Знаем ли делата на работилите за България?
4.01.1920 г. – издъхва Григор Начович, български политик и дипломат
Роден е на 22 януари 1845 г. в Свищов. Получава солидно образование.
След като учи в гръцкото училище в Свищов, френския католически колеж в Константинопол и търговското училище в Виена, завършва „Политикономия“ във Висшата финансова школа в Париж. После се връща в родния Свищов и става търговец. Но не е безразличен към бъдещето на сънародниците си. През 1866 г. е сред основателите на Свищовския революционен комитет и го оглавява. В следващата 1867 г. за да не бъде заловен от властите е принуден емигрирайки в Румъния.
В Букурещ е сред дейците на направляваната от Русия Добродетелна дружина. Помага за набиране на доброволци за Втората българска легия в Белград. В следващата година заминава за Виена и работи в търговското дружество на баща си. Основава книжовното дружество „Напредък“ и съдейства на редица българи да учат в Европа.
Става сътрудник водещи европейски издания, като публикува материали за положението на българите в Османската империя. По време на Априлското въстание допринася общественото мнение в Европа да стане съпричастно с униженията и страданията на които е подложен българския народ. Участва в набирнето на доброволци за Сръбско-турската война и подпомага болните и ранени българи в Белград.
Един детайл от биографията на Начович после се крие , но не е маловажен. Той активно сътрудничи на виенския в-к „Политише кореспонденц”. Когато на 12 април 1877 г. Руската империя обявява война на Османската Българското централно благотворително общество в Букурещ публикува свое „Възвание към българския народ”. За това общество също малко се говори и обикновенно се споменава само като БЦБО… Обществото е създадено на 10 юни 1876 г., след потушаването на Априлското въстание и се обявява за създаване на НЕЗАВИСИМА българска държава с монархическа форма на управление. За да изпълни тази своя цел то:
– подпомага пострадалите българи при Априлското въстание;
– набира доброволци за Сръбско-турската война от 1876 г.;
– привличане на европейското внимание към проблемите на българите;
– използва вестникът на Христо Ботев „Нова България“.
Какво прави Начович тогава?
Предоставя на виенския вестник да публикува възванието на Българското централно благотворително общество. Но сам решава и ДОБАВЯ КЪМ НЕГО призив за подчинение „на временното революционно правителство, избрано от патриотите”. С това иска да открои ролята на българското революционно движение и българското участие в тази война. С това иска да покаже и насърчи готовността на българите сами да управляват бъдещата си държава.
Как реагира Русия на това?
Реагира веднага, гневно, неадекватно и демонстративно. Именно тази добавка е определена за „скандална“. Заради нея руският княз Черкаски, който се предвижда за бъдещ български управник веднага, още на 14 април, разформирова това БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО.
Дали затова после публицистът Начович никога не се подписва под нито един свой материал, а използва псевдоними?
Не е ясно, но до края на живота си той е активен в голямата политика, но избягва шумните изяви. Предпочита задкулисието и демонстрира безразличие, както към хвалбите, така и към критиките. За съжаление не пише и по-подробни и пълни мемоари за съвременниците и делата му. А има какво да напише, защото е пряк свидетел и активен участник във възкресението на българската държава.
Той участва във войната между Руската и Османската империи от 1877-78 г., в разузнаването на руския генерален щаб. Точно той предлага мястото на руския десант при Свищов. За това е награден с орден, но отказва пратената руска благодарност. Не взима от полк. Пьотър Паренсов, тогава ръководител на руското разузнаване, полагащата му се сума от 250 000 рубли!
Отказва, защото знае, че прави всичко за България!
Отказва, защото знае, че платената признателност ОБВЪРЗВА!
/Само за сравнение. НЕ така постъпва възхваляваният сега Петко войвода, също награден с орден /и пари за него/, с платен офицерски чин, КАКТО и … с огромно имение от цели 160 ХИЛЯДИ декара. Този взима подаръците и работи за да се отблагодари…/
В новото княжество той е избиран за депутат за дълъг период, от 10 февруари 1879 до 19 октомври 1903 г. В Учредителното събрание защитава идеята за двукамарен парламент, а след приемането на Търновската конституция се бори за засилване ролята на княза за сметка на Парламента. Той е сред вдъхновителите на разпускането на Парламента на 27 април 1881 г.
Той е в Консервативната партия, но работи за пробългарски и общонационални –цели, като:
– назначаване на държавна служба само на доказани и достойните българи, без оглед на партийната им принадлежност;
– политика на протекция и насърчаване на родното производство;
– гарантиране пълната независимост на страната.
Политическата му кариера е дълга, от 1879 до 1913 г., и народополезна.
