Проф. д.изк.н. Аксиния Джурова, пред сайта „Самоков инфо“
Както оповести сайтът “Самоков инфо” в конферентната зала на хотел „Арена” бе открита Национална научна конференция „История и развитие на музеите в България”, посветена на 80-годишнината на Исторически музей-Самоков. Тази година се отбелязват 80 години от утвърждаването му с правилник на Министерство на просвещението от 1936 г.Музеят е сред 19-те в България с първата музейна сграда в страната.
Бяха представени 29 доклада. В конференцията взе участие дългогодишният ръководител на Центъра за славяно-византийски проучвания “Проф. Иван Дуйчев”. (1986-2010), проф. д.изк.н. Аксиния Джурова. Както е известно, тя полага основите на повечето научни направления, организира обзавеждането на модерна реставрационна лаборатория, фотолаборатория и дигитализационна група, привличайки редица авторитетни международни институции като Japan Foundation, Sumitomo Japan, Фондация „Тисен”, Сока Гаккай Интернешънъл, както и частно спонсориране. Като експерт и в областта на съвременното българско изкуство, чрез Фондация „Елена и Иван Дуйчеви”, тя организира десетки изложби. Фондацията притежава ценна колекция от творби на едни от най-известните български художници.
-Г-жо Джурова, какво бихте сподели минути, след като започна конференцията по повод 80-годишния юбилей този форум?
-Много ми е приятно, че и днес се усеща този плам и страст у музейните работници, който аз долавях, когато се запознах със Зафир Йончев и Наум Хаджимладенов, с Мария Йончева – много светла личност, невероятна, с Васил Захариев. Със Слави Генев се запознах косвено, чрез сина му Гено Генов, с който сме приятели и който ми съдействаше при написването на книгата на баща му, която излезе през 1988 г. Смятам, че тази себеотдаденост на музейните работници е много важна, за да съществува институцията, която съм сигурна, че ще съществува и за в бъдеще. Има нещо обаче, от което много ме боли, казвала съм го и друг път. Тук е учредена наградата “Захарий Зограф”. Вие питали ли сте се защо нито веднъж не е давана на самоковец, с изключение на Чакъров, който си я подели с друг художник. Тази награда е създадена в началото на 70-те години. Били са живи много художници, дори бай Наум Хаджимладенов и Слави Генев е бил жив. Как е възможно, нито веднъж, на нито един самоковец да не се даде тази награда? Смятам, че това е въпрос и на отстояване на позициите на града, който би трябвало да предложи, дори посмъртно, да бъде отличен местен художник. Срамота е да няма нито един самоковец. Казвам го с много голяма болка.
-Позната сте тук, освен като уважаван професионалист, и като личност, със специално отношение към града. Какво точно Ви свързва със Самоков?
-Да, аз съм свързана със Самоков. Трябва да започна със Златка Дъбова и Христо Нейков. В края на 70-те години купиха къща в Самоков и към тях се присъединиха още няколко техни приятели – художници, арткритици и т.н. , между които много известни имена, сред които Величко Минеков, Захари Каменов с Тоня Горанова и други. Аз купих къща тук в 1979г., къщата на г-жа Манушева – така наречената, известната “Манушева къща”. По този повод бе първото ми идване, макар че трябва да кажа, че тук аз имам и роднини, бежанци от Кукуш – Полимирови. Моята баба, Тинка Дървингова, идваше много често на гости при Мария и Живка. Градът го знам и от детските си години покрай моите роднини. Има още нещо, което чисто професионално ме свърза със Самоков. Зафир Йончев, който е син на Христо Йончев – Крискарец ме срещна през 1971г. в София на една от изложбите и ми каза, че би искал да направя монография за неговия баща, Христо Йончев – Крискарец. Оттогава започна моята професионална страст към този град на зографите, която се поддържаше също и от Васил Захариев, когото лично познавах и който, като едни от големите специалсти в областта на нашата средновековна култура, и не само средновековна, като един специалист в областта и на ръкописното наследство, ми подари своите рисунки на украсата на “Радомировия псалтир” от 13 век, който се съхранява в Света гора и който включих в моята докторска дисертация “1000 години българска ръкописна книга”, излязла през 1981 г. В книгата, която след това излезе, публикувах и инструментите от къщата на Никола Образописов, с които инструменти свързвам една много интересна история. Аз вече бях купила къщата на Манушева и книгата “1000 години българска ръкописна книга” вече беше в печат. Вървях по улица, тогава „Георги Зуйбаров“, сега “Манастирска”, и работниците, които реставрираха къщата на Никола Образописов ме извикаха, виждайки ме на улицата, да отида при тях. Показаха ми едно сандъче, което бяха намерили зазидано в стената на къщата, с инструментите на Никола Образописов и с еполета, с който той е на един от портретите на Никола Образописов. Еполетът е от дрехата, с която е облечен. Веднага извиках работещи в Музея, описахме ги и ги предадохме. Обадих се в издателството да спрат книгата, за да включим тези инструменти и те влязоха във форзаците на моята книга. Те са голяма рядкост – в Самоков и в Трявна има музейна експозиция, включваща подобни инструменти. Така че, връзката ми със Самоков е многопосочна. За мен беше едно удоволствие и изпитание да купя тази къща от г-жа Манушева – една много интелигентна жена, беше учителка по фрeнски, която предпочете пред другите кандидати да купят къщата моя милост, като каза, че е сигурна, че ще я възстановя, както е била. Възстановихме я, западните стени на къщата бяха разрушени от едно земетресение. Когато отидохме да я видим, се живееше само в едната стая и беше в много тежко състояние. Възстанових я точно както си е била и се опитах да събера мебели, които съответстват на епохата.
