съвет, без да вземат мнението на Синода. Редовното било да се поиска от Синода да посочи той лицето за настойник, за какъвто се е имало предвид ПРОБЛЕМИ СЛЕД СМЪРТТА НА ЦАР БОРИС III. БЛАГОТВОРИТЕЛНА ДЕЙНОСТ НА ЦАРИЦА ЙОАНА Българска народна банка 116 владиката Стефан. Царицата обаче не била добре настроена за такъв избор и внушила на Министерския съвет да бъде назначен Филарет. Това положение остана неизменено – Министерският съвет застава на становището, че не е бил длъжен да иска съгласието на Светия синод, последният пък, че от него трябвало да се иска посочването на лицето за настойник. В един по-късен случаен разговор с владиката Филарет, когото познавах отдавна и особено уважавах, той ми каза, че положението му във връзка с назначаването на настойничеството било много неудобно поради абсолютната забрана от страна на Синода да взема каквото и да било участие в работата на настойничеството. Владиката Стефан пък ми каза, пак в случаен разговор, че бил много ядосан от тази работа, защото разчитал безусловно той да бъде назначен за настойник. За проф. Арнаудов и генерал Жечев оставаше да упражняват надзор върху възпитанието на малолетния цар. Те одобриха досегашната възпитателна система на малолетния цар, респективно съответния преподавателски персонал. На мен се падаше тежката задача преди всичко да установя имущественото състояние на царя. Царицата, която беше не само великолепен човек, но и прекрасна майка, ми каза, че за себе си не искала нищо от наследството на покойния цар, но да съм третирал децата еднакво.
Започнах с установяването на недвижимото имущество от наследствената маса. Натъкнах се на големи мъчнотии, с които трудно можех да се справя без съветите на някой добър юрист. За такъв помолих дългогодишния ми познайник професор д-р Фаденхехт, който с удоволствие се съгласи да ми бъде в услуга. Направих най-напред разграничение между държавни имоти, които са били оставени за ползване от двореца, и имоти – частна собственост на покойния цар. 1. Държавна собственост са: дворецът в София; дворецът в Евксиноград; дворците в Боровец (по-рано Чамкория) – Ситняково. 2. Смесена собственост: имотът на ул. „Московска“, ъгъла ул. „Париж“, в който се помещаваше Регентството. На същото това място имаше по-рано стара двуетажна постройка, в която се помещаваше интендантството на двореца. За тази постройка са харчени държавни пари – пари от цивилната листа на цар Фердинанд и от цар Борис. Тази къща биде срутена и още приживе на цар Борис държавата построи ново голямо здание. Цар Борис е построил със собствени средства един малък дворец в с. Баня до Карлово. Купил е и едно малко островче срещу Созопол (или Анхиало, не помня добре), на което е правил риболовен спорт. За ловен спорт е построил 2–3 малки хижи в Рилския басейн. Най-важният обект, по който с проф. Фаденхехт най-упорито се занимавахме, е имотът Враня с двата двореца. Прегледахме цял куп крепостни актове, с които цар Фердинанд е купувал от разни селяни отделни ниви и ливади, докато се е оформил целият комплекс. За строежи и за обзавеждане на дворците са харчени пари както от дворцовото интендантство, така и от цивилната листа на цар Фердинанд. Проф. Фаденхехт ми каза, че адвокатът Сава Иванчев, който бил юридически съветник на цар Борис, е препоръчал за запазване този имот за короната и за да не бъде разделен един ден между наследниците на бившия цар Фердинанд след неговата смърт, следното разрешение: Цар Борис да се снабди с нотариален акт за този имот по давност, понеже го владеел непрекъснато достатъчно дълго време, след като Фердинанд през 1918 година напустнал България. Цар Борис неведнаж се е бил изказвал, че не искал този имот да се разделя както при наследниците на Фердинанд, така и между неговите наследници, а да остане собственост на властващия цар – на короната. След като Фердинанд напустна страната, цар Борис се снабдява с нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение. Когато Фердинанд чрез своя бивш адютант генерал Ганчев е направил възражение срещу установяване собствеността на имота по горния начин върху цар Борис, тъй като останалите му деца щели да бъдат ощетени бъдащи негови наследници, цар Борис се позовал, както по-горе споменах, на съветите на тогавашния виден адвокат Сава Иванчев да се снабди с нотариални актове по давност, за да гарантира собствеността на този имот на нинецарствующия. Фердинанд, респективно наследниците му Евдокия, Надежда и Кирил са изгубили правото на собственост. Формален собственик е бил следователно цар Борис. Относно имота на бившето царско интендантство констатирахме, че в него са изразходвани суми както от цивилната листа…“
Бомбардировката на София