Не робува на партийна кауза, като общественик и държавник се изявява предимно с индивидуалност и прагматизъм. Точно затова често е незаменим посредник между либерали и консерватори и полезен експерт. За тези си умения Начович е назначаван и за български дипломатически агент в Букурещ (1884 – 1886), Виена (1889 – 1891) и Цариград (1903 – 1905) и министър на външните работи – 1886 – 1887 и 1894 – 1896 г. и външен и финансов министър – 1879 – 1880 г.,.
Качествата му на безспорния професионалист и експерт са причината да бъде назначен четири пъти за министър на финансите между 1879 и 1892 г., вътрешен – 1881 – 1882 г., и на търговията и земеделието 1899 – 1900 г.
Не само ръководителите на правителството са виждали в Начович, способности за справяне в трудна ситуация и изпълнение на поставените задачи. Начович е сред редките ни родни политици, които НЕ сервилничат пред монарсите. Батенберг и Фердинанд, знаят, че Начович е човек с принципни убеждения и не може да бъде съблазнен и приобщен с награди. Затова той е единствения общественик и политик от висок калибър, останал без орден и медал…
Има мнение и го отстоява без да робува на други авторитети и мнения. Вероятно затова
в написаното за него от Петко Славейков, Алеко Константинов и Добри Ганчев не е положителен герой.
Принципната позиция на Начович е доказана:
– Той лично е наредил да интернират Драган Цанков във Враца. Това не му пречи после да работи с него.
– Той е вдъхновител на разпускането на Парламента от княза, /27 април 1881 г./ Но това не му пречи после да бъде яростен противник на руските генерали, управляващи България от 1 юли 1881 до 7 септември 1883 г.
– Той е най-върлият противник на либерала Стамболов и партията му. Дори през 1881 г. издава известния си памфлет „Тринадесетмесечното царуване на лъжелибералите”. Това не му пречи после да си сътрудничи със Стефан Стамболов, от 11 август 1886 до 18 ноември 1892 г. След преврата организиран и финансиран от Русия на 9 август 1886 г. Начович работи за интересите на СВОЯТА СТРАНА. Като дипломатически агент в Букурещ аткивно подкрепя усилията на председателя на българския парламент да върне в страната детронирания княз и това става на 17 август 1886 г. Включен е и в състава на наместничеството заедно със Славейков и Стамболов.
– Начович счита, че страната ни трябва да поддържа добри отношения с Русия. Това не му пречи после да НЕ ДОПУСНЕ руският императорски комисар Каулбарс да се меси и диктува българската политика. Той, като дипломатически агент във Виена има важен принос за успешното приключване на преговорите с Лондон /5.10. 1889 г./ и вземане на първия ни държавен заем от 30 млн. франка, помогнал стабилизирането на страната.
– Той последователно защитава българските национални интереси. Ако те не съвпадат с амбициите на Русия е твърд и именно той къса отношенията с Русия на 6 ноември 1886 г. Това не му пречи после пак той да ги възстанови на 2 февруари 1896 г.
– Той на няколко пъти се разграничава от Стамболов. Двамата си говорят само на правителствени заседания и официално поддържат връзка само с писма. Това не му пречи после пак да превърне опонента си сътрудник за да отстояват ЗАЕДНО държавните ни интереси. Нещо повече, точно благодарение на Стамболов Начович се реализира с най-значимите си постижения като дипломат, финансист и общественик.
– Окончателния му разрив в отношенията със Стамболов настъпва на 18 ноември 1892 г. Двамата се обиждат и заплашват. После, на 6 юли 1895 г. Стамболов е убит и Начович дори е обвинен, че е сред вдъхновителите на убийството. Това не му пречи да напише в личните си бележки, през 1910 г., че сред родните държавници след Стамболов насам „ не виждам в нито един някакъв характер, държавнически качества и способности, които да привлекат вниманието на историята. Нито един не е сторил добро на страната и не е заслужил признателността на Отечеството.”
После Начович не приключва успешната си политическа кариера. Той е дипломатически агент в Цариград и сключва българо-турска спогодба в 1904 г., с която се разрешава на революционерите от Илинденско-Преображенското въстание да се завърнат по домовете си.
Но след трагичния край на Междусъюзническата война, Начович е обезсърчен и угнетен. Член е на делегацията за подписването на Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г., която все пак съумява да запази Беломорието в границите на България, но после се отказва от дипломатическата си кариера.
Така до следващата национална катастрофа, подписването на Ньойския договр на 27 ноември 1919 г. Тя го изпраща в гроба. По свидетелство на Султана Рачова Петрова, която го посещава след това в скромното му неотоплено жилище, той е мрачен и унил и прошепва: „Това са последствията от убийството на Стамболова – нищо не остава ненаказано.”
Издъхва в тъга на 4 януари 1920 г.
Издъхва като страдалец по България, за чието възкръсване и величие е работил през живота си.
Издъхва като ДАЛ НА СТРАНАТА си, а не като НЕЗАСЛУЖЕНО ПОЛУЧИЛ и ОТКРАДНАЛ от нея.
„Онгъл“