На 25-ти ноември от 17.30 часа в Сарафската къща в Самоков ще бъде представено новото издание на книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Книгата стига отново до читателите благодарение на академик Иван Радев и Дойчо Иванов – уредник на Къща музей “Димчо Дебелянов” – Копривщица.
На литературната вечер ще имате възможност да разговаряте с издателите на книгата.
Ето какво казва академик Радев в предговора на книгата:
Тихомир Геров или истинската отплата за приятелството
Ще започна въвеждащите си думи с важно за мен признание. То мотивира част от усилията ми книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ (1957) на Тихомир Геров да се появи отново пред съда на читателя. Разбира се, като повод това да стане – сам по себе си достатъчен и достоен! – е дължимата почит към класика на българската лирика и стогодишнината от неговата гибел. Но ако за всяка друга от посветените му в миналото – била тя на Владимир Русалиев или Людмил Стоянов – преиздаването днес е риск, тук той е напълно оправдан. Тя в продължение на десетилетия е владяла съзнанието на автора си и е дълбоко преживяна и изстрадана от него книга – рязко контрастираща на дотогава излезлите за личността и лириката на поета, ненамерила отклик от страна на литературната критика, в много от случаите загърбвана от изследвачите. Книга – своеобразен и скромен аналог на съдбата на непрежалимия Дебелянов…
Българската литература от по-ново време включва явления, които с характера си гравитират към следния вариант, видян като съвкупност от определени черти, присъщи на създаването им и на възприемането им. На практика той предполага дълга и трудна, скрита за очите на околните богата и сложна „предистория“ и „нулева история“ на излязлата книга. Първото означава: неизвестност и неутвърденост на автора, забавено раждане и изкристализиране на замисъла, продължителни усилия в издирванията, несъхранени междинни бележки и чернови от процеса при писането и преработването, лутаници сред издателските дебри, за да тръгне съчинението му към читателя и пр. Второто – независимо от безспорните си качества, било като последица от обстоятелствата, било жертва на обществено-политическата конюнктура – същата книга бива подмината от литературната критика, оказва се обречена на своеобразно анонимизиране, не заема според качествата си полагащото й се място в интересите на културната общественост, с мащаба на обобщенията си или с естетическите си открития не се вписва в ранглистата на националната ни литература и литературознание. Това в известен смисъл предопределя и подхода при интерпретацията й.
„В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ на Тихомир Геров е класически пример от този тип книги. Сложността проговаря веднага при опита за навлизане сред предпоставките, които са в основата на този тип нейна „предистория“. Решим ли да го предприемем, това значи да си отговорим на следните въпроси – от какво се обуславят трудностите, кои са факторите от лично и контекстуално естество, от къде произтичат пречките за трайното въздействие и своевременното остойностяване на реалния резултат като набор от безспорно пълноценните обобщения и извисяващите поета внушения за творческия му талант, но и за неговия морал и човечност, богата душевност и гражданска чувствителност. Налага ни се да отчетем факта, че с така поставената цел и характер на изложението „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ на Тихомир Геров търси място в един зададен вече културологичен, мемоарно-документален и литературно-интерпретаторски контекст. В основата му са нашумели автори като Людмил Стоянов и Владимир Русалиев с техните книги, „Спомени за моя брат“ на Мария Григорова… С амбициозния си дебют той се вклинява в тази територия, която вече е населена и от още други излезли, посветени на Дебелянов издания, от стотиците статии, спомени, анализи и оценки за една или друга страна или конкретна проява от творчеството му.
Важна предподставка, ако съдим от характера, патоса и същността на „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ да се превърне в книга със сложна „предистория“, произтича от публично недекларирана, но очевидно дадена пред себе си „клетва“ на автора й. Тя го е задължила с цената на всичко да вгради в изложението колкото се може повече истини, както за личността на загиналия запасен подпоручик, така и за духовния му облик изобщо, за интересите му към чуждите литератури, за строго следваните от него естетически принципи в полето на стиха и родната литература. Безспорен факт е, че книгата разкрива убедително и безапелационно качествата си в своите собствени граници като обхват на събитията, като човешко присъствие и взаимоотношения, зададени от надслова. Но се оказва, че както заглавието й – с първи топос „казармата“ и втори „фронтовете на войната“, така и обозначеният й жанр „спомени“ са доста подвеждащи – очевидно избрани от автора в духа на съображения, които целят да придадат на вече публикувания текст скромно значение, неангажираност с политика и идеология, с претенции за налагане на собствени оценки и пр. В този дух, подвеждащо, обещаващо някакъв набор от запомнени случки е и нейното начало: „Спомените ми за Димчо Дебелянов са свързани главно с два важни момента от живота и творчеството му: в казармата и на фронта. Случаят ме направи негов другар и аз имах възможност да го опозная по-добре“.
