Мая Малканова се класира на трето място в състезание по планинско бягане в Трявна.
„Обичам да казвам, че на тези години се чувствам победител в абсолютно всяко състезание, в което участвам, независимо къде съм се класирала. За последното – 76 км в Трявна мога да кажа същото. В общото класиране съм 10-та, а във възрастовата ми група, 45+ – 3-та“ – сподели Мая Малканова.
Откровение, споделено от Малканова за читателите на „Самоков инфо“ – за състезанието, за подготовката и усилията, за стремежите и желанието да бъде на ниво като човек, жена и спортист.
„5:50 часа сутринта е и съм на старта. Предисторията е, че приятел ми е подарил един часовник Сунто Амбит 2, за който ми е казал, че понеже е старичък, батерията му не държи много и ще трябва да го заредя някъде след 10-тия час. Аз съм взела пауър банк предишния ден, заредила съм го и съм се приготвила, заедно с всичкия останал свръхбагаж, да го нося и него. И съм го сложила в раницата.
Обаче точно в 5:58 осъзнавам, че в раницата съм сложила само пауър банка, но не и кабел за зареждане. Хващаме много яд, защото пауър банкът е огромен и тежи поне 200 гр. И няма никакво време нито да се връщам до хотела за кабела, нито да хвърля на някой пауър банка.
Допълнително си мисля, че пак съм взела твърде много храна, която няма да изям, /както и става/, но за течностите не храня съмнения, защото знам, че ще е жега и литър и половина вода и електролити ще са ми повече от необходими.
Та в 6:00 стартираме и аз се юрвам напред с идеята, че докато е по-хладно трябва да бягам, че после и без друго ще съм уморена и ще е жега и ще се наложи да ходя.
Не мога да преценя дали тази стратегия се оказа правилна или не, защото по някое време наистина много бях сдала багажа, но пък от друга страна, ако се мотаех и в началото не знам дали нямаше да удължа агонията. Трябва да се направят още някои изследвания, за да се установи!
На първия пункт стигам комфортно за час и петнайсет и почти не спирам, защото и вода си имам, и храна, и всичко. Тежестта на раницата трябва да се изплати с малко време за губене по пунктовете.
Само че пунктовете не са чак толкова много и след като съм минала и втория, на 19-тия километър, някъде на около 27-8 км, да речем, започва да ми става тегаво. От дълго време вървя сама, започва да наляга жегата и се хващам, че в главата ми започват да кръжат следните мисли:
„Оф, аз сега що се мъча тук сама? Дали да не се откажа и да ида да си спя в хотела? Направила съм си една 30 км разходка, защо са ми повече? А на всички ще кажа, че ме е заболял крак. Да, то наистина леко ме опъва това сухожилие на стъпалото, дето го възпалих на Витоша 100 преди 2 години. Ами, ако взема верно да се контузя нещо? А и тези мускули на задника нещо ме наболяват ….“ Вървя така сигурно 5-6 км и направо се настройвам да се откажа на Ябълка.
Стигам пункта обаче и акъла ми стига да не обявявам веднага на доброволците, че се отказвам, ами решавам първо да се наям и да се напия с вода и кола на корем.
И си седнах на едно столче и ядох и пих, и ядох и пих …. и нещо ми раздобря. Взех да се чудя какво ще правя в хотела да вечерта, когато ще финишират другите …. и осъзнах, че нищо реално не ме боли сериозно.
После видях, че една жена идва на пункта и мисълта да се отказвам рязко се изпари. Надигнах се от удобното столче и марш напред. Даже, докато си вървях по асфалта, установих, че в бързането да тръгна, съм забравила да се преоблека, какъвто беше планът, че потникът ми беше вир вода от часове.
Та се преобличах в движение.
Това, което оказа допълнително влияние за решението да тръгна е, че трасето си го спомнях донякъде от предишния път и знаех, че имам да качвам един сериозен баир, който обаче щеше да е последен. Бях изчислила, че трябва да издържа до 42-рия км някъде и после всичко е пей сърце надолу към Трявна. /абе, не е баш тъй, ама айде/!
От този момент нататък нещата се пообърнаха и защото настигнах едно момче, което заприказвах и като видях, че и на него му се приказва, веднага му предложих да вървим заедно, за да минава по-бързо времето. Него нещо го наболяваха колената и темпото ни беше еднакво и дъра-бъра тия 6-7 км до под билото не ги усетих.
Чудно е наистина какво влияние оказва човешката компания. В този случай даже се почувствах истински ветеран ултрамаратонец, защото Методи сравнително отскоро бяга и не се беше пускал на ултра до сега, а аз имах опита от това, както и от други състезания и бях пълна с истории за разказване и някоя и друга ценна информация за даване, като например наличието на чешма под билото.
Тази чешма под връх Бедек е легендарна, и този път ми остави ярък спомен, защото водата е студена, много приятна на вкус и ти дава възможност също така да се изкъпеш целия, в ключов момент от състезанието.
После започна спускането, а Методи го боляха краката и каза, че ще върви малко, а аз не исках да се мотая и го отминах … най-любезно и с благодарности за компанията, разбира се.
До Българка се спуснах доста добре и стигнах до пункта в доста по-добро състояние от това преди 2 години, което ме кара да се чудя доста за по-лошия резултат сега, ама карай …
За щастие там отново имаше животоспасяваща супа и аз изядох една купа с голям кеф. После продължих.
И намерих за доста странно, че въпреки натрупващите се километри не ми става много по-зле – напротив, на спусканията си подтичвам, на равното си ходя и съм си ок, т.е. доста по-добре, отколкото на 32-рия километър. Да не повярваш!
