Литературна дискусия: Проклятието на първия милион над второто поколение 

Проклятието на първия милион над второто поколение в романа “Звънът на камбаните” на Васил Лазаров

“… защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.”

 (Изход 20:4-6)
image

Да искаш да бъдеш писател в Християнския свят, в света на Библията, на Вехтия Завет и Евангелията, е твърде особена проява на изконния човешки стремеж към безсмъртие, просто защото – почти винаги – несъзнателно, бленуващото вечността човешко същество се опитва чрез Словото да придаде твърдост и яснота на някоя от безчетните му форми, изпълващи човешкия живот със смисъл – и като индивидуално оцеляване в суровите житейски условия, и като пренасяне на битието отвъд оковите на собствената плът, именувано “любов”, и като различни по своя вид и характер съвместни обществени деяния, и като разгадаване на множеството загадки, съграждащи дунята чрез изящната игра с думите…

 

*******

В епохата на комунизма издаването на книги, а и самото им списване, както и превръщането на творящото слово човешко същество в писател, беше подчинено на абсурдни идеологически догми, които рядко допускаха дори и нищожни пробиви. По този начин бе натрупана огромна човешка енергия за епистоларни дейности, която след промените – в съчетание с не особено високи издателски цени, доведе до истински бум и у нас на онова доста интересно епистоларно явление, което е наречено от Умберто Еко “АСФ – автор със собствено финансиране”, чиято същност се свежда до издаване на собствени книги със собствени средства, които създават цял един публицистичен жанр, дефиниран от него с англоезичния термин “vanity press” – “издания на суетата”.

Безспорно понастоящем и у нас безброй автори издават безброй книги, които макар и нищожно евтини, а и с минимални тиражи, нито биват продавани, нито купувани, нито четени от някого, а обикновено – кътани от своите автори – самоиздатели в шкафове и чекмеджета, просто чакат подходящия момент за да бъдат дадени на някого като макар и голяма по обем визитна картичка, за да се сдобият и с нейното крайно предназначение в контейнерите за отпадъци.

През последните десетилетия и аз, като четящ и ценящ писаното слово човек, събрах поне стотинa подобни книги, които ми бяха подарявани от знайни и незнайни списватели и признавам – не съм прочел почти никоя от тях и то не толкова защото се съмнявам, че биха ми харесали – като сюжетни линии, като изказ, като стил, като геройка… – дори съм убеден, че сред тях има достатъчно стойностни и качествени литературни образци, но просто не бих искал да приема да бъда лишаван от моето право на избор в една такава фина сфера и да оставям собственото си съзнание да бъде обсебвано от текст, чието четене не съм пожелал лично, понеже ми е бил натрапен дори и във вид на подарък.

С други думи – рядко, твърде рядко, да не кажа почти никога не си позволявам да чета книги, които са ми били натикани в ръцете от техни самофинансирали ги автори и макар, че имам относително голяма лична библиотека от няколко хиляди тома, за някои от които съм давал цели състояния на антикварния пазар, а други съм купувал на безценица при разпродажби и някои от които съм чел с огромен интерес и естетическа наслада, а други – с досада и скука, афинитетът ми точно към тези подарени книги е малък, невероятно малък.

*******

Когато учредихме нашето Сдружение на писателите, моята сбирка от такива книги се увеличи с още няколко десетки броя и въпреки че бях прегледал доста текстове на техните автори – поне във виртуалността, защото все пак някой трябваше да знае какво и как пишат учредителите – писатели, книгите си останаха неотворени. По онова време се запознах и с Васил Лазаров, който също ми подари свои книги, а аз не ги прочетох.

На една от сбирките на членове на Сдружението Васил Лазаров подари на присъстващите новата си книга “Звънът на камбаните”, а аз пожелах да си я купя и си я купих за да имам логично основание да я прочета, просто защото човек може да получи и нещо абсолютно непотребно и ненужно като подарък, което да си остане неизползвано завинаги, но когато си купува каквото и да е нещо, то винаги е с ясната презумпция, че ще бъде използвано по предназначение.

*******

По една или друга причина прочитането на книгата бе отложено – първоначално си бях поставил за цел да се запозная малко по-обстойно с творчеството на Умберто Еко, после дочетох и проследените две книги от тетралогиятя “Милениум” на Стиг Ларшон и накрая, почти “на един дъх” прочетох и “Звънът на камбаните”.

Сюжет

Действието на книгата се развива в преломното време от нашата история на десетилетията около Втората световна война и представя съдбата на богатия род Вилянави и гравитиращи около него лица, което превръща “Звънът на камбаните” в един твърде интересен роман – Библия, чиито главни и второстепенни герои се лутат из греховете си в търсене на своето спасение.

