НЯКОИ БЕЛЕЖКИ И УТОЧНЕНИЯ ПО БИОГРАФИЯТА
НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
І. РЕДОВЕ ОТ УЧЕНИЧЕСКАТА БИОГРАФИЯ НА ДИМЧО
Димчо Дебелянов тръгва шестгодишен на училище
До завършването на гимназия му се губят (повтаря?) 2 учебни години
Димчо постъпва в първо отделение на Копривщенското училище през есента на 1893 г. , на шест години и половина. Учител му е един от най-добрите даскали – поборникът и заточеник Петър Жилков. Сестра му Мария Дебелянова-Григорова пише в спомените си, че Димчо бил отличен ученик. Вечер байко им Иван, който „замествал“ баща им Вельо в семейството, когато бил по гурбет, привиквал край огнището учениците „на изпит“. Димчо винаги отговарял уверено и вярно, докато Илия се гушел зад него и рядко бил с научени уроци. Бащата Вельо умира седемдесетгодишен, на 26 юли 1896 г., когато Динчо е завършил 3-то отделение. Есента цялото семейство се преселват в Пловдив, при най-големия син Иван – 23-годишен, телеграфист в пощата, който поема грижите за осиротялото семейство. Но с малката си заплата не може да осигури „стандарта на живот“ от родния град. След щастливото детство в заможното занаятчийско и търговско семейство в Копривщица, тук настъпват сирашки, сиромашки, гладни, трудни години за Дебеляновци.
След напускането на родния градец, според прецизните изследвания на Здравко Дафинов – книгата“ЧАРОДЕЕЦЪТ БОХЕМ“, документална хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов, Димчовите завръщания в дома „бащин и роден“ са три:
– През 1912 г. с Гьончо Белев, след което публикува шедьовъра си„Да се завърнеш в бащината къща..“;
– През 1914 г., когато се срещат с първия му братовчед Вельо Дебелянов, син на чичо му Иван, също роден и отрасъл в тази къща, един от видните български архитекти, с големи заслуги за опазването на старините в Копривщица и превръщането му в град-музей. Който през 1957-58 година ще възстанови бащината им къща и ще я превърне в музей;
– През 1915 г. идва за последен път със сестра си Мария.
–
Според данни от негови близки Димчо си е идвал в Копривщица и като ученик в Пловдив, когато чичовото му семейство още е живяло в родния дом. А и по-късно, когато братовчедите му летували в родния дом, но за това няма категорични данни.
Димчо и 3 години по-големият Илия (не много ученолюбив) вече са се „застигнали“ и са записани в 4-то отделение през учебната 1896-97 година при учителя Брашнаров в „Жълтото училище“ на Небет тепе в Пловдив. Според наличните досега сведения Димчо започва тук и прогимназията – 1-ви (пети сега, учебна 1997-98 г.) клас, който завършва и започва и 2-ри (6-ти, учебна 1898-99 г.) клас. През есента на 1898 г. Иван го взимат войник и семейството остава без всякаква издръжка.
Липсват документи, но има основания да предполагаме, че вероятно Димчо е „пропуснал“ именно тази учебна година.
И завършва този 2-ри клас през учебната 1899-1900 г. Но къде?
Съученикът му от Софийската 1-ва мъжка гимназия Георги Герински, родом от Ихтиман, пише, че с Димчо се запознават през лятото на 1900 г., когато той гостува на брат си Иван пощата в Ихтиман – „… когато беше изкарал 2-ри (6-ти) клас“. Това подсказва, че този 2-ри клас Димчо е завършил другаде (в Пловдив?) От есента на 1899 г. Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман и в спомени пише, че цялото семейство го е последвало, а Димчо завършва там втори и трети (6-ти и 7-ми) прогимназиални класове. Димка Дебелянова-Каролева, дъщеря на Илия и племенница на Иван и Димчо, категорично отхвърля версията чичо й Димчо да е учил в Ихтиман. Липсват и всякакви документи и спомени за това, и по всяка вероятност тя е права. За учебната 1901-1902 г. вече е гимназист – ученик в 4-ти (8-ми днес, за което вече има и документи) в пловдивската гимназия „Александър I“ – едно от най-престижните средни училища за времето си в България. Там е учил и друг велик български поет – Пейо Яворов, с когото по-късно в София ще се запознаят.
