НЕУДОБНИ ДУМИ: ПОСМЪРТНАТА ПОБЕДА НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

241337166_4349676121777843_7041368175255169214_n
Наричат го “българският Тукидит” и “летописец на епохата”. Неговите “Записки по българските въстания” са “най-българската книга”.
Чужди изследователи виждат в нея “библията на един народ”. Написаното от него е глас и съвест на времето, в което живее. Книгите му са документално-епическата основа от която черпи духовни сили– теми, образи, мотиви, сюжети и до днес българската литература. За нас, българите, творчеството му има пораждащ смисъл.
2 септември 1889 година е последният ден от живота на председателя на V Обикновено народно събрание Захарий Стоянов. На този ден той склопява очи в хотел „De Suez“ в Париж. А е бил само на 39 години. Слухът, че е отровен, е истината за неговата смърт. Но, за да докажат лъжата, че е починал от язва и перитонит, през 1978 г. по нареждане на ЦК на БКП бе отворен саркофагът му. И естествено комунистите русофили „доказаха“ лъжата!
Захарий Стоянов си отива от живота, защото защитава българските, а не руските национални интереси. Ако направим паралел с днешната политическа реалност той би ни разкрил, че революционерът и държавникът Стоянов е пълна противоположност на това, което демонстрира като политика днес президентът Румен Радев. Той е негов антипод.
Отива си от живота Летописеца, защото вече е написал огнените думи:
„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука…“
И следва продължението:
„Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек.“
Отива си рано от живота Захарий Стоянов, защото реагира остро на наглите думи на предложения за български княз Иван Аксаков, който е написал през декември 1885 г. в бр. 24 на вестник „Русь“, че: „Всяко тържество на българите е смърт за Русия.“
Захарий Стоянов отговаря на този руски наглец, на когото за наш национален срам сме именували улица в центъра на столицата си, на 12 март 1886 г. във в. „Независимост“:
„Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост…“
На 19 ноември 1886 г. във в. “Свобода“(бр. 7) Стоянов публикува знаменитата си статия „Кой?“.
В нея четем:
„Кой въстана срещу нашето свещено дело — съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на неговата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Сливница? …. Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой подучи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация?“
Боже мой! Какъв само парадокс. Днес, година време след като „пичовете и вагабонтите“ вдигнаха „протести“ в София, Варна и Пловдив, страната ни се намира в тотална политическа криза и е „отворен път“ за това, което Захарий Стоянов проклетисва. Той сякаш визира днешния български ден:
„Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събрание, обяви за незаконни с единствена цел, да се продължи още в България безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете“.
Следва и поучителното заключение, написано сякаш специално за президента Румен Радев и неговите шипченски „изпълнения“:
„И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава.“
В предисловие към брошурата на Георги С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена през 1886 г. Захарий Стоянов пише:
„Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския.“
Така мисли и говори този велик българин, чието име би трябвало да носи поне булевард или площад в центъра на столицата ни. Но не е така. И е ясно защо не е така. Както е пределно ясно и защо Румен Радев е български президент.
За днешното сиво време Захарий Стоянов е като глас дошъл до нас от друг свят. Но, ако се вслушаме в него, със сигурност ще разберем по-добре своето настояще. Истината е, че словото на автора на „Записки по българските въстания“ не може да бъде убито. От него дори и президентът Радев не може да се скрие. И точно в това невъзможно бягство от истината е и голямата посмъртна победа на Захарий Стоянов.
Александър Йорданов