„На 10 януари 1944 година стана първото въздушно масово нападение над София. Тъкмо бях слязъл от Чамкория, където семейството ми, заедно с наши близки, прекарваше коледните праздници, към обяд започна усилена бомбардировка. Уплахата беше голяма. Вечерта градът беше наново бомбардиран. Аз бях в къщата си на ул. „Цар Крум“ № 35, синът ми Никола – войник със свой другар войник, които бяха в отпуска, също бяха вкъщи. В сутерена живееше семейството на един разсилен от банката – мъж, жена и шестгодишно момченце. Между хвърлените бомби имаше и запалителни. На много места се явиха пожари. Картината беше страшна. Изпаднал в паника, аз тичах от стая в стая да будя сина си, другаря му, семейството в сутерена. Всички бяха изплашени до смърт, с изключение на сина ми, който ни даваше кураж. На следната сутрин беше спокойно. Но изплашеният народ започна масово да напуска столицата. По улиците се виждаха бегълци, взели със себе си завивки, други, натоварили на детски колички по-дребни вещи, трети влачат маси, приспособени на шейни, също натоварени с какво ли не – всички бягат вън от София с надежда, че ще намерят подслон в някое от близките села. Аз тръгнах с банковата кола да заведа тъща си с двете є внучки в Чамкория. Наблизо до Самоков се даде тревожен сигнал, с който се предупреждава населението за пристигане на неприятелски самолети. Отбихме се в един кантон. Същевременно от Чамкория слиза министерска кола, пълна с изплашени жени, между които и съпругата ми Радка. Шофьорът на моята кола прави знак на идващата откъм Самоков кола да спре, предполагайки, че в нея може да бъде и жена ми. И действително така излезе. Обезпокоени от новините за бомбардировката в понеделник, те слизали, за да разберат какво става. Продължихме пътя за Чамкория. На следния ден се връщам в София. На банката всички прозорци счупени, стъкленият покрив над касовата зала повреден. Трябваше да организирам бързо прехвърлянето на банковите служби в незасегнатото от бомбардировките сграда“….
Арестите след Девети септември
„На 13.IX., сряда, сутринта дойдоха в жилището ми в Панчарево пет души, на възраст между 25 и 30 години, въоръжени с шмайзери и револвери, да ме арестуват.
Отведоха ме в мазето на общинския дом, където бях обискиран. Аз бях съвършено спокоен. Надявах се, че ще ме разпитат набърже и ще ме освободят. Разчитах на тогавашния директор на Популярната банка Иван Палийски – социалист, който беше важен фактор в селото, че ще даде добри сведения за мен. До вечерта никой не ме потърси. Когато се стъмни, отведоха ме с една лека кола в Дирекцията на милицията. Затвориха ме в кабинета на директора, който щял да ме разпитва. Никой обаче не дойде. На вратата пазеше един младеж с пушка. Късно през нощта при мен дойдоха две цивилни лица и ми казаха да ги следвам: единият пред мен, другият с револвер в ръка зад мен. Заведоха ме в една обширна стая, където предадох на хранение всичко, което имах у себе си. Оттам ме отведоха в една затворническа килия, голяма около 2.5 на 5 метра. В килията имаше повече от 20 души. Стаята беше съвършено гола. Спяхме на пода, завити с горните си палта, за възглавници ни служеха обущата. На следния ден докараха още десетина души. За спане се редувахме, защото за всички нямаше място за лягане. Първият разпит беше кратък. На втория разпит трябваше писмено да отговарям на цял куп въпроси. В събота ме откараха заедно с други трима души в Централния затвор. Тъкмо на излизане от задния вход на Дирекцията на милицията пред самата врата видях съпругата си Радка, придружена от домашната ни помощничка Пенка. При вида ми момичето изпищя и се разплака. Носеха ръчно куфарче с разни неща и храна. Тръгнахме под силна охрана. Радка и момичето вървяха с нас на два-три метра отстрана. В затвора ни настаниха в една малка килия четирима души: двама депутати, подпредседателя на Търговско-индустриялната камара Василев и аз. След няколко дена ме преместиха в голяма килия, където заварих: председателя на Народното събрание Логофетов, Тодор Кожухаров, генерал Русев, Димитър Савов и Христо Василев – всички бивши министри. Позволиха на домашните ни да ни донесат чаршафи за креватите и завивки. Всеки ден получавахме от къщи храна. Въобще, като се изключат дървениците, които страшно ни безпокояха, режимът беше поносим. Това обаче не трая дълго. Отведоха ме наново в Дирекцията на милицията за разпит. Този път за повече от две седмици. Всеки ден, завеждан в една обширна стая с няколко маси, на които пишеха показанията си събратя по участ, аз получавах по една листа с въпроси, на които писмено отговарях. Един ден намиращият се в същата килия Багаров (бивш депутат, производител на розово масло) ми каза, че чул в стаята, където бил разпитван, един от следователите да казва на другарите си: „Всички задаваме на Рясков много и разнообразни въпроси. Той отговаря ясно и категорично. Всички негови отговори се покриват от отговорите, които получаваме от замесените по същите въпроси лица. Този човек излезе, че е бил голям патриот. Застъпвал е най-достойно българските интереси в страната и вън от нея.“ Това доловил Багаров и с радост ми го съобщи. „Ще те освободят, бъди сигурен, бай Марко“ – ми каза той, потупвайки ме по рамото. От изключително важно значение за мен беше обстоятелството, че за всички мои разговори с ръководни лица аз оставях писмени бележки, които се намираха в архивата на секретариата на Кредитна банка. С тях се потвърждаваха устните ми показания.