И така: до постъпването му в гимназия на Димчо вече се „губи“ една учебна година – по всяка вероятност 1898-99 – когато трябва да е учил във 2-ри ( 6-ти клас), но сигурно не го завършва и повтаря този 2-ри (6-ти) клас, който завършва през 1899-1990 учебна година, както пише Г. Герински.
В гимназията Димчо изживява тежки и мизерни години, издържан със скромните и нередовни надници на най-голямата сестра Найда, с която живее в Пловдив заедно с майка им Цана, подкрепяни и от Иван с малки суми от неголямата му чиновническа заплата, делена с неговото семейство в Ихтиман.Трудно върви и училището, успехът му е около „среден“. От четвърти за пети клас (8-ми за 9-ти, учебна 1901-02 г.) преминава условно с двойка по химия. А за шести (10-ти клас) минава пак условно, вече с 2 двойки – по алгебра и рисуване. От есента на 1903 година е в 6-ти (10-ти)клас, когато остава сам в Пловдив, сестра му Найда се омъжва за железничаря Кръстьо Хр. Раковски и заминава с него по гарите. Останал сам, без средства и надзор, попаднал и в първата си бохемска компания, оглавявана от по-големия ученик, вече с мустаци и револвер на кръста, буйния и чаровен хубавец Нейко Нейков (Баето), Димчо „приключва“ учебната година с 3 двойки – по алгебра, геометрия и дескриптивна геометрия и остава да повтаря класа. Пращат печалното му свидетелство на Иван в Ихтиман и скоро той им пише да му проводят Димчо – намерил му място за чирак при един фурнаджия… Сестра му Мария пише, че когато прочела писмото пред Димчо, той се разплакал смутен и разтревожен и рекъл: „Не ща да ставам фурнаджия!… Ще ида да се удавя в Марица!…“
Всички са много разтревожени да не изпълни заканата си, особено майката Цана. „Семейният съвет“ скоро се събира в Ихтиман и на него надделява твърдото становище на майката, че Димчо трябва да учи. Решават той да продължи образованието си в София, където живеят вече сестра му Найда и мъжът й Кръстьо – железничар на гара Подуяне. Те също се ангажират, заедно с Иван, за издръжката на Димчо и заедно с баба Цана и Илия заживяват на квартира на улица „Оборище“ 46. „Така, благодарение на братската и сестринската преданост и солидарност е осигурено продължаването на Димчовото образование в София. Той показва отличен успех в последните два класа на гимназията и се дипломира с отличие“ – пише Здравко Дафинов.
Ако подредим учебните години на Димчо, според наличните документи,
те дават следната хронология:
Копривщенското училище
1-во отделение (клас) – 1893-94 учебна година
2-ро отделение – 1894-95 г.
3-то отделение – 1895-96 г.
Пловдив, „Жълтото училище“
4-то отделение – 1896-97 г.
1-ви (5-ти) клас – 1897-98 г.
2-ри (6-ти) клас – 1898-99 г. – Не завършва (повтаря) годината???
Ихтиман??? или Пловдив???
2-ри (6-ти) клас – 1899-1900 г.
3-ри (7-ти) клас – 1900-1901 г.
Пловдив, Мъжката гимназия „Александър I“
4-ти (8-ти) клас – 1901-1902 г.
5-ти (9-ти) клас – 1902-1903 г.
6-ти (10-ти) клас – 1903-1904 г. Повтаря годината
София, Първа софийска мъжка гимназия
6-ти (10-ти) клас – 1904-1905 г.