И макар, че авторът само е загатнал с няколко щрихи личността на основоположника на рода – богатият, заможен, имотен създател и собственик на просперираща кожарска фабрика Първан Вилянов, в литературните образи на неговите деца той е успял да пресъздаде по свой собствен, уникален начин онова твърде интересно явление, което е щедро описано върху безчет страници като “проклятието на първия милион над второто поколение”.

 

Героите в романа и проклятието на богатството

Известно е, че е много по-лесно човек да се сдобие с богатство, отколкото да го запази, а в световната и нашата българска литература има много образи, които олицетворяват неистовото човешко желание за забогатяване, както и невероятни личностни трагедии при осиромашаване. И действително въпросите: Какви личностни качества трябва да има човек, за да бъде богат? Може ли богатият човек да бъде и добър, т.е. достатъчно социално ангажиран, за да не ламти да трупа само за себе си, но и да бъде готов да споделя определена по-голяма или по-малка част от придобитото и с другите? Има ли предел човешката алчност? Морално ли е човек да бъде богат? Защо толкова често се случва така, че децата някак си с лекота разпиляват събраното богатство от родителите? Допустимо ли е богатството от гледна точка на основополагащите идеи на Християнската вяра? И съществува ли проклятие на “лесните” пари? …  Остават без отговори и навярно ще бъдат винаги без отговори, макар че и Васил Лазаров ги търси в своята книга по своему, преплитайки ги в съдбите на своите герои…

*******

В култовата си книга „Човешко, твърде човешко”, великият германски философ Фридрих Ницше твърди, че: „Богатство би трябвало да притежава само този, който има интелект: в противен случай притежанието е обществено опасно.” От своя страна, покойният професор и български министър-председател Любен Беров в монографията, озаглавена „Стопанска история”, анализирайки процеса на развитие на богатството, споделя мнението, че: „Превръщането на първоначално акумулираното парично богатство във функциониращ капитал обикновено преминавало през едно доста едро сито, при което по-голямата част от натрупаното било пропилявано в паразитно луксозно потребление, зестри, наследства, комарджийство и т.н. Често едва при третото поколение се стигало до действително превръщане на част от тези богатства във функциониращ капитал.” А в Евангелие на Матея са записани ясните думи на Иисус Христос, че: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.” Матей 19:24

Орисията на главните герои от рода Вилянови в романа „Звънът на камбаните” на Васил Лазаров е сякаш още едно потвърждение на макар и абсурдното становище за „проклятието на първия милион над второто поколение”, при това в „чисто” български условия.

И така: Какво се случва с децата на богатия фабрикант Първан Вилянов?

Творецът е решил Първан Вилянов да има три деца – по-голям, първороден син Людмил, дъщеря Радосвета и по-малък син – Благовест.

*******

Людмил се явява един твърде интересен литературен типаж, олицетворяващ абсурдния архетип на “оксиморонната личност” – на човешко същество, чиято същност е в жестоките вътрешни противоречия, които – типично в съзвучие с идеите на Шарл Бодлер за битие обсебено от злото, но неистово копнеещо доброто, разкъсват душата му до края.

Макар и произхождащ от богат род и пълноценно възползващ се от всички привилегии на своя социален произход, той не само се опитва съвсем безсмислено и при това непрекъснато да морализаторствува търсейки справедливост във взаимоотношенията си с представителите на трудещи се обществени прослойки, които работят за неговото благоденствие и в контекста на безмилостните закони на капитала по презумпция трябва да бъдат жестоко експлоатирани, защото колкото повече се взема от тях, толкова повече се дава на него, но и се опитва да бъде истински приятел с лумпенпролетариата – онази жалка и заслужаваща само презрение класа, която обаче е провъзгласена за носителка на социалния прогрес от основоположниците на марксизма – ленинизма, за гробокопач на капитализма, от чиито редици след “победата на деветосептемврийската социалистическа революция” в нашата страна се пръкват и физическите убийци на набедените в знайни и незнайни “монархофашистки” грехове хиляди българи. Людмил получава блестящо образование и завидна обща култура в престижни учебни заведения във Франция и Германия, но трябва да реализира своите знания, умения, навици, личностни качества в патриархалните български условия, сътворили “мъдрата” сентенция “учи за да не работиш.” Въпреки, че неистово бленува за абсолютната, безкрайна и вечна, голяма и истинска любов, той – в изпълнение на повелите на семейния синовен дълг, не само приема да бъде оженен от своите родители за посочена от тях “подходяща” девойка, която дори не е привлекателна, но и насилва себе си да я заобича завинаги като законна съпруга и майка на детето му. Бидейки германски възпитаник, съвсем неочаквано Людмил разбира, че е мамен и от своите прословути с точността и коректността си немски партньори сякаш за да осъзнае, че в основата на съвършеното функциониране на идеалното общество са залегнали не мистичните ирационални и непознаваеми сили на Абсолютния разум на Хегел, а простичкият страх от наказание на провинилите се негови членове. Някак си изпълнена с несъвместими противоречия е и Християнска вяра на Людмил, в която непрестанно търси упование – тя е странна смесица от католически догматизъм и протестантски прагматизъм, които дори и сами по себе си са твърде чужди на архаичните български православни традиции и обичаи…

