Почина проф. Владимир Петров

На 29.06.2017г., в 13ч. в църквата при Централните софийски гробища ще се състои опелото на проф. Владимир Петров. Всеки, който го е запомнил с добро, да намери време и да дойде, за да го изпратим в последния му път. Който не може да дойде – да запали една свещ за светлата памет на нашия обичан професор! – съобщават колеги на професор Петров.

„Напусна ни проф. Владимир Петров, д.ю.н. Много силен юрист, много добър и жаден да прави добро човек,  много обичан колега и приятел! Обичаше живота и умееше да обича!

Вечна му памет!“, написа Атанас Семов.

Професор д-р ю.н. Владимир Петров е роден в столицата през 1945 г. Завършва право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1970 година. Специализирал е в Япония, във Виенския държавен университет – нотариално право, в Ягелонския университет в Полша – американско право, носител на две отличия на Университета „Сока“ в Токио – Голямата образователна награда и Наградата за най-висока почит.

 

Асистент, старши асистент, главен асистент, доцент, професор по гражданско и семейно право са стъпалата в академичната му кариера. Проф.Петров бе и зам.-ректор на СУ „Св.Климент Охридски“ през 2001 г. Той е член на Консултативния съвет по законодателство при председателя на 39–тото Народно събрание, зам.-председател на съвета в 40-тото Народно събрание, член на Специализирания научен съвет по правни науки при ВАК, експерт в Съвета по законодателството при Върховната касационна прокуратура. Адвокат в Софийска адвокатска колегия.

Проф. Владимир Петров е свързан със Самоков. Той е зет на покойния Манол Филчев. Бай Манол дари десетки стойностни книги на самоковската библиотека, почти всички на издателството на СУ „Св. Климент Охридски“. Сред тях са и книги, чиито автор е проф. Петров

Проф.Владимир Петров и адвокат Любомир Денев бяха защитници на държавата по делото „Кричим“, по което ВКС за първи път обяви, че т.нар.царски имоти винаги са били на държавата, а не персонални на монарсите и на техните наследници. „Народът се отнесе с огромно доверие към Симеон Сакскобургготски, защото българинът има една инфантилност към това някой да го заплени, да го убеди, че ще направи добро за него. И той се хваща за него като удавник за сламка. Това не може да го отдадем на лошото му чувство за преценка, по-скоро се дължи на това, че след толкова години на несполуки, на неудачи в личния му живот и в уредбата на обществото, е станал донякъде примирен. Когато дойде царят, хората смятаха, че той едва ли не е панацеята и ще оправи всичко за 800 дни. После останаха много разочаровани, защото видяха, че той е един обикновен чужденец. Наричаха го германеца. Няма такова нещо! Той е типичен българин, по-типичен българин от когото и да е. Ако аз бях на негово място, щях да помисля дали да се хвана за имотите, като зная, че това е една отлична възможност да оставя името си в историята. Захванах се с делото, защото ми го възложи един много свестен човек.  И аз се захванах с много убеденост, защото видях, че този, който ми възлага работата, е почтен и убеден, че това, което правим, е общественополезно. На Сакскобургготски това му е бил любимият дворец, лятото е изкарвал там със сестра си. Струва ми се, че не е смеел да поиска този дворец първи, защото се е съмнявал, че ще му го откажат. Едва след като му върнаха останалите, е добил кураж да претендира и за Кричим. Залових се с делото и по друга причина – народът седеше апатично, а приближените на царя, които му станаха министри, включително и мои колеги, казваха: „Е, как? Всички си върнаха имотите, та той защо да не си го вземе?“. Да, да си го вземе, ако е негово, но не е негово! Така се задълбочиха нещата. Пловдивски административен съд уважи искането на Сакскобургготски, но ние обжалвахме пред Върховния административен съд, който реши, че по административен способ не може да се разреши казусът, а по общия гражданско-правен ред. Така той предяви иск, който се оказа катастрофален. Окръжният съд в Пловдив го отхвърли, Апелативният съд направи същото съвсем безкомпромисно. Върховният касационен съд го допусна по важния въпрос дали Интендантството на цивилната листа представлява гражданска организация, която обслужва цивилната листа на царя или е държавна структура. Там според мен доказателствата ни бяха унищожителни. Само едно нещо ще кажа – твърденията, че това е частна структура на царя, са напълно безпочвени. Цивилната листа на царя никога не е надминавала 6 700 000 лева, заедно с апанажите /б.р. земевладенията/ на царицата и на княгиня Евдокия. Бюджетът на Интендантството на цивилната листа в различните години е между 3 и 5 пъти по-голям. А към 1944 година е 63 000 000 лева. Как с 6 700 000 лева ще издържаш това, което изисква 63 000 000 лева? Последният опит на Сакскобургготски да си върне Кричим беше пореден начин да се отложи смъртта на тази претенция. Адвокатите му поискаха отмяна на решението на ВКС, като се позоваха на някакъв документ, който установява, че с решение на Народното събрание било признато, че секретарят на княза Тъпчилещов не е държавен служител, та да може да бъде избран за депутат. И щом той не е бил държавен служител, значи Интендантството не е държавна служба. Абсолютно нелогично! Да кажеш, че то е държавна служба и следователно Тъпчилещов е държавен служел би изглеждало логично, щом толкова други служители са държавни и той е такъв. Но заради него да кажеш, че цялата служба не е държавна, това е абсурд! Освен това нотариалните актове показват, че когато Фердинанд I е искал да придобие имот за себе си като лично имущество и от личните си средства, го е правил по много изряден начин. Упълномощавал е интенданта да закупи къщата на д-р Касабов например, като изрично е посочвал това да стане с негови лични средства и за негово лично имущество. Във всички останали нотариални актове пише „за нуждите на Интендантството“ – по давност или чрез закупуване. Ако Кричим е царски имот, защо ще се придобива за Интендантството? Следващият момент – според занаятите царят е бил държавен глава. Как държавният глава си представя, че може да завладява имотите на поданиците си? Написал съм това в книгата си и обяснявам механизма на завладяване на имотите. Просто по повод на раждането на Симеон и по най-различни поводи отговорни лица, общини и други са „подарявали“ имоти. С телеграми. А с телеграма дарението няма сила, то става само и единствено с нотариален акт. Така че тези дарения нямат стойност“ – споделяше проф. Петров по темата за царските имоти.