На няколко пъти бяхме обсъждали идеята за преход и до Лесец – първото обезлюдено и “закрито” село в състава на нашата община Самоков, но самото намерение да го направим, бе отлагано дълго време. Бях чел, а и слушал, доста разкази, че до 40-те, 50-те години на ХХ век в това село са живели 150 – 200 души, че в него е имало и училище, носещо името на Христо Ботев, в което учили около 30 деца, че селото е създадено от преселници – овцевъди от близкото село Чуйпетлово, че и Лисец, както и “метрополията” му – село Чуйпетлово, са били “открити” от османските най-вече заинтересовани данъчни власти чак през 17 век, че се намира почти на билото на северозападна Верила, както и че понастоящем то няма постоянни жители.
И ето – един юлски ден се наканихме и тръгнахме в късния следобед, без да имаме ясната представа къде точно отиваме и колко време ще продължи разходката, но пък разчитайки на опита си от планински преходи и – преимуществено на помощта на Гугъл мапс.
Когато стигнахме до Ярлово, решихме да попитаме някой, за да имаме не само виртуални, но и човешки указания, което се оказа доста трудна задача – малкото възрастни хора, които срещнахме, само се чудеха защо сме тръгнали нататък, а единственият по-млад човек мъдро констатира, че “с такава кола няма да стигнем”, а на забележката, че ще ходим пеша, ни изгледа с нескрито презрение и пренебрежение, по начина, по който в малките обезлюдяващи наши села и градчета гледат “леките откачалки” и всички други странни чешити, и промърмори нещо в духа на “а бе я по-добре се връщайте”. Не го послушахме и почти веднага се объркахме – виртуалната карта показваше два пътя до целта, ние тръгнахме по уж по-удобния, но се озовахме пред кално заблатено място и се върнахме на разклонението до селото, оставихме колата и поехме пеша по пътя, обозначен като “екопътека” по склона на Верила.
В по-голямата си част пътят беше добре поддържан от фирми, занимаващи се с дърводобив, като само на определени влажни участъци големите машини го бяха изровили и се бяха образували дълбоки гьолове, пълни с мътна, кална вода, което разбира се, не пречеше на пешеходното ни придвижване. От двете му страни има смесена гора с главни дървесни видове от бук и черен бор и подлес от храсти, съставени от леска и шипка. Буковите гори са предимно издънкови – поникнали от корени на отрязани дървета, а не от семена, което е причината за твърде странните форми на някои от дърветата. На няколко места край пътя имаше чешми с лековита букова вода.
На отиване срещнахме само две групи от хора – първо възрастни с деца, с които се поздравихме, а после някакъв човек с дете, които идвали от Чуйпетлово и се занимавали с маркиране на трасето за маратона. Когато разбраха ние закъде сме се запътили, възрастният ни погледна толкова учудено, сякаш се бяхме превърнали пред очите му в извънземни твари, а детето – на видима възраст 13-14 години, и много напомнящо на Том Сойер, побърза да вземе думата и да ни обясни, че Лисец е толкова далеч, че до там се стигало само с кола и че е по-добре да се върнем в неговото село Ярлово.
Не го послушахме. Продължихме. Бяхме изминали само около три километра и оставаха почти седем. И понеже това го знаех само аз от Гугъл мапс, на перманентните въпроси “далече ли е още”, давах любимите си култови афористични отговори “още малко, почти стигнахме”. И в крайна сметка по този традиционен изконен начин за придвижване наистина стигнахме до обезлюденото, бивше село Лисец. Самата дума “бивше”, макар и твърде странна, за да образува словосъчетание с думата “село”, е изключително подходяща, защото, когато едно село е лишено от даващите му душа и живот хора, е част от неживата, мъртва природа, дори и все още д
а са налице и сгради, и руини… И в това се уверихме и ние, когато влязохме в него.
Първо видяхме инсталацията за водохващане, после чешма и нови сгради с вид на типични вили – убежища за кратковременно бягство от градския шум и човешките тълпи на знайни и незнайни люде. Разлаяха се и кучета, които може би, защото живееха изолирано от своите стопани, не ни нападнаха, а подобно на дивите животни побързаха да избягат от нас.
Това ни беше достатъчно. Вили и кучета има навсякъде по нашите родни простори. Тръгнахме си. И бързахме, защото вече се свечеряваше. На връщане срещнахме само една кола марка “Джип Чероки”, пътниците на която ни казаха, че идвали от село Горна Диканя, но не ни предложиха да ни откарат. Ние обаче, макар и много уморени и направо грохнали, под погледите на светкащите очи на притичващи в мрака диви животни, се добрахме до колата и си тръгнахме. Беше към полунощ
. Докато пътувахме говорехме, че би било добре някой ден да отидем и до по-далечното подобно бившо село – Яребковица. Но може би – с кола.
Георги Хаджийски