Писателят и музикант Христо Христов: Книгоиздаването в България е хаотично  

 

 

12108887_10206685808617003_6249069321161626894_n

 

 

На 1-ви октомври, когато празнуват музите, се срещаме с Христо Христов. Той е точно на мястото си днес – в Деня на музиката и поезията.

Други също разказват истории от Самоков, но не по нестандартния, местен, но и хуманен и добронамерен начин, като Христо Христов. Героите си описва живо и читателят преживява срещата си с тях лично, на улицата над Жоко, покрай лаговиците, из дворовете с джанки и къщите с бурени, из градини с круши и полета под планината. Христов ни описва безпокойствата им, радостта и предчувствията им, любопитството им, в книгите си напомня за времето, в което срещите са били на “движението”, когато е имало Радина воденица и училищен дилижанс…

Книгите на Христо Христов са много – и поезия, и проза. Музикалните изяви също са почти ежедневие за него.

Скоро от написаното набързо на ръка и бележките от срещи и спомени, ще се явят за среща с читателя новите “Самоковски силуети”. Били около 50 – издаде авторът. Да се чуди човек как Христо Христов успява да ги докара така истински и на външен вид, и на характер и поведение. “Моторните състезания”, “Кире Папуко”, “Стефчето”, “Цветя и рози”, Пешиката, Шапуньо… Героите му са много, но и се открояват в тълпата. А стилът не може да бъде имитиран, дори да не познаваш “силуетите”, да не се ги срещал из улиците на Самоков, ще разпознаеш самоковското именно заради самобитния стил на автора.

Г-н Христов, какво казвате за себе си?

-Аз съм един чешит, който се отдава на литературата и музиката в различни периоди. В превес ту на едното, ту на другото. От мълк започнах да свиря на китара, от ученик – да публикувам в местния печат стихове.

Първото Ви стихотворение е…?

-“На виетнамските деца”. По повод войната във Виетнам към края на 60-те години. Напрви много силно впечатление. Беше отпечатано със съдействието на г-н Любомир Малинов във в.”Самоковска комуна”.

Какво е поезията за Вас?

-Както и музиката – начин за изразяване на моята същност.12118998_166582880352585_8238856089223361374_n

Вие сте и учител – доста трудна профисия, и отговорна.

-Когато учех филологията, се питах дали ще стана учител. Много е сложно, учителството е призвание, човек не може да се научи да бъде добър учител. Той трябва да го има в природата си. Една година изкарах в ПУИ “Никола Драмалиев”. От 18 години съм в СОУ “Отец Паисий”. Първата година започнах учител по музика, по времето на директорката Радичева.

А и сте писател… Колко станаха книгите?

-Девет – хайку “Мигове”, “Ръченица” – сборник разкази с най-скъпия ми разказ – “Ръченица”, хайку “Вълнения”, “Самоковски силуети” първа и втора част, “Летях” – поезия, “Стихове по никое време”, “Някъде, някога”, и последната сихосбирка “Съоткровения”, която е първата в България в японския стил “танка” – по 31 срички. Подготвям трета част на ”Самоковски силуети”.

Кое Ви вдъхновява?

-Вярата в доброто и убеждението, че доброто и красотата могат да променят света. Трогвам се от болката, страданието и радостта на хората. Не ми е безразлично нищо, което става по света. Възмущава ме неблагодарността. А понякога едно “благодаря” и една усмивка стигат. Възмущавам се от лъжата и измамата.

Героите Ви са меко казано …странни. Как ги откривате?

Моите герои са сред нас.

Другите не ги забелязват.

-Важно е да имаш очи да ги видиш и душа да ги разбереш.  Дори да ги обикнеш. Моите герои са добродушни… като Брат Киро. Може дори да изглеждат смахнати, но са по своему благородни. Например Белио Ветър, Дълги нощи, Каймето, Броди, Пешо Тенджерето…Асен Конакчийски знаше най-много вицове за полицията. Трябва да ги наблюдаваш, някои са много оригинални. През последните години изчезват. Нещата паднаха духом и тия хора са на доизживяване. За мен този тип хора са солта и захарта на обществото. Без тях животът би бил скучен и еднообразен. Те измислят шедьоври, които друг не би сътворил, какво ще кажеш, примерно, за Чечето?

Копират ли Ви?

-За съжаление има плагиатство. Христо Ярловски ми открадна идеята, даже някои от героите са същите. Но хората ми казват: “Разликата е в стила”.

На представяне на Ваша книга казахте, че това е последната Ви поезия. Защо?

-Прекалено разкриване на душата е. Последната стихосбирка е “Съоткровения”. За мен изкуството е като религия, пиша, сътворявам нещо, което ми е подсказано свише. А как ще се оцени, е друг въпрос. Занимавам се и с литературна критика. Повечето от книгите, които са излезли в Самоков през последните години, са минали през моята преценка. Което е голяма отговорност.

Доста хора пишат и издават книги, но разпространяват ли се добре?

-Книгоразпространението в България е много трудно. Липсва шум в медиите, книгите и авторите не попадат в устата на критиците. Като цяло е хаотично. Всеки пише и публикува, а няма комисия към издателствата. От книги един автор може да спечели само при голям тираж. В България нямаме професионален писател, който да живее само от книги. Иван Вазов е бил първият. Няма реклама на книги, а без нея нищо не става, не само при книгоразпространението. Пенчо Славейков го прави кумир д-р Кръстев, той прави всичко възможно да стане цар на поезията. Просто някой трябва да хване рекламата. Аз се опитвам да помагам на младите писатели и китаристи. Затова създадох “Акустика” преди 20 и повече години. Аз съм артист оркестрант китарист, преподавам китара. Много младежи се запалиха по китарата при мен. Много мои ученици са приети във висши училища по музика. Мои ученици пишат поезия и проза и вече издават книги. Това ме радва, прави ме щастлив и ме удовлетворява. Важно е да сме до младите и да им помагаме.

Десислава Стоянова

1935797_197026537308219_1904693827635472280_n

Истинската 

Истинската поезия

е проклятие!

/Както всяко изкуство/ – истина, обич и страдание.

И прокълнати поетите ги признават

или посмъртно, или никога!

Другото,

другото просто не е поезия!

10274332_195209824156557_3145861970391148827_n

Толкова много те чаках,

че вече нищо не чакам!

Толкова много те търсих,

че вече нищо не търся!

Толкова много ти вярвах,10389344_195210070823199_5818834592621348211_n

че вече в нищо не вярвам!

Толкова теб те обичах,

че вече и мен не обичам

Не се сърди,

не ме обвинявай в измама.

Просто илюзията свърши –

отворих очи и видях,

че съм сам.

Както винаги!

/Може би./

И е толкова смешно, нали!