7-ми (11-ти) клас – 1905-1906 г. Дипломира се с отличен успех
Таблица с гимназиалните му оценки, която показваме тук е по Г. Цанев. „Из училищния живот На Д. Дебелянов“; сп. „Изкуство и критика“, IV, 1941 г., №8, стр. 355
ІІ. НА БЕГЛИКА
„Пожарникаря“ Димчо
„Скитник нерад“ по душа, Димчо много е обичал да пътува и да броди сред природата, и винаги при случай е напускал „… тази малка и зла София…“. Обожавал е природата и често е гостувал на братята и сестрите си, пръснати из България, на приятели и колеги. Известни са нощните „походи“ на бохемската компания до Горублянското ханче, Кремиковския манастир, а веднъж, поведени пак от Димчо, тръгват от бирария „Батенберг“ по среднощ и осъмват на … Черни връх…
А сред многото служби и занятия на Димчо е била и тази на пожаронаблюдател. За това пише проф. Янко Янев, един от видните краеведи на Батак. От май до август 1914 г. Димчо е „пожаронаблюдател“ в горското стопанство на Беглика край Батак близо три месеца. Настанен е там заедно с приятеля си Гьончо Белев от Тома Томов, техен приятел от университета, син на заможен поборник от Априлското въстание, юрист, учил и в Швейцария и Белгия. Томата, също запасен офицер, загива 2 месеца след Димчо на Южния фронт. За него са думите „Той вспомни нявгашна любов в Женева…“ в Димчовото стихотворение „Нощ към Солун“. Има данни, че Димчо и преди е гостувал тука. Омагьосан от вълшебната природа на Орфеевата планина, където неуморно броди запленен, той тук сигурно получава много вдъхновение, настроение и мотиви за прекрасни стихове.
Там колегите от музея в Батак и служителите от Резерват „Беглика“ поставиха на сградата паметна плоча.
ІІ. НА ФРОНТА
Акад. Иван Радев вече „развенча“ мита за Димчовото„доброволчество“. Димчо е бил мобилизиран. Но аз не съжалявам, че съм разказвал десетина години това в беседите си в музея. Красиво и поетично звучи. Както и легендата за протестната нота на Съглашенското командване до нашия генерален щаб по повод гибелта на Димчо. Логически и художествено убедително, но … няма документи…
Друг е въпросът, че като мнозина други и той е можел да „изклинчи“ от фронта в някоя тилова служба. Но не и Димчо, при неговата „… невероятна, до болезненост развита съвест“, както ще пише по-късно приятелят му Гео Милев. Той е страдал до сълзи и е убеждавал ранени или в отпуск в София негови приятели, че не бяга от дълга си, че и той скоро ще замине… Това е и повод за едно сериозно скарване при последното им виждане с близкия му приятел Георги Райчев (подпийнали доста) малко преди да отиде на фронта.
Жълти клюки и издания говорят пък, че Димчо е мобилизиран по лично разпореждане на Цар Фердинанд, запомнил го още от гневната рецитация на гимназиста в лицето на монарха на „Елате ни вижте“. Някои отиват и по-далече – Димчо преспал с една фаворитка на царя и … Други измишльотват, как подпоручик Дебелянов дезертирал от бойното поле, в София продал и пропил сабята си, бил арестуван и изпратен на първа линия…
- Фатално несъстоялата се отпуска
На фронта Димчо сменя няколко длъжности от взводен и ротен командир, до адютант на 2-ра дружина от 22-ри пехотен Тракийски полк на Седма рилска дивизия. Командир на дружината е майор Тома Томов и при всичката си нервозност и променлив, избухлив характер, той е знаел и разбирал добре кой е адютанта му (запазва и някои от фронтовите стихове на поета) и ревностно го е пазил от изпращането на предна линия.
Отменената в края на септември 1916 г. отпуска на подпоручик Димчо Дебелянов, смятана за съдбоносна от него, близки и роднини, и мнозина изследователи, също е обект на много тълкувания и спекулации. Той загива на 2 октомври 1916 г. като временен командир на 5-та рота, назначен по заповед от щаба на полка предишния ден. А в края на септември заминават поредните отпускари, сред които първоначално е бил в списъка и той. В последния момент името му е зачертано в списъка и е записан друг офицер. Близък приятел на полковия адютант, който следял за реда на отпуските…
Обстоятелствата около тези събития така и не са изяснени категорично. Но според мен най-убедителен и точен е неговият приятел Тихомир Геров – автор на една чудесна книга „С Димчо Дебелянов в казармата и на фронта“. Тук се позовавам главно на него.