Какво беше се случило със семейството ми след арестуването ми на 13.IX.1944 година? На 20.X. с. г. към четири часа сутринта се похлопало силно на вратата на апартамента на шурей ми инж. Христо Генев, ул. „Шипка“ 15, където беше подслонено след бомбардировките семейството ми. Жена ми отишла да отвори вратата. Влезли двама цивилно облечени и я попитали коя е. След дадения отговор единият от двамата є казал: „Теб търсим; събери си малко багаж, пари можеш да вземеш със себе си колкото искаш и не се бави, ще дойдеш с нас.“ В това време се явил синът ми Никола във войнишки дрехи. Запитан какво прави по това време в този апартамент, той отговорил, че е мой син и че бил в отпуск. Заповядали му веднага да се прибере в казармата. След като жена ми се приготвила, дошло трето лице и казало, че колата чакала на пътната врата. Качила се жена ми в колата (голяма линейка), заварила в нея млада жена с две малки деца (съпругата на адвоката Златарски). Насъбрани били много жени, някои с децата си, на гарата при Захарната фабрика и оттам с товарни вагони били откарани в неизвестно направление. След около един месец жена ми се обадила с писмо от едно село в Добруджа. Към края на април 1945 година е била освободена. Синът ми Никола, след оздравяване от пневмония, заминал за унгарския фронт. Преди заминаването си той получил разрешение да се види с мене. Аз бях отведен в кабинета на директора на затвора, откъдето през затворения прозорец можах да разменя само погледи със сина си, който беше на улицата. С мимически знаци той ми пожела здраве и бодрост и ми даде да разбера, че заминава на фронта. Това трая 2–3 минути. След завършване на военните действия в Унгария той се завърна и постъпи в Университета (медицинския факултет). Синът ми Сава следваше медицина във Виена, завърши с добър успех през декември 1944 година. Прекарал е ужасите на бомбардировките на града при страхотен глад и непоносими лишения“…
Зловещите вести
Започна връчването на обвинителните актове. Започнаха и заседанията на Народния съд. Страх беше сковал всички, включително тези, които считаха, че няма за какво да се страхуват. Месец януари 1945 година мина в голямо мъчително напрежение. Зачестиха зловещи слухове за предстоящи присъди. Настъпи най-страшният момент, когато на 1 февруари очаквахме завръщането от Съдебната палата на задържаните там подсъдими. Наблюдавахме през шпионката. Ужасени останахме, като констатирахме колко малко от подсъдимите се върнаха. Страшно. Зловещо. Всички останали значи няма да се върнат никога. Беше ясно още на 1 февруари 1945 година, че никога вече няма да ги видим. Тежки дни на мъчително очакване, не по-малко тежки кошмарни нощи. Рядко минаваше ден без някоя зловеща вест. Бавно течеха безпокойните дни, докато настъпи последният ден за връчване на обвинителните актове – 31 март 1945 година. Бяхме останали, преместени в друга килия, само двама души: Иван Иванов и аз.
Дарения
През година образувах при габровската Априловска гимназия фонд на името на родителите ми „ЗЛАТКА И ИЛИЯ РЯСКОВИ“ с предназначение от лихвите му в края на всяка учебна година да се дава по преценка на учителския съвет подарък по 500 лева на ученичка и ученик, деца на бедни родители, завършили гимназията с най-добър успех. В този фонд постъпваха в края на всеки месец по 11 000 лева – възнаграждения, които ми се полагаха да получавам от Общия съюз на кредитните и застрахователни предприятия, 8000 лева, и от Браншовия съюз на кредитните предприятия 3000 лева в качеството ми на тяхен председател. Председателка на благотворителното дружество „Евдокия“ (Яслите) беше съпругата ми Радка. Аз оказвах на това дружество ефикасна помощ, като всяка година по случай устройвания традиционен чай на дружество „Евдокия“ събирах помощи от банкови, търговски, индустриялни предприятия и частни лица – суми, възлизащи на няколко милиона лева, с които стана възможно построяването на великолепните модерни ясли на д-во „Евдокия“. За грижите ми около д-во „Евдокия“ аз бях провъзгласен за негов почетен член“….
Ползаваните текстове са основно от кнгигата за Рясков „Марко Рясков. Спомени и документи“