Неделя е. 11 септември. На тази дата си отиде такава забележителна жена като майка ми, а преди това, преди много години си отива от този свят и нейният любим писател Георги Марков, убит като куче в Лондон от българската ДС, на този ден терористите унищожиха кулите близнаци в Ню Йорк, ама през 2016 год. на този ден се провел някакъв събор до язовир „Копринка” на тежките български комунисти-путинофили, където в зверска радост тъпчели знамената на ЕС и НАТО, а попотена и широко усмихната на същото място била и социалистката от село Крушовица Корнелия Нинова. Там бил и кандидатът на комунистите за президент Румен Радев – бивш български генерал, натовски/??!/, на „Копринка” бил и Явор Нотев – заместник-председател на Народното събрание от Атака, мераклия за вицепрезидент. И други такива били.
Та на този ден решавам да отида до църквата да запаля свещица за упокой на майка ми, пък и да се отърва от червената помия, която ни залива от информационния поток. На път забелязвам, че в близък ресторант тече сватба – млади, красиви хора се веселят и поемат живота с неговите радости. Викам си – ето, животът си тече и без съветските митологеми на българите. А в църквата – още по-голяма изненада. Кръщават младо българче в правата вяра. Винаги се умилявам при такива гледки – има наши сънародници, които не само създават деца, но и се грижат отрано да поемат пътя на православието. И си спомних един драматичен момент от моя житейски опит. От комунистическо време. Бе 1985 год. Току-що се е родил големият ми син Никола и по съвет на майка и баба след 40 ден трябва да бъде кръстен. Решавам, че това е събитие тържествено и поемам към голяма пловдивска църква. Но – греда. Попът дълго ме разпитва кой съм, какъв съм и накрая заключава, че точно в този ден …, че имало време и по-нататък да се кръсти детето. Във втората църква свещеникът бе по-откровен и направо ми заявява: „Абе момче, защо ти трябват неприятности, студент си, ще имаш неприятности…” На всичко отгоре и тогавашната ми тъща също не гореше от желание да кръстя детето си. И тогава побеснях. Още на другия ден натоварих детето и жена ми на един трабант и заминахме за село Говедарци. Поп Цветко/да бъде светла паметта му!/ прие с ентусиазъм мисията „да преведе в правата вяра внукът на аптекарката”. И стана едно кръщене за чудо и приказ – с всички салтанати, час ли бе, два ли … Оказа се, че в Говедарци се пазеше вярата за разлика от Пловдив. По-късно, през 1994 год. може би някакъв комплекс ме гонеше и кръстих малкия ми син в Бачковския манастир още по-тържествено. Кръстник му стана тогавашният министър Сталийски. Времената вече не бяха комунистически и се дишаше леко.
Та и сега така, на 11 септември, покрай скъпия ми упокой за най-близкия ми човек ми стана приятно и мило – животът си тече и по друг начин – с веселби, с тържества и радост около чедото и такива неща около младите хора.
Ама правя няколко крачки извън църквата и потъвам в мрачната ни посткомунистическа действителност. Сякаш живеем в два различни свята. Пловдивски червени каски са седнали в кварталното кафене и бурно обсъждат … президентските избори. Заслушвам се. Номинациите на БСП били 102 в допитването им, имало даже някакъв 85-годишен, но накрая Нинова разлюляла обилни телеса и наложила „авиатора”, който се оказал „много техен човек – русофил”. И червените каски кимат като един одобрително, въодушевени от „светлите” перспективи пред компанията партийна. Един от другарите подхвърля нещо любопитно: „Абе, нашия проверявали ли са го от Комисията по досиетата? Да не лъсне и той като Първанов?!”. Друг само маха с ръка: „Това няма значение…” Да, наистина за тях няма никакво значение, даже е и гордост неизразима. И преминават към темата за вицепрезидента. И тук има разнобой. Най-авторитетният добавя: „ Абе Йотова не е лоша, но какво прави в Брюксел? Откакто отиде там, я вижте, преди беше слабо, хубаво момиче…” Няма възражения и „спорът” за вицепрезидентката приключва бързо и единодушно, само с леки съмнения относно визията на любимката им.
Ставам и бързам да се отдалеча от това дяволско сборище. И продължавам да се питам каква е тая наша проклета съдба, поне на тези дето останахме тук. Пак, и пак се сещам за Димитър Талев, изгнилият по комунистическите лагери голям наш писател, който в романа си „На завой” още през 1940 год. написа: „И да знаеш Минке, в България ще умре последният комунист на тази земя.” Това му коства ужасен престой в Богданов дол, където слабото му тяло е подложено на издевателства и гаври. Там, до Перник, в мината, дядо ми Манол Джавезов често се е налагало да бута вместо него вагонетката, за да спаси македонския българин от поредната гавра. По-късно, когато изселват семейството на Талев в Луковит пак са заедно с дядо. И ми е разказвал много за общите им изпитния.
Вървя си по улиците и все ме преследват такива видения: Животът си тече тихо … по комунистически.
Христо Марков