После срещнах друго момче, с което повървях доста. Той се оказа 20-годишен, което безкрайно ме удиви, че толкова млади трудно се пускат на ултрамаратони. Но се оказа, че се готви за Айрън мен и това обясни донякъде нещата, но определено не беше подготвен за 76 км.
Като го чувах как му се реве, се събрах още повече, защото разбирах ясно, че той се чувства значително по-зле от мен и проявява по-голям инат и от моя.
… Стъпалата вече ме наболяваха, ама едно,че до пункта оставаха километър-два, друго, че до финала знаех, че остават някакви си 12-тина километра.
Тези „някакви‘ си 12-тина километра, разбира се, бяха най-тежките и усетих по някое време, че се чувствам леко замаяна и жестоко ми се доспива. Добре, че в това състояние се сетих, че имам един активатор в раницата. Изпих го, въпреки краткото разстояние, която ме очакваше. Първоначално не ми се видя да е дал кой знае какъв ефект, но все пак спря да ми се спи толкова и факт е, че завърших благополучно, въпреки откритите пространства и неистовата жега около 5-6 часа.
Най-интересното е, че въпреки загубването жената зад мен не беше успяла да ми навакса и си останах 10-та в класирането.
Не, че това е най-важно от една страна, но пък от друга, защо иначе да ходим по състезания?
Да, ходим и заради срещите с приятели и заради купона след това, и за това да преодоляваме себе си и да ставаме по-добри в това, което обичаме да правим, но едно добро класиране си е едно добро класиране.
И за финал ще кажа само, че понеже като пълен аматьор не бях успяла да си кача трака на часовника, и той съответно през цялото време е работил само на запис на упражнение, без навигация, се оказа че батерията издържа съвсем спокойно 13 часа и половина и вероятно още щеше да издържи, т.е. ако бях изхвърлила от раницата пауър банка и четири-пет барчета, резултатът можеше да ми е и по-добър.
През последните няколко години планинското бягане доби голяма популярност в България.
През юли и август всеки уикенд има състезания някъде.
Най-големите и най-известни ултрамаратони са три: Трявна ултра, който се провежда в Трявна, Персенк ултра – в Асеновград и Пирин ултра, в Банско.
Всяко от тези състезания има по няколко по-къси дистанции, като се започне от 23 и се стигне до 76 км и едно дълго – над 100 км (В Асеновград всъщност две). В Трявна дългата дистанция е 141 км, а на Персенк и Пирин са 160 км (100 мили), като последната е с 11000 м денивелация и е изключително тежка.
Най-старото състезание е Персенк ултра – първото му издание е през 2013 г. Пирин ултра се провежда от 5, а Трявна ултра от 6 години.
Аз самата нямах и понятие, че хората са почнали да бягат из планините до 2017 г.
Тогава един приятел ме покани с него и приятелите му на Трявна ултра, където те смятаха да бягат, а аз се записах за поход, който трябваше да е с дължина 35 км.
Като разбрах, че двама от групата ще бягат 141 км, сериозно ги помислих за луди и си представях, че ще има още двама-трима като тях само. Каква беше изненадата ми, когато на старта видях 650 човека! През 2017 всички дистанции стартираха едновременно, за разлика от тази година, когато всяка дистанция имаше различен старт.
За по-късите дистанции обикновено има много повече хора, но и за дългите има поне по 100-тина човека.
Та през 2017 г ., като се прибрах от Трявна, за пръв път ми хрумна, че и аз мога да опитам да бягам. И почнах с един километър. После вдигнах на 2, 3 и т.н., докато нормалната дължина на тренировката не стана 10-тина км. Това за около година, две.
И още от 2018 започнах да ходя на състезания, защото бях решила, че са голямо приключение и е голям кеф да бягаш с момчетата.
Защото жените бегачки са много по-малко от мъжете и от там тръгна допълнителното пристрастяване. Още от първите състезания взех да се класирам добре и да взимам медали даже.
На ултрамаратоните всъщност получаваш медал само затова, че си завършил. Едва след това допълнителни медали получават най-бързите от мъжете и жените, а в някои състезания има класиране и по възрастови групи.
В началото целта беше да завърша състезанието. И завършвах, въпреки, че не бях особено добре подготвена. Най-трудно завършеното ми състезание през 2018 беше Пирин ултра 66 км, с 4400 м денивелация и го завърших само защото един приятел ми каза, че няма начин да го завърша.
През 2019 година обаче взех да се качвам нагоре в класирането до там, че на Диво прасе 110 километровото състезание в Асеновград се класирах трета в общото класиране при жените и втора във възрастовата ми група, а на Адвенчър скай рън – състезанието, което стартира от Боровец и финишира на ЦПШ Мальовица – 55 км с 3900 м денивелация, се класирах втора в общото и първа в категорията.
Беше ми ужасно смешно, защото с две годишна кариера на бегач, вече съм втора и трета във състезания. Чудех се дали не съм имала някакъв страхотен талант, който съм пропиляла или пък просто най-накрая съм намерила добро приложение на една от най-лошите ми черти – ината.
През 2020 голяма част от състезанията бяха отменени, а аз през пролетта – началото на лятото си счупих парче от глезена.
При тези условия, малко над 2 месеца след счупването, все пак се явих на състезанието в Асеновград. Там първоначално се бях записала за 160 км, но бях говорила с организаторите да ме прехвърлят на 110 км, заради глезена.
И по някакво чудо – случайност или липса на състезатели, или недостатъчно тренировки, или и аз не знам какво – спечелих състезанието. С доста по-лошо време от предишната година.
Беше направо невероятно – хем не тренирам достатъчно и правилно, хем бях счупила глезен и пак успях да спечеля, с помощта на един приятел, който бяга с мен от 50-тия км нататък.
Незабравим момент. На 49 години, тренираща от 3 години и да спечеля състезание!“.