В деня/09.02./, в който изпратихме в последния му път бореца срещу комунизма и виден правозащитник Петър Манолов, бяхме сюрпризирани от писмото на външно министерство, че България номинира Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН. Според хората на Даниел Митов с „биографията си Бокова може да бъде една от значимите кандидатури в предстоящата кампания за генсек на ООН”. В същото време биографията на убедения антикомунист Манолов не бе достойна да го уважи поне един управник в Пловдив.
Какво е това? Че има символно значение датата и събитията – има. Че естествено се налага сравнението – безспорно. Но… Андрей Райчев ще възкреси тезата си, че „Преходът е свършил”, Гоце Първанов ще се възрадва: „Моят ултиматум за Бокова успя пред правителството. Това е голям успех!”, а Михаил Миков вече почти изпадна в еуфория: „Това е голяма победа на левите сили.” Соломон Паси бе категоричен: „Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е като световното по футбол и трябва да се класираш.”
В крайна сметка тук не ставаше дума толкова за лични качества и възможности, не ставаше дума дори за позициониране на международно ниво. Ставаше дума за ценностна система на една държава и България недвусмислено показа, че тук, на тази земя в 21 век окончателно е победил комунизмът и няма никакво значение, понякога вербалното осъждане на комунизма, защото транспортираме за най-високия международен пост личност с ярка комунистическа биография и кариерно развитие. Всичко останало е второстепенно, дори и това необяснимо богатство на другарката Бокова, с което тя си пазарува жилища в Ню Йорк, няма значение дори генетичната и обвързаност с един садистичен убиец, какъвто е баща и. Просто става дума за знак на България към останалия свят – това е нашата кандидатура, това е най-доброто, което можем да намерим в оредяващата ни нация. За мен няма вече и никакво значение как ще завърши кампанията на Бокова и дали лобито на Русия ще впрегне всичките си сили в рекламирането й, защото кандидатурата ни е съветски възпитанник. Нищо чудно да успее – отдавна световната политика е доминирана от левичари и либерали, колкото и да ни се иска друго.
„Десничарите” в България били против, ама някак си с половин уста, за пред хората. И в същото време почти година и половина от номинацията на Бокова от Орешарски не намериха една достойна кандидатура, която да противопоставят. А можеше, но „десничарите” никога не могат да се обединяват пред заплахите, каквито и да са те. Аз например отдавна лансирах като възможна кандидатура президента Петър Стоянов, но веднага скочиха един куп негови противници без да има разумни аргументи в случая. Я ги поставете двамата – Бокова и Стоянов – на паланцата и преценете внимателно, но не би. Трябвало да е жена, възразиха други, но аз не съм видял досега ултимативно изискване за нежния пол – това просто си го наложиха международните оракули на „фабриката за луксозни съдби”. Ами добрe, да е жена. Какво пречеше тогава да се лансира кандидатурата на Надежда Нейнски – знае повече езици от Бокова и е много по-красива, най-малкото. Ами дори Меглена Кунева – реформаторка, бивш комисар, тя щеше да се съгласи веднага и да тръгне да се рекламира, пък и патронът й Симеон, кадет Рилски, нямаше да й откаже подкрепа, вместо да се хаби за Бокова. С всичките си кусури те все пак не са от котилото на една от най-зловещите комунистически фамилии в България.
А и още кандидатки можеше да се намерят, просто да има все пак някакъв вътрешен дебат – той винаги е полезен – Ренета Инджова, Гергана Паси, Йорданка Фандъкова, Лиляна Павлова, Леа Коен – все жени оставили добри впечатления у българите. Просто дясното не искаше да противопостави никой на другарката Ирина, просто не искаше и съвсем не се учудвайте на символното съвпадение, с което започнах. Преходът наистина в България свърши, но свърши за наследниците на тежките комунистически фамилии – те пак са на власт и пак са същите. Просто едно поколение се смени с друго, нищо повече. А на тези, които преди 26 години започнаха борбата с комунизма остава съдбата на Петър Манолов – бедни, унизени, битуващи в ариегарда на мизерията.
Иска ли ни се, или не – това е положението. Лустрацията отдавна е химера в България, докато Унгария дори я вкара в Конституцията си, а тук всички партии са надпреварват да хвалят др. Иринка – бивш външен министър на Жан Виденов, сякаш не е имало протести, глад, мизерия и надежди само преди 20 години. Сега всичко е забравено и отнесено нейде в най-голямото блато на забравата. Сигурен съм, че тази кандидатура не щеше да бъде възможна преди 20-25 год. – щеше да настане веднага граждански бунт, защото тогава хората чакаха възмездие за комунистите и справедливост. Убеден съм, че тогава не можеше да се случи, поне не на такова ниво, но сега е друго – всичко е тихо и спокойно, лустросано и сме мноооого загрижени за „имиджа” на страната, която е забравила миналото, абе направо сме част от „цивилизования свят” – разбира се, с цялата комунистическа камарила , възпитавана и формирана в университетите на СССР.
Мечтаехме си с такива като Петър Манолов преди четвърт век, че ще настъпи времето на една всеобща революция , защото ние не сме имали своята 1956 год. или своята 1968 год., най-малкото като реванш за хилядите избити и пратени в лагери и затвори от БКП, но не би… Вече сме част от „цивилизования свят” и по този път смело ни водят отрочетата на убийците от зловещите нощи на комунистическия терор. И така го докарахме – за едни/П. Манолов/, истинските герои на съпротивата, остана забравата, обидата, неуважението и гордостта, а за други /И. Бокова/ сякаш по право е богатството, лустросаната реклама, държавните почести и славата, независимо от цената.
Край. Това е положението и резултатът от нашия „преход”.
Христо Марков