Отменената отпуска е повод иначе дисциплинираният офицер Дебелянов да си размени остри думи с началниците, нарушавайки военните порядки, стига и до щаба на полка да се разправя. “… вреждат се все свои…“ – гневно викал той пред щаба. Това не помогнало, разбира се. Трябвало да се примири и да понесе реалността. За разлика от друг път и майор Томов не се застъпва енергично за адютанта си (“… майор Томов не е искал да се лиши от адютанта си и от един добър и съвестен строеви офицер в едно време твърде сериозно..“ – Т. Геров). Но дружинният командир едва ли е предполагал, че ще му се наложи да се лиши от адютанта си, който след 2-3 дни ще бъде изпратен на бойната линия. Заповедта от щаба на полка на 1 октомври 1916 г. този път била категорична и Томов вече не можал нищо да направи. Но и тук Димчо подозрял намесата на полковия адютант…
А в разгорелите се ожесточени сражения тези дни, загубите били значителни. Има и много болни от малария и други болести. „Ротите бяха останали почти без началници, а началниците – без хора.“ – пише Т. Геров. Той подкрепя доводите си и с това, че Димчо започва службата си на фронта цели пет месеца след своите другари от полка, които вече са се сражавали в много битки. Рядко някой от тях е бивал повече от един път в домашен отпуск.„Изглежда щабът е имал причини за това „пренареждане“ на отпускарите. Полковник Сапунов, командирът на полка, не беше тоя, който щеше да изпадне под влиянието на своя адютант и да се съгласи с неоснователни доводи за промяна в отпускарския списък“. Може би именно „по-малкия стаж“ на Димчо на фронта да е била причината да бъде изпратен вместо него в отпуск по-дълго воювал офицер?… Това и приемаме ние за обяснение. А Т. Геров недоумява защо по-късно нито полковия командир, нито адютанта му или заминалия в отпуск офицер вместо Димчо опровергават мълвата, след като неистината за „вреждането на все свои“е тиражирана в печата.
Т.Геров пише още, че: „ До края на живота си Илия (брата на Димчо) остана с твърдото убеждение, че Димчо е жертва на една несправедливост. Това засилваше неговата мъка по убития брат. Под влияние на своите прогресивни (леви) идеи Илия отричаше героизма му, понеже Димчо бе загинал в една империалистическа война. Разбира се, Илия не беше прав“. –(к.м.).
(Б. а. – Освен чрез Димчо, майор Томов има и друга „връзка“с Копривщица – този път фатална за самия него. През 1925 г. той е уволнен като шеф на централната баня в София за констатирани „злоупотреби“ /от негови зломишленици/ от кмета Георги М. Маджаров, 33-годишен, копривщенин, герой от войните, блестящ юрист с бляскави перспективи. Той е син на видния публицист и дипломат Михаил, Ив. Маджаров. Майорът го застрелва пред кметството и се самоубива).
- И посмъртно – Димчо Дебелянов в полицейския участък
При пренасяне на костите на Димчо, на 21 август 1931 г. групата замръква в Княжево. Решават да оставят ковчежето в църквата там. А на другия ден да продължат към София и Копривщица. Подирили свещеника, но той не благоволил да отвори храма (неизвестно дали не са го намерили, дали той е отказал или като се подмятало тогава„не бил в състояние“). Единственото, което могли да сторят било да помолят стражарите да приютят тленните останки на поета в участъка… Което и станало.
Няколко дни по-късно това е описано в пикантно-жълто писание в опозиционния вестник „Пладне“. А по-късно се споменава като факт и в други текстове. Но сигурно първоначално от етични съображение да не се скверни паметта на поета е премълчавано официално. А и доста време след това. А това си е просто част от съдбата на Поета.
Снимка в Самоков: април 1916г., пред Димчо е сестра му, Мария
сн. гимназист, 1904г., в средата е Димчо, вляво е брат му, Илия
сн. Дойчо Иванов
Дойчо Иванов – уредник на Къща музей „Димчо Дебелянов“-Копривщица