Годините в България след 9 септември 1944 година са изпълнени с репресии и несправедливи съдебни процеси. Комунистическата партия обявява всеки несъгласен с провежданата от нея политика за враг на народа. За да бъдат премахнати „зловредните“ елементи, се вземат крути мерки. На прицел попадат хора от всички слоеве на обществото – от бивши депутати и министри, през царските офицери, та чак до обикновени селяни. Голяма част от интелигенцията е ликвидирана.
Като подсъдимите застават регентите пред Първи състав на Народния съд в София – проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски, ген. Никола Михов
Всяко решение на БКП е поставяно на първо място и е трябвало да бъде изпълнено, независимо от обстоятелствата. „Целта оправдава средствата!“ е едната максима, към която се придържат комунистите, а другата гласи: „Който не е с нас, е против нас!“. С тези две оправдания режимът защитава дори най-коварните и жестоки свои действия.
В годините след Втората световна война икономическото състояние на България не е цветущо. Изтощена от тежката война, българската индустрия буксува поради липсата на ресурси и качествена инфраструктура. Първият ход на БКП в тази посока е национализацията. Така, под претекст, че богатите са виновни за всичко, държавата отнема тяхното имущество и собственост. Следващата стъпка е индустриализацията. През 1950 година на власт идва Вълко Червенков, който предприема грандиозни строежи из цяла България. Само за около пет години са построени над 30 тежки промишлени комбината. Прокарват се проходите през Стара Планина, изкопани са десетки язовири и ВЕЦ-ове. Погледнато от чисто икономическа и индустриална гледна точка, постигнатото е огромен успех за следвоенна държава. Кой обаче построява тези обекти и вдига инфраструктурата на крака? За целта са мобилизирани бригадирски движения, трудови войски, дисциплинарни роти. Всеки член в тях е бил изключително евтина, а в повечето случаи безплатна работна ръка. Хората са принудени да отбиват „задължителен доброволен труд“.
След това идва ред на колективизацията. Това е организиране на цялата стопанска земя в кооперации, които се управляват от председател, назначен от държавата. През 1944 година около 70% от българското население живее в селата. БКП създава Трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), които в началото са доброволни, но изключително малък брой хора решават да се кооперират. В последствие, чрез натиск почти цялата земеделска земя е вкарана в ТКЗС.
Широко разпространено е грешното и лъжливо схващане, че срещу всички държавни мерки, които изброихме, няма отпор в обществото. Имало е вълнения в ГДР, Унгария, Чехословакия, но не и в България. Пропагандата на БКП така представя обстановката, че на пръв поглед в държавата цари ентусиазъм и радост. Това обаче не е цялата истина.
Един от тези, които се съпротивляват на режима е Никола Петков – лидерът на опозиционната партия БЗНС.
Първите съпротивителни структури са организирани от бивши военни, царски офицери, хора, които имат опит с държавно управление и знаят как действат службите. Пример за такава организация е конспиративната организация „Цар Крум“, създадена през 1945 година, но разкрита още същата година. Всичките й членове са обесени или осъдени на строг тъмничен затвор. В следващите няколко години много от враговете на Партията са заловени и изпратени или на съд, или на бесилото. С разтурянето на БЗНС и обесването на лидера му Никола Петков е премахнат всякакъв легален начин за опозиция или изразяване на несъгласие с политиката на БКП.
Постепенно започват да възникват бунтовнически групи из цялата страна. Те се съставляват най-вече от обикновени хора, които не могат да понесат случващото се в българското общество или са пряко засегнати от събитията (някои от тях са били издирвани от властите, други са имали действащи присъди). С оглед на положението в страната и ожесточеното им издирване единственият възможен изход за тях се явява въоръженият бунт. Те „хващат гората“ и стават „Горяни“.
За съжаление, сведенията относно Горянското движение не отразяват истинският брой на групите и хората, които участват в тях. Историческите извори за тази съпротива са най-вече архивите на ДС. Съдейки по документираното и според разкази на оцелели от тези времена, това движение се разделя на два периода. Първият обхваща годините между 1945 – 1949, а вторият – 1950 – 1956. Най-значимата и силна група от първия период е Светиврачката, начело с Герасим Тодоров, действала в Пиринския край. През зимата на 1947 година и пролетта на следващата година, групата се въоръжава и организира. Световрачката група е разполагала с широка мрежа от помагачи и ятаци и е действала със скритото одобрение на хората из Санданска област. Постепенно, обаче, милицията затяга обръча. Така през април 1948 година тази група е окончателно разбита и ликвидирана. Герасим Тодоров е намерен разкъсан на три, самоубил се с носена от него бомба.
Подобни „бандитски“ и „диверсантски“ групи има из цяла България – в Асеновград, Старосел, Стара Загора, Пазарджик, но всички те са разгромени до началото на 50-те години. Жестоката разправа със съпротивителните движения не отчайва репресираните и гонените хора.
