Писателят Теодора Димова получи награда за романа си „Поразените“, тя е отличена от Фонд „13 века България“ с изпълнителен директор Слава Иванова. Теодора Димова получи наградата на НДФ „13 века България“ – „Роман на годината“. Преди дни Проф. Боян Биолчев връчи приза за трети път като председател на журито.
„Смърт, смърт, смърт.” Това са думите, които отекват в първите седмици след преврата на 9 септември 1944 г. – каза Михаил Неделчев при представянето на романа на Теодора Димова, „Поразените” .
Годините непосредствено след съдбовната дата, дамгосала историята на няколко поколения за десетилетия напред, рядко присъстват в художествената литература 75 години по-късно. Теодора Димова, един от най-обичаните женски гласове на българската литературна сцена, възкресява спомените от този период с разказ за жените и децата на трима души, убити от новата власт.
„Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария – казва за романа Димова. – Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно за всички ни. Но поразени ли са наистина „Поразените”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех.”
Проф. Михаил Неделчев и проф. д-р Веселин Методиев проведоха дискусия за преврата, за пожертваните съдби и истини и за отзвука от този период толкова десетилетия по-късно. За значението на паметта като начин да почетем жертвите на лагерите на смъртта, бившите хора, погубената България.
С рядко срещана писателска смелост „Поразените” ни запраща в мислите на жертвите на Народния съд. Длъжник ли е българската литература на демокрацията? Късно ли е за свидетелствата на поразените от режима? И в какво се изразява поражението и в какво победата? Броени седмици след излизането си, новият роман на Теодора Димова се затвърди като литературно постижение от впечатляваща величина.
„Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен.
Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.
Ние всички, родените преди’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.
Но поразени ли са наистина „Поразените”?
Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.
В какво се изразява поражението и в какво победата?
Свети апостол Павловата прочута фраза звучеше през цялото време в главата ми: „…силата ми се в немощ напълно проявява…”.
Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?“ – пишат от издателството в книгата.