В този си дух и въведението звучи неутрално и успокояващо, почти в такт с очакванията за поредица от запомнени битово-ефектни ситуации из войнишкото всекидневие и героически, самопожертвователни жестове, съхранени в паметта на един редови участник по фронтовете на войната. Трябва обаче да признаем, че тази предчувствана и предполагаема от автора уязвимост, ако на книгата се погледне строго политически, дори и дефинирайки я като „спомени“, отчасти проговаря в неуспешния опит за нейното отпечатване във Военно издателство. Не бива да забравяме, че тя е започната през 30-те, но е завършена през 50-те години с властващата тогава представа за войните 1912-1918 г. като завоевателни и империалистически, с коренно променилия се политически режим на живот. Не искам да кажа, че в случая и Унгарските събития от 1956 г. са си казали думата. Само ще напомня, че и двата съхранени машинописни варианта на ръкописа като цяло са без тия два паратекстови елемента – заглавието и жанра, т.е. са продукт на крайния момент в неговата съдба…
Така или иначе, съдържанието на издадената книга ни убеждава категорично, че авторът й не остава в рамките на събитийното, запълнило престоя на Дебелянов „в казармата“ и „на фронта“. Той вижда задачата си в много по-широки параметри както спрямо засегнатите факти и ситуации – възстановка на поведението на поета сред присъщата им сурова и напрегната действителност, така и спрямо аргументите за непресекналите му духовни ламтежи, за поддържаната у него обсебеност от литературата, за продължилите интелектуални контакти с Н. Лилиев, Д. Подвързачов, Н. Райнов, Гео Милев, за верността му на стиха и творчеството. Страниците, издържани в този дух, нямат случаен характер – нито по заемано място, нито като равнище на интерпретация. Загърбили обичайната емоционална фразистика, те спечелват читателя с автентичността на свидетелствата си за един или друг поетически замисъл, с безспорния професионализъм на коментара и преценките си. Благодарение на така следвания формат, завършената книга въплъщава необичайна за жанра „спомени“ практика – умело и задълбочено съчетала мемоарно-биографичното с литературно-интерпретационното начало.
Очевидно амбициозен и строг, много отговорен към себе си, пред словото и замисъла си като личност, благодарение именно на тези си черти Тих. Геров успява да измине този труден, но и дълъг път през годините, постигайки чрез завършената книга великолепно своята цел. Зад демонстрираната упоритост, без запаметени клетвени слова пред околните и публично огласени „закани“, цели четири десетилетия съдбата и образът на Дебелянов витаят в съзнанието му, двадесет и пет години от които преминават в събиране на сведения и спомени, в сверки на съхраненото от личната му памет с предлаганото от другите, с вече описаните и публикувани факти, с архивираните събития…
Дори и само в този смисъл „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ застава пред читателя като рядък, почти несрещан в литературната ни традиция пример, въплъщение на триадата „един автор – един занимаващ го сюжет – една творба“: творбата на неговия живот. Ето защо не бива да ни изненадва фактът, че навлизайки в житейското поведение и непосредните реакции и изповеди на Дебелянов, постигайки достоверния му и извисяващ го портрет, Тихомир Геров в някаква степен портретува и себе си. Двете фази от гражданското и творческо битие на загиналия поет – неговият престой в казармата и на фронта – които са център на повествованието, паралелно оказали се биография и на автора, са предпоставка от конгениално естество за изключително пълноценния характер на изображението.
Наред с тези безспорни качества на разказа, плътно придържащ се към изобразяваната сурова действителност, със същата категоричност книгата на Тихомир Геров постига нещо много по-съществено, извисяващо и определящо мястото й над вече публикуваните, посветени на поета, издания. В своята цялост тя е несрещано до тогава повествование, умело преплело широк набор ситуации, напрежение и взаимоотношения от казармения и боеви режим с респектиращ набор описания и позовавания на интимни изповеди и нравствено-етични реакции и позиции на поета. Те се доуплътняват със свидетелства за негови творчески замисли и заявени естетически присъди, за негови пристрастия към автори и творби, с възстановка на онези поетически строфи – отглас на истините, родени пред лицето на смъртта и даваните жертви. Това органично, и в двата си аспекта професионално осъществено, ненатрапващо се с претенциозни формули съчетаване от своя страна превръща „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ на Тихомир Геров в ярко открояващо се явление не само в набъбналата био-библиография за поета, но и в каталога на литеатуроведческите изследвания у нас до 60-те години на XX в. Този извод с особена сила проговаря решим ли се вгледаме в онова, което предлага картината, свързана с поетите от неговия кръг.
Малкото си отредени му години за творчество Димчо Дебелянов изживя в една активна писателска среда, в атмосферата на която се вписва както гражданското му присъствие, така и осъществяването му като поет. „Списъчният състав“ на този кръг включва утвърдени писатели в читателското съзнание като Николай Лилиев, Теодор Траянов, Димитър Подвързачов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Георги Райчев, Николай Райнов, Георги Михайлов, Константин Константинов, Сирак Скитник, Емануил Попдимитров, Трифон Кунев, но и имена, които днес нищо не ни говорят като Стойчо Стойчев, Коста Кнауер, Йордан Мечкаров, Димитър Стойчев, Делчо Василев и др. Повечето от тях оставиха спомени за него, посветиха му свои творби, даваха интервюта, участваха в юбилейни чествания и вестници, в издаване на поетическото му творчество. Факт е и сполучливия опит на общувалия с повечето от тях Георги Константинов с книгите си „Едно необикновено приятелство“ (1967) и „Лилиев сред своите приятели“ (1971) да осветли тази малка общност и мястото й в българската култура.
Библиографската справка ни убеждава, че този повишен – непознат за отношението към никой друг от поколението му – интерпретаторски интерес към автора на „Черна песен“, продължава и през втората половина на XX век. Личността и делото му са вече обект на над трийсетина монографии, очерци и сборници, те залягат в основата на стотици посветени му статии, спомени, анализи, проведени утра, беседи и чествания. В това отношение феноменът Дебелянов наистина ярко се откроява в съпоставка с онова, което е картината, предлагана във връзка със също така талантливите и утвърдени негови съвременници Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Лилиев, Николай Райнов… А знаем какво богато на прояви наследство стои зад всеки от тях.
От друга страна възниква въпросът дали има смисъл с днешна дата да изразяваме неудовлетвореност, разочарование и неоправдали се очаквания от онова, което са могли и не са направили някои от упоменатите за своевременното утвърждаване на Дебеляновия талант и истински ръст на поет сред своето