Вторият Горянски период се характеризира с по-добра организираност и численост на бунтовниците. „Комитет на съпротивата“, нелегална организация, създадена в Сливен през 1950 година като продължение на забранения и разтурен БЗНС – „Никола Петков“ решава да се формира горянска чета. Тя е жестоко смазана и премахната от ДС още на същата година. През 1951 година оцелели членове на разбити бунтовнически формирования из Балкана се консолидират и се организират във Втора Сливенска горянска чета, начело с Георги Стоянов – Търпана, наричан от местните Бенковски. Това се явява и най-многобройната и подготвена чета в цялото Горянско движение. Търпана се ползва с изключителен авторитет из местното население, а ръководството на БКП е видимо притеснено от това.
През пролетта на 1951 година цяла армия от милиционери и военни, наброяваща 13 хиляди въоръжени до зъби мъже, обсажда Сливенския Балкан с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година групата влиза в ожесточени боеве с изпратената за тях армия, която е над 100 пъти по-голяма. Въпреки численото превъзходство боят е ожесточен, а Търпана, ранен на няколко места, дори успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горянина от общо 106-те, влезли в боя. В края на 1951 година чрез предателство Търпана е заловен и скоро след това екзекутиран. Оцелелите горяни са арестувани, съдени и ликвидирани.
Подобни организирани и въоръжени Горянски чети през 50-те е имало и в Шумен, Русе, Самоков, Сапарева баня, Дупница, Кюстендил и Пловдив, но почти всички са ликвидирани до края на 1951 година.
Друга емблематична фигура при Горяните е Цветана Попкоева. Учителка, само 22 годишна, тя нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание. Но след разгрома от 1951 година става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора. На 22 февруари 1952 година е заловена от властите с помощта на предател. Издайникът получил 50 хиляди лева, а милицията минава през селищата, водейки арестуваната Цена, за да обезкуражи малкото останали поддръжници на Горянското движение.
По официални данни на ДС в периода 1949 – 1956 година са ликвидирани 440 „банди“, състоящите се от по 10-20 до 100-150 души. Може да се каже, че в тези времена „гората са хванали“ от 3 до 6 хиляди души. Най-масовата разправа със съпротивителните сили се случва навръх Великден – 29 април 1951 година. Тази нощ се провеждат масови арести на преки участници в движенията и на техните помагачи и ятаци. Според архивите на МВР за периода 1950 – 1953 година са арестувани 23 хиляди души, от които 13 хиляди са интернирани в лагери, а 6300 осъдени на затвор. Тези архиви свидетелстват и за „вражески контингент“ (според ДС), наброяващ от 30 до 50 хиляди души.
Един от портретите на горяните – Васил Симеонов, убит на 21 години.
Горянското движение е само част от цялостната съпротива в българското общество срещу новия режим. Голяма част от хората, взели участие в него, не са там по свое желание, а за тях просто не е останала друга алтернатива, тъй като са издирвани или вече осъдени.
Причините за неуспеха на горяните може да се търсят в много фактори. Комунистическата партия впряга целия държавен арсенал (милиция и армия) в борбата срещу тях.
До днес се смята, че първото въстание срещу съветския режим в социалистическия лагер е в ГДР през 1953 година. Първата масова въоръжена съпротива обаче започва още през 1944 година и е в България и не само е първата, но е и най-упоритата. За съжаление тази съпротива остава почти неизвестна, а нейното изследване и популяризиране би ни освободило от позорния мит, че само ние, българите, не сме се бунтували срещу наложения от Москва режим.
Горянското движение възниква като спонтанна съпротива срещу съветизацията на България и срещу съпровождащия я комунистически терор и започва още през есента на 1944 година, когато Червената армия нахлува в нашата Родина.
Горяните се сражават с комунистическата власт от 1944 до 1956 година. Горянски чети действат из цялата страна – 28 по-големи чети, множество по-малки и дори 160 горяни, които се сражават поединично. Други 52 чети влизат от чужбина – наричани от социалистическата пропаганда диверсанти, а всъщност български емигранти, които се връщат в България да се сражават срещу комунистическата власт с надеждата, че това ще подтикне Запада към война за освобождението на Източна Европа.В първите месеци след 9 септември са избити или „безследно изчезнали“ близо 30 хиляди души и в отговор на заливащите страната репресии в Балкана излизат стотици хора – понякога цели семейства. Общо горяните и техните помагачи са около 10 000 души. Самите горяни са около 2 000, а разкритите нелегални организации – над 600. В движението се включват най-различни прослойки на българското общество. Според един доклад на Държавна сигурност от 1951 г. сред въстаниците имало стотици земеделци, националисти, бивши комунисти, бивши полицаи, троцкисти и анархисти, бивши офицери…
А до потушаването на Унгарското национално въстание от съветските танкове и пасивността на Запада хората от страните в Източна Европа живеят с надеждата, че това освобождение е много близко. През 1950 г. СССР и САЩ се сблъскват индиректно в Корейската война. Съединените щати заемат все по-рязка позиция спрямо нарушаването на човешките права зад Желязната завеса и през 1950 скъсват дипломатическите си отношения с България. В началото на 1951 г. Труман заявява, че Съединените щати са готови да воюват в защита на Европа, а Конгресът одобрява изпращането на американски войски в Европа.
