На 28 ноември почина дългогодишният библиотекар и читалищен деец Петър Генчев Фингарски
Роден е в Земен на 20.01. преди 82 години, в многолюдно семейство. Петър Генчев остава сирак на на 7 – годишна възраст. Въпреки тежките времена, не се предава. Завъшва средното си образование в местната гимназия, след което отива в казарма. Генчев е изпратен в застава на турската граница и това преобръща живота му, защото именно там е първият му досег с библиотечната работа. Тъй като хората със средно образование са малко, а Генчев е сред тях, той е определен за библиотекар на поделението. От тагавшния вестник „Народна младеж” разбира за съществуването на Държавния полувисш библиотекарски институт и решава да кандидатства в него. Кандидатства, приемат го и след като завършва своето обучение през 1958 г. идва в Самоков. В града ни заварва малка библиотека, която разполага с фонд от около 16 хил. тома. и две библиотекарки.
Във времето, в което Генчев идва в Самоков, започват творческата си дейност личности, дали много на Самоков. Сред тях са Христофор Пейчев – Фори и Тодор Вълчев.
През целия си живот Петър Генчев остава верен на библиотеката. В нея той среща и голямата си любов – Василка Фингарска, която става негова съпруга. По времето на Петър Генчев сравнително малката читалищна библиотека с годините успява да се превърне в централна, която има филиали в IV, I кв., кв. Самоково и самостоятелен Детски отдел. До 1997 г. 22 читалищни селски библиотеки са на пълно комплектоване към самоковската.
Петър Генчев започва първоначално работа в библиотеката като методист, а през 1995 година се пенсионира като главен библиотекар. Колегите му от Общинската библиотека казват за него, че именно той е човекът, успял да извлече най – доброто от всеки един от тях, за да може да ги превърне в един от най – добрите библиотечни колективи не само в региона, а и в страната.
Поклон пред паметта му!
Сайтът „Самоков инфо“ изказва съболезнования на семейството и близките му!
…………………………….
Този ден бях на сесия на общинския съвет и когато се прибрах вечерта доста поизморен и взех новата книга на Христо Христов, озаглавена „Обич” не очаквах, че ще я прочета на един дъх до късно посред нощ. Чел съм повечето от неговите книги и знаех, че е умел разказвач на интересни случки, а подобно на всеки добър учител – и истински психолог при разкриването на душевността на своите герои. Навярно затова онова, което ме изненада, при това приятно, бяха неговите анималистични разкази – разкази за животни, уж домашни любимци, но…
Безспорно всяка епоха и всяко общество имат и свое, твърде специфично отношение и към домашните животни, а някои от писателите, надарени с уникалната чувствителност да усещат света с душата си, го показват по един или друг начин в своите книги. Ето защо образите на животните в книгите на класиците на американската литература – които подобно на самите американци са устремени към победата на всяка цена, са много различни от образите на животните в книгите на руските класици – едновременно благородни и силни, но и същевременно – добродушни и някак си прекалено очовечени, а и от образите на животните в българската класическа литература, носещи духа на нашия народ. Какви обаче са животните в неколкото анималистични разказа на Христо Христов в неговата книга „Обич” – бездомното куче, скитащо из градския пазар, наречено Белият вълк; непрекъснато вързаното, заробено куче Роби, избягало от своето робство и отдало се на уличната свобода, но върнало се отново към синджира; старото, ничие куче Белчо; лишеното от късмет черно коте Бамката? И чиито нерадостни от човешка гледна точка животински съдби са описани от автора с огромна чисто човешка обич?
В годините на така наречения и все не свършващ наш преход започна колосално отчуждаване на нашия народ от съградената от дедите ни държава – България сякаш изостави българите и ние останахме сами за себе си, наред с това се завихри и невиждано социално разслоение, както и обезценяване на човешкия живот. А всичко това рефлектира и върху отношението към животните и най-вече – към онези от тях, които се отглеждат не с присъщите на човека користни цели, а за да бъдат просто обичани – домашните любимци. И сякаш стана някак си прекалено лесно човек да се сдобие с домашно куче или коте, но понеже животното иска и постоянна грижа – и да се освободи от него, когато му омръзне. Христо Христов е описал, при това с присъщия талант на истински писател – хуманист, орисията точно на такива оказали се излишни и затова изоставени бивши домашни любимци – хранещи се от изхвърлени боклуци и от подаяния на добри хора, с тела обсипани с белези от ненужно насилие и човешка жестокост, водещи жестока борба за оцеляване в един невероятно враждебен човешки свят и умиращи мъчително от различни по вид въздействия на своите бивши благодетели…
За животните с обич може да пише само един истински писател, а книгата на Христо Христов задължително трябва да бъде прочетена от всеки, който има или би искал да има домашен любимец.