На парламентарните избори, проведени на 13 октомври 1991 г., при избирателна активност от 83,9%, за синята коалиция гласуваха 1 903 567 избиратели или 34,4%. Така за първи път от близо половин век, бившата комунистическа партия загуби парламентарни избори. За нейния Парламентарен съюз за социална демокрация гласуваха 1 836 050 гласа или 33,1% от избирателите.
Трети резултат получи ДПС, за което гласуваха 418 168 избиратели или 7,6%. Разпределението на депутатските места бе следното: СДС – 110 депутати, БСП – 106 депутати и ДПС – 24 депутати. Пред синята коалиция се очертаха две възможности – да съставим правителство на малцинството и да разчитаме в законодателните си инициативи на подкрепата на ДПС или да останем, както и след изборите за VII Велико народно събрание, отново в опозиция. Но нима нямаше да бъде предателство, ако при спечелени от нас избори, бяхме дали шанс на БСП да управлява?
Разбира се, в нашите среди имаше пишман революционери, в чиито глави бе заседнала идеята за „избори до дупка“, докато не победим с тотално превъзходство, т.е. за перманентна революция до „пълна победа“. Но това бяха по-скоро емоции и илюзии, които показваха, че доста демократи бяха чели твърде дълго комунистическа литература.
На изборите подкрепяните от президента д-р Желю Желев нови политически проекти – СДС-център и СДС-либерали ( нещо подобно на днешната тройна коалиция „Демократична България“) не успяха да преминат парламентарната бариера от 4%. Те получиха съответно 3,2% и 2,8%. Това бяха гласове на разделението, които лишиха СДС от ярък изборен успех и респективно от самостоятелно парламентарно мнозинство.
Тези две политически формации бяха създадени от напуснали синята коалиция депутати от VII ВНС. Те бяха подкрепили социалистите за приемането на новата българска конституция, същата, която днес мнозина искат и с основание да променят и дори отхвърлят. Това бяха сини депутати, които не изпълниха решението на Националния координационен съвет на СДС да не се гласува за новата конституция, защото тя съдържа текстове, които биха направили българския преход към демокрация бавен и лишен от справедливост. На мнозина едва днес това им става ясно.
Не успя да премине парламентарната бариера и БЗНС „Н. Петков“, като също пропиля много демократични гласове – 3,4%. Всъщност амбицията на някои партии от СДС тогава и на техните лидери – д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Петко Симеонов, Димитър Луджев, Георги Аврамов, д-р Петър Берон и др. да приемат на всяка цена, заедно с мнозинството на БСП новата българска конституция, направи така, че на изборите за XXXVI Народно събрание 9,4% от избирателните гласове бяха отнети от синята победа. И това е поучително.
Надеждата ми тогава бе, че все пак „демокрацията победи с малко, но завинаги“. Всъщност приемането на конституцията легитимира бившите комунисти като „строители на демократична България“. А в XXXVI Народно събрание СДС не само остана далеч от необходимото за стабилно самостоятелно управление парламентарно мнозинство, но освен парламентарна опозиция, получи и извънпарламентарна такава, подкрепяна от президента. Медиите, ръководени в този период от бивши агенти и сътрудници на комунистическата Държавна сигурност, провокираха разцеплението в СДС, като представяха в позитивна светлина единствено напусналите СДС политици. Тяхна е и тезата за разпадането на СДС.Те я употребяват и до днес, като я повтарят и папагалите от „Демократична България“. По този въпрос Корнелия Нинова и Христо Иванов са на един акъл.
Всъщност през целия преход сме свидетели на един и същ сценарий: недоволни от СДС политици напускат синята коалация, а по-късно и синята партия, за да реализират нови политически проекти. Те като по правило се оказваха неуспешни и просъществуваха от ден до пладне. Последният пример е Реформаторският блок и изборното обединение „Нова република“. Кой вече си спомня за тях?
Така бе масово внушено, че СДС е нещо временно и нестабилно, което е „изпълнило мисията си“ и трябва да бъде „погребано“. Стигна се и до кощунството бившият премиер на СДС Иван Костов да произнесе подлата фраза: „Каузата напусна СДС. То е като моментът, в който духът напуска тялото.“ Спомням си, че тогава достойно му отговори Едвин Сугарев. И не само той. Истината е, че СДС бе изоставен от лица, които използваха престоя си във властта за лично облагодетелстване. Разбира се, те заблудиха и много наивници, но политическият резултат от действията им е само един – обслужиха интереса на нашите политически противници от БСП. Разделението на сините възроди амбициите на червените.
Но не беше само Иван Костов, който тръгна срещу организацията, която му даде шанс да стане депутат, министър и премиер на страната. В балканските простори това не е нещо, което изненадва.
След второто голямо разцепление на СДС осъществено от Иван Костов за БСП вече не бе проблем да побеждава не само СДС, но и Костовата партия ДСБ. Затова и много от гражданите, които гласуваха традиционно за СДС и бяха разочаровани от колаборационизма на НДСВ със социалистите, потърсиха друг политически избор. Защото за тях главното бе не играта на политика, а гласуването за партия, която може да побеждава БСП и да не й позволява да управлява. Така те се ориентираха към партията „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ).
Общо на изборите за XXXVI Народно събрание през октомври 1991 г. участваха 36 партии. Имаше куриози. Така например Християндемократическата партия получи само 5 гласа, Партията на собствениците в България – 8 гласа, Обединеният демократичен съюз – 30 гласа. 26 партии получиха на изборите под 1%. Това показа, че политическата неадекватност е масово явление у нас и че мераци за участие в политиката имат лица, които силно надценяват своите възможности и подценяват интелигентността на избирателите. Тази тенденция не е променена и до днес.
Общо 1 330 391 български граждани през 1991 г. гласуваха за партии, които не успяха да преминат избирателната бариера от 4%. Всички те не схванаха, че отстраняването на бившата комунистическа партия от власт е първа и основна задача пред българската демокрация. От нейното успешно решаване зависеха реформите във всички сфери на националния живот. Аз и досега не съм им простил. Към групата на безхаберниците трябва да добавим и гласувалите 52 617 души за т.нар. независими кандидати, от които естествено нищо и никога не е зависело.
От 13 октомври 1991 г. са изминали 29 години.
Догодина, най-вероятно на 28 март, предстоят парламентарни избори за XXXXV Народно събрание. Не е изключена още възможността това да бъдат избори за Осмо Велико народно събрание. Би трябвало за тези близо 30 години българските граждани да са си взели поука и да не гласуват за БСП и сбиритока от партии, който се кани да я подкрепи в следващия парламент за съставяне на правителство. Тоя сбириток днес го раздава протестърски, но върти мили очички и дума не продумва срещу БСП. А с бесепарския президент Румен Радев направо си флиртува. На колене му пада, на юмручето му се радва.
30 години са много време. И би трябвало българските граждани да са схванали, че вредят на България, когато гласуват за БСП. Ако не са схванали Господ да им е на помощ! Дано ги освести. До изборите все още има много време – 165 дни.
Александър Йорданов