В същото време в България е в ход отнемането на земята, а съпротивата е повсеместна: селяните бягат в гората при идването на комунистическите агитатори за ТКЗС, стотици са бегълците през границата. В много села хората масово напускат ТКЗС и се опитват да си върнат инвентара и добитъка. Тези опити преминават в селски бунтове и сблъсъци с милицията. Стълкновения има и при издължаването на държавните доставки. Непосилните задължения в селскостопанска продукция, която частните стопани трябва да предадат на държавата, предизвикват многобройни женски бунтове. “Защо ни отнемате хляба и го давате на руснаците”, питат насъбралите се стотици жени. “Долу ТКЗС”, “Долу комунистите”, са виковете на женските протести, докладвани на компартията.
В тази обстановка се подготвя всенародно въстание срещу комунистическия режим. Разпокъсаната съпротива на горянските чети започва да се координира от радио „Горянин“. В края на май 1951 то съобщава, че в сливенския Балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна тръгват натам. Комунистическата власт е уплашена не на шега. 13-хилядна армия от милиционери и войници обгражда Сливенския Балкан, за да попречи на въстаниците да се присъединят към четата на Георги Търпанов2. Стотици са арестувани, а някои са разстреляни на място без съд и присъда.
На първи и втори юни 1951 година 106 горяни от четата на Георги Търпанов водят сражение срещу 6-хилядна армия от милиционери и войници в Сливенския Балкан. След 48-часова престрелка четниците разкъсват блокадата и се изтеглят. Командирът им получава 12 огнестрелни рани, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. Загинали са 40 горяни, но въстаниците успяват да изнесат всички свои ранени. Няколко седмици по-късно четата на Търпанов е преустроена и готова да се впусне в нова битка.
Паметникът на Съветската армия в София е издигнат като предупреждение и заплаха
Операцията срещу горяните се води лично от Вълко Червенков и Георги Цанков, министър на вътрешните работи, които пристигат в Сливен и стават свидетели на най-позорната загуба на милиционерската държава. Битката със сливенските горяни дава на българските комунисти да разберат, че въпреки жестоките репресии и масовите убийства без съветската армия те няма да удържат властта. Това не е учудващо – комунистите нямат обществена подкрепа. На 9 септември 1944 година те са едва 25 хиляди (след 9 септември набъбват до 250 хиляди), а земеделците са 750 хиляди, които, дори след забраната на партията, екзекуцията на лидера им Никола Петков и концлагерите за членовете на партията, продължават да са сериозна политическа опасност за комунистическия режим. Уплашен от съпротивата срещу компартията, Вълко Червенков отправя недвусмислено послание – издига в центъра на София заплашително огромен, зловещ паметник на Червената армия. Първоначално паметникът е бил замислен като малък монумент на загиналите във Втората световна война, но вместо първоначалния проект е издигнато днешното чудовищно съоръжение като комунистическа заплаха и предупреждение към българите, че битката им е безсмислена, защото БКП винаги може да повика на помощ Червената армия.
И днес този паметник все още заплашително размахва шпаги в центъра на София, за да могат днешните комунисти да има къде да изразяват своята благодарност към армията-окупаторка, с чиято решаваща помощ получиха властта през 1944 и я задържаха половин век.
В началото на 50-те ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение с поделения към окръжните управления на МВР като залага на създаването на агентурна мрежа. Голяма част от горяните са заловени и избити без съд и присъда, благодарение на агенти на ДС. Предателите и доносниците се оказват изключително важни за „народната“ власт в борбата й срещу народа на България.
Светът научи за въстанието в Източна Германия през юни 1953, за Унгарската революция през 1956, за Пражката пролет през 1968, но кажи-речи никой не е чувал за съпротивата на българските горяни.
Разкриването на архивите ще извади на бял свят истината за националните предателства на комунистическата номенклатура, за чудовищните престъпления на комунистическата Държавна сигурност и на членовете на Политбюро срещу собствения им народ.
Малцина от горяните оцеляват, повечето загиват в битките или заловени, са осъждани на смърт или убивани без присъда. Семействата им с десетилетия са преследвани и потискани.
Даниела Горчева