Напълно в библейски дух авторът на романа е отредил именно на Людмил мисията да бъде спасителят на своя род – усетил навреме смъртоносния полъх на връхлитащата Съветска армия и носения на нейните щикове нов социален ред, той – постигналият всички възможни успехи в своето общество – народен представител, председател на индустриална общност, богаташ, филантроп, общественик…, моли лично царя да му прости предателството и да му разреши да потърси своето спасение в чужбина – в Швейцария, пощадената от пожарите на Втората световна война неутрална европейска държава, чието обществено развитие е направлявано от протестантската етика на реформатора Жак Калвин, твърдящ не само, че богатството не е греховно, но и че то е висш израз на Божията любов и на Божията милост към малцина избрани Негови чеда.

И така… Людмил заминава за Швейцария с жена си и детето си, прекъсвайки завинаги корените с обречената да бъде комунистическа България и с попадналия под поредното робство български народ.

А проклятието?

То безспорно си тегне над него…

Ако приемем, че смисълът на абстрактната дума “проклятие” би могъл да бъде сведен до абсурдно желание друго човешко същество да няма исканото от самото него битие, то тогава литературният образ на Людмил олицетворява, при това изумително ярко, сбъдването на “проклятието на първия милион над второто поколение”.

*******

Проклятието е надвиснало и над дъщерята на Първан Вилянов – очарователната Радосвета. Изключително красива, добре образована, фина и по фройдистки чувствена, Радосвета е глезеното дете на богатия фабрикант, което не само я освобождава от необходимостта да търси брак по сметка, но ѝ позволява и да омъжи по любов, следвайки само зова на сърцето си, (както и да дари обичания избраник с огромна зестра.) А такъв се намира лесно и това е безскрупулният  аморалист и авантюрист Стоил, за когото нейната любов се явява само един трамплин за възвръщане на изгубеното обществено положение вследствие на разоряването на баща му от изгарянето на притежаваната от него фабрика.

Самият литературен образ на Стоил се явява твърде своеобразен антипод на литературния образ на положителния главен герой Людмил, защото всички негови действия в романа са подчинени единствено и само на стремежа към лично добруване. Стоил е и анархист, отричащ всяка власт, държава и богатство, наред с това той е и ултрадесен капиталист, готов да смаже всяко работническо движение за по-добри условия на труд и живот в името на маскимализирането на печалбата от бизнеса, той е и бързо и ловко преориентирал се комунист, навреме усетил течението на новото време. Напълно лишен от каквито и да са ценности и морал, веднъж постигнал целта си да се ожени за красивата и богата Радосвета, някак си много бързо се насища на любовта ѝ и започва да ѝ изневерява, а когато чувства заплаха за кариерата си в новите комунистически реалности от брака с представителка на обречената буржоазия, той бързо се развежда.

По този начин, дори и сам по себе си образът на Стоил е олицетворение на сбъднатото проклятие.

Авторът на романа е решил и Радосвета да оцелее в смутните времена около налагането на комунистическия режим в България и последвалите репресии, като се “урежда” нейното измъкване при брат ѝ Людмил в Швейцария, но ако приемем, че същината на една жена е детето, оствяйки я лишена от деца, той я запраща завинаги (макар и само епистоларно) в лоното на проклятието на богатството, защото кому е нужна дори и най-голямата красота, когато тя не може да пресътвори живота поне в едно, едничко дете – единствено възможният човешки образ, призван от Творящия Бог да укаже пътя към безсмъртието и вечността на лутащите се между добро и зло жени и мъже и да наследи и техните богатства, и техните дългове, и техните грехове, и техните копнежи по спасението…

