159 години от смъртта на Димитър Зограф – недооцененият първомайстор

download

Образописецът Димитър Христов (1796-1860) е един от главните стълбове на българската иконопис през ХIХ век. Но той е и един от най-подценените. Никъде в българските земи, дори и в родния му Самоков, на неговото име няма нито една улица, нито едно училище. Няма негов паметник. Не му е посветена нито една монография, нито една книга.

 

„Димитър Зограф има голяма заслуга за съхраняването и отстояването на Православието. Традицията на иконата е важна и неотделима част от православното.  За съжаление следосвобожденските „строители на съвременна България“ не разбират дълбочината на иконата и никой не си е дал труда да събере своевременно данните за личността и творчеството на този майстор, докато са били живи близките му…

Наш дълг е днес, близо век и половина след кончината му, да предприемем едно твърде закъсняло пътешествие към самоковския майстор.

 

За живота на образописеца се знае малко. Димитър е по-големият син на Христо Димитров, основателя на Самоковската иконописна школа. Роден е през 1796 г. Учи занаят в бащината си работилница. Когато бащата умира в 1819 г., Димитър е вече изграден майстор и тутакси поел ръководството на иконописното ателие, а също и връзките му с манастири, ктитори и архитекти. Често ще видим сина да работи на същите места и с архитекти от същите родове, както и бащата.

Проф. Асен Василиев описва така характера на майстор Димитър:

„Бил напълно скромен и сдържан човек, без желание за прослава, без да намира за необходимо дори да се подписва на своите икони, докато Захарий Зограф почти навсякъде е оставял надписи и подписи за своята работа, а в някои случаи е рисувал и портрета си по църковните стени. Разбиранията на Димитър Хр. Зограф да не изтъква личността и името си особено много затрудняват изследвачите на неговото изкуство.“

И многозаслужилият изкуствовед заключава печално: „Множество от неговите произведения ще останат напълно неизвестни.“ Тези думи са изказани преди повече от 40 години и изминалите десетилетия ги потвърждават.

Като правило (с много редки изключения) Димитър Зограф не подписва своите икони и стенописи. Това технически затруднява изследвачите, но при вникване в духа и стила на автора затруднението е преодолимо. Всъщност самото качество на иконите свидетелства за техния автор

След кончината на Христо Димитров в Самоковската школа единствено Димитър прави такива първокласни икони. Това „съвършенство“ (А. Василиев) на иконописта продължава чак до края на живота му.

По-малкият брат на Димитър – Захарий – е негов ученик. Без съмнение той е взел занаята в работилницата на по-големия си брат, който фактически замества липсващия баща в периода от 1819 до към 1830 г. От 1831 г. датира една бележка, според която двамата братя работят почти като равностойни – от пазарената сума Димитър получава четири дяла, а Захарий – три.

Асен Василиев казва: „След смъртта на баща си двамата братя започват самостоятелна работа.“ Но тогава Захарий е още на 9 години. Неволната неточност на Василиев е показателна. Защото ранното творчество на Димитър Зограф е неизследвано и неизвестно. Няма съмнение обаче, че това творчество е обширно и първокачествено. Една негова икона от 1820 г. го показва като завършен майстор.

През 1822 г. Димитър се жени за Християния, дъщеря на виден самоковски първенец. Раждат им се седем деца: Зафир (1823), Никола (1828), Атанас (1831), Захарий (1834), Иван (1840), Домна (1843) и Павел (1847).

Зафир ще завърши Санктпетербургската художествена академия и ще се преименува Станислав Доспевски. Никола, Захарий и Иван също ще станат иконописци, ще изпаднат под влиянието на академизма и също ще приемат името Доспевски.

Относно желанието на Зафир за академично образование в Русия се знае, че Димитър „не е бил на това мнение и не е дал съгласието си за заминаване на сина си, докато не се намесила майка му“. Ясно е защо амбициозната майка иска да прати сина си във великата славянска империя. Но защо бащата първоначално не е бил съгласен?

Още Христо Димитров е имал богата колекция от гравюри на западноевропейски художници, която Димитър Зограф наследява. Той познава тези образци, знае за славата им. Знае колко са различни от иконната традиция. Заимства някои украси, теми и композиции. Но в същността той остава дълбоко верен на православната икона.

През целия си живот Димитър прави само православно църковно изкуство: икони и стенописи. Но това не е от незнание на нещо друго. Напротив, той несъмнено е бил подложен на изкушението да бъде „пръв“ в пренасянето на престижния западен изобразителен модел. Брат му Захарий и синът му Зафир се поддават на това изкушение и действително спечелват светска „слава“. Като истински благородник Димитър Христов отстоява по-високия избор и остава верен на иконата.

По едно и също време – в началото на 50-те години на ХIХ век – майсторът понася два тежки житейски удара. Синът му Зафир заминава да учи в руските академии. А братът Захарий Зограф заминава за Света Гора вместо поканения Димитър, за да изпише външния притвор в главния храм на Великата лавра „Св. Атанасий“. Дали това е било предателство спрямо брата? Не знаем.

Духовният аристократ Димитър Христов никога не продумва лоша дума срещу брат си. Нямаме данни изобщо да е коментирал този случай.

Много малко факти се знаят за живота на Димитър Зограф. Но ние не сме чак толкова ощетени. Защото знаем най-важното: неговите икони и стенописи. Творбите му са стотици и се срещат по многобройни краища на днешна България и Република Македония: Самоков, Карлуковския манастир, Берковица, Троянския манастир, Скопие, Пловдив, Плевен, Велес, Щип, Кратово, Локорско, Новоселци, Рилския манастир, Крива Паланка, Враца и т. н. Всяка една от тези икони е автопортрет на неговата душа.

 

Димитър Зограф, портрет от сина му Зафир (Станислав Доспевски).Димитър Хр. Зограф никога не си е правил физически автопортрет. Чертите на образа му са съхранени от четката на Станислав Доспевски. Портретът напълно съвпада с това, което знаем за характера на този човек. Погледът му е изключително умен и заедно с това много благ. Лицето е светло, сякаш просветлено от вътрешно сияние. Смята се, че този маслен портрет е направен след смъртта на бащата.

За тази кончина (на 9 октомври 1860 г.) у Асен Василиев срещаме следните думи: В деня на смъртта си той бил на църква, върнал се в къщи и, докато му направят кафе, умрял.“

Тези двайсетина простички думи са споменати в бележка под линия, а всъщност те са изключително свидетелство. Тогавашните люде, особено човек като иконописеца Димитър, са ходили на църква не про форма, а след надлежна духовна подготовка.

 

Денят 9 октомври е бил неделя. Имало е света литургия. Възможно е старият иконописец да е взел причастие. Върнал се е вкъщи духовно пречистен от участието си в богослужението. И преди да направи каквото и да било друго – „докато му направят кафе“ – починал с оня „християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот“, за който всеки християнин проси в ектенията.

Тази праведническа смърт е още едно важно свидетелство за високия духовен ръст на самоковския майстор. Недоразбран и недооценен от нашите предходници, той е един от последните велики традиционни и истински майстори на най-високото духовно художество на всички времена и народи – православната икона.

Георги Тодоров