Пловдив става все по-тъжен и мрачен град. Не можа да изпрати по достойнство дори един от символите си – антикомуниста и поет Петър Манолов. Просто все по-малко автентични люде останаха под тепетата. Събрахме се едва петдесетина стари седесари и/внимавайте сега!/ никой, ама абсолютно никой от ръководството на Общината или от областната управа! Това е положението – никой. Чест прави на президента Росен Плевнелиев, че изпрати своите съветници Мартин Иванов и Милен Любенов, които засвидетелстваха почитта и уважението на президента към Петър Манолов, който той награди с орден за „Граждански заслуги”.
Все пак се намери една държавна институция, която изми срама от лицето на местните управници, защото Петър така си отиде с отворени очи и не видя създаването на Музея за насилието в Пловдив, за който бе един от инициаторите.
Изпратихме последния от легендарните дисиденти на Пловдив, които създадоха Независимото дружество за правата на човека на 16.01.1988 год., после КТ „Подкрепа” и намериха сили и упоритост да представят борбата на българския народ срещу комунизма извън границите на страната. Бяха много релефни и чепати хора – бай Илия Минев, отец Благой Топузлиев, отец Димитър Амбарев, Петър Манолов. Сега оценявам какъв шанс ми е дарила съдбата да ги познавам, да запазим приятелството си дълги години след онези бурни времена.
И затова ми е много, много тъжно за Петър. Гневя се на тоталната забрава на пловдивчани, на унизителната деангажираност на управниците ни, на апатията и равнодушието. Не мога да си отговоря защо така неглижираме близката си история – това е страховита карма на българите и няма да се удивя, ако повторим стила и практиката на комунизма под друга форма. „Режисираната свобода”, както се изразяваше Петър.
Ще ми се да споделя с читателите още два спомена за Петър Манолов, които го характеризират като личност – релефна и неповторима. Името му нашумя преди 1988 год. и гладната стачка. Той се появи в Софийския университет и пред препълнена зала прочете поемата си „Сто кръпки” и още тогава в аулата настана нещо като спонтанен митинг – викове, тропане с крака, студентите желаеха да повтори поемата. По-късно се разпространяваха записи на черно от това знаменателно четене. Отнякъде се появи униформена полиция и разпръсна студентите, а Петър бе изведен и откаран за Пловдив от приятели. ДС тръгна по следите му. Но понеже са тъпи ченгетата видели, че е роден в с. Садово и помислили, че това е гр. Садово, Пловдивско, което през 1939 год. е било село. И се започна една. По това време бях даскал в община Садово и наблюдавах бесните изпълнения на милиционерите. Два или три дни привикваха всички с фамилията Манолов да търсят родата на поета. Един колега – Стефан Манолов – дойде един ден и ми вика: „Абе, какъв е този Петър Манолов от Пловдив? Цял ден ме разпитваха дали не сме роднини, луд ме направиха…” Отмина малко време и се разбра, че Петър е роден в с. Садово, Бургаско, но „издирванията” в Пловдивско го направиха още по-популярен. Разказвам му по време на неговата гладна стачка случая, а той се хили: „Абе цял живот ще ги тормозя, не искам да живея в мир с тях…”
Друг случай отпреди 3-4 години. Отиваме в Иракли в неговата бърлога, където той прекарваше по няколко месеца. Към средата на септември сме привършили всякакви парични запаси и караме само на сафрид и цаца. Събираме пари за влак до Пловдив и тръгваме да се прибираме. На гарата в Бургас решаваме да изядем по една шкембе чорба, защото сме издивели от глад. Пред закусвалнята Петър се спира и се разговаря с клошар, който продава на импровизирана сергия някакви стари книги по за лев-два. Още дояждаме чорбата, когато Петър вади някакви стотинки и съсредоточено започва да ги брои после ме пита с какви резерви съм останал. „С около два лева” – отговарям. Той ги иска и отива да се реди на опашката. Гледам го купува шкембе чорба, три кебапчета и четвъртинка хляб и си мисля, че ще си дояждаме. Но… Петър излиза навън с табличката и оставя храната на клошаря, даже му дава някакви дребни стотинки. Питам го какво става, а той с тъга ми отговаря: „Този човек е свят – продава книги, няма да отиде да краде, а ние след няколко часа в Пловдив ще се наядем. Направихме нещо добро днес…”
Такъв човек бе безсребърника Петър Манолов. Сякаш не останаха такива птици под българското небе, сякаш загубихме чувствителността си и няма такива като Поета, които да бодат съвестите ни, да ръчкат и ни карат да се замислим…
Сбогом Петре, сбогом приятелю!
Христо Марков