*******

Благовест е по-малкият брат и въпреки, че в модерното време е пълноправен съсобственик и съдружник, неизживяната патриархална етика, утвърждавала през хилядолетията правото на първородения да властва, му позволява да се ползва пълноценно от облагите на богатството, като същевременно го освобождава от често – смазващата отговорност по неговото управление, а всичко това му позволява не само да бъде относително свободен в своите избори, но и да води безсмисления, безцелен и безпътен живот на типичен бохем – живот, подвластен на безконтролно следване на порочното пристрастяване – алкохол, наркотици, хазарт, луксозно потребление, жени…

Васил Лазаров е белязал присъствието на този герой в своя роман с драматичното изживяване на несподелена любов по “фаталната жена” – в конкретния случай – потомка на дошли в България след съветската революция руснаци, влиятелната светска дама и сурогатна майка на заможно бездетно германско семейство на което е продала детето си в името на своето  обезпечаване с луксозния живот, неустоимо привлекателната натурализирана българка Катерина, заради която прави безчет лични жертви и в чиято компания в крайна сметка губи и живота си. А всичко това превръща литературния образ на Благовест в олицетворение на ужаса от сбъднатото проклятие на първия милион над второто поколение…

*******

Преди време една позната сподели с мен, че не била чела “Звънът на камбаните”, но се питала дали Васил Лазаров е имал предвид един друг наш общ познат за прототип в своя роман. Познавайки особеностите на нейното мислене в миг усетих абсурда, но се замислих и то не толкова върху литературните прототипи, които в крайна сметка са живели, живеят и ще живеят сред нас, колкото над самото проклятие, което тегне над слабите и смъртни човешки същества още от първородния грях чак до нашия край и с което сме обречени да живеем…

Епилог

През последните десетилетия, когато многото автори, писали в областта на т. нар. “социалистически реализъм” и техните безброй книги, издържани в духа на абурдната комунистическа идеология бяха отречени и запратени на бунището на литературната история, се направиха редица епистоларни публицистични опити да бъде легитимирано незнайно как придобитото богатство от чедата на бившата комунистическа номенклатура и нейния репресивен доноснически агентурен апарат, чиито предци не само яростно отричаха общественото неравенство, но и заклеймяваха и осъждаха като враг на народа всеки дръзнал дори и само да се усъмни в истинността на абсурдния марксисгко-ленински догматизъм. Така се появиха словосъчетанията “национално отговорен капитал”, “честен бизнес”, “почтен капиталист”, които бяха насочени, макар и само вербално, към противопоставяне на наложилите се като негативни изрази от рода на “криминална приватизация”, “рекетьорско-мутренски бизнес”, “мафиотско забогатяване”. И макар, че знайни и незнайни днешни наши поети и писатели се сбутаха на опашките пред пръкналите се богаташи за да заемат добре платените роли на трубадури, призвани да възхваляват своите господари и да градят техни положителни образи в престрадалото българско социално съзнание, самите богаташи – господари с помислите и делата си нагледно доказваха, че е много по-лесно осъществяването на атавистично връщане към обилно оплютия в българската класическа литература и отречен от нашата национална история архетип на чорбаджията (изедник), отколкото сътворяването на нещо толкова абстрактно, непознато и невиждано като “модерен националноотговорен капиталист.”

И в контекста на тези твърде нерадостни мисли, безспорно би било много добре, ако колкото се може повече напористо устремени към парите или заслепени от тяхното имане личности в нашата страна отделят от своето така ценно време за да прочетат, при това – по възможност – с разбиране, книгата “Звънът на камбаните” на Васил Лазаров и най-вече да се замислят – за смисъла, за преходността, за вечността. И Проклятието…

*******

Тъй като си позволих да започна настоящата повествователна структура с цитат от Библията, бих искал и да я завърша с едно добре познато сказание от Евангелията, което тук е заимствано от Евангелие на Марко:
“И когато излезваше на пътя, притече се некой си та коленичи пред него и го питаше: Учителю благи, що да сторя за да наследвам живот вечен?
А Исус му рече: Що ме наричаш благ? Никой не е благ, тъкмо един Бог.
Заповедите знаеш: „Не прелюбодействувай; Не убивай; Не кради; Не свидетелствувай на лъжа; Не обиждай; Почитай баща си и майка си.“
А той отговори и рече му: Учителю, всичко това упазих от младостта си.
А Исус като го погледна, възлюби го, и рече му: Едно ти не достига; иди, продай все що имаш, и раздай го на сиромасите; и ще имаш съкровище на небето; и дигни кръста, и ела та ме последвай.
Но той се наскърби за тая дума, и отиде си нажален; защото имаше имот много.
А Исус погледна около си и казваше на учениците си: Колко мъчно ще влезат в царството Божие тези, които имат богатство?”
Евангелие от Марко, Глава 10, 17 : 23

Георги Хаджийски