-Самоков е имал интересна атмосфера, какво от тази атмосфера е запазено. Доста от къщите са били разрушени.
-На мен ми е много мъчно, че доста от къщите се разрушиха, но може би, най-привлекателното за мен беше да купя тази къща на г-жа Манушева, да я съхраня. Много ценно за мен е съжителството с Девическия манастир „Покров Богородичен“. Аз бях близка с игумения Гавраила, с Херувима, познавах Евгения, Серафима, Теодосия, Мелания. Специално сестра Херувима, да е жива и здрава още дълги години, когато взех къщата, г-жа Манушева ми каза, че тя е моята леля. Тя ми каза, че тогава е имало традиция определени фамилии да са към дадена монахиня и нашата къща е била към Херувима. Така че, тя е моята духовна майка и до ден – днешен, която много ми импонира, знаете, че Херувима е една много интелигентна монахиня. Това беше един от стимулите от моя страна, за да накарам колегите от Центъра “Дуйчев”, когато се създаде в 1986г., Институтът, да започнем системно издирване на ръкописи, старопечатни книги, история на църквите в Самоковската епархия и през 2002г. чествахме навършването на 230 години от създаването на манастира “Покров Богородичен”. За мен манастирът “Покров Богородичен” беше, и би трябвало и за в бъдеще да е, социалният, духовният отдушник на града.
-За съжаление остана само с две монахини.
-Да, но той трябва по всякакъв начин да бъде поддържан жив, защото е свързан и с майката на Константин Фотинов – Баба Фота, той възниква като метох на Хилендарския манастир, в него има много богата колекция от старопечатни книги, мощите на Свети Пантелеймон и на Свети Сава Сръбски са там. Тази атмосфера, която създава манастирът за града, заедно с останалите църкви и с духовенството, с което винаги съм поддържала много добри връзки, е част от чара на Самоков. Самоков без манастира и без Музея, Бибилиотеката, без Читалище – паметник “Отец Паисий”, паметника на загиналите за отечеството българи, не би бил същият. Макар и възрожденско да звучи това, което казвам, смятам, че ще се съгласят с мен много хора.
-Върху какво са съсредоточени настоящите Ви творчески планове?
-В момента работя върху една поредица от книги, свързани със срещите ми с интересни хора през годините, между които писатели, художници, режисьори. Ще спомена някои от тях, доста са минали и през Самоков. От самоковците включвам Васил Захариев – познавах го лично, бай Наум Хаджимледенов, Слави Генев, Христо Йончев-Крискарец, Зафир Йончев, синът на Крискарец. За Христо Йончев в 1973 г. и за Слави Генев направих книга, след това и голяма монография, която за съжаление и до ден-днешен не е издадена, поради липса на средства. Аз се отказвам от хонорар само и само да излезе книгата. Включвам художници, скулптори, Златка Дъбова, Величко Минеков, Христо Нейков, които са част града. От писателите ще спомена някои от големите западни имена като Умберто Еко, Милорад Павич, големи критици на изкуството като Жан-Мари Дро, с който направихме филм за Димитър Казаков – Нерон, в който влиза Бельова църква, Дора Валие, Кишо Курокава, Д. С. Лихачов, Нунцио Бибо, Енио Калабрия и др. Това е филм, създаден още през 1982г. и се намира в златната съкровищница в Музея за съвременно филмово изкуство в Париж.
-Книгата под формата на есета ли ще бъде?
-Да, есета и очерци за съответните хора.
-Това е книга за хора, с които сте се срещали?
-Да.
-А с Умберто Еко срещали ли сте се?
-Да, Център “Дуйчев” предложи Умберто Еко за доктор хонорис кауза, през 90-та година. Аз го познавам още от 80-те години, имаме дълга кореспонденция с него.
-Какво загуби светът след смъртта на Еко?
-Загуби критичния поглед, загуби човека, който отправи невероятен апел към Европа още преди 7-8 години, когато каза: “Спасете духовността на Европа”. Той беше един голям провиденциалист, виждайки, че е възможно Европа да загуби своята културна идентичност, като един Милорад Павич. След Достоевски, аз смятам, че Умберто Еко, Милорад Павич и Салмон Ружди, са тримата, които очертаха 20-я век и което е най-важното – прогнозираха предизвикателствата, в които сега ние живеем. В книгата влизат също проф. Дуйчев и проф. Динеков, сър Стивън Рънсиман и Оболенски, влизат много интересни хора, които са минали през Център “Дуйчев” и през къщата в Самоков..
-Има ли си вече заглавие?
-Да, “Срещи по пътя”. Около 150 портрета, в които са голяма част от поколението художници между двете Световни войни и искам да покажа връзката между тяхната генерация с толерантността, с която те приемат по-младите.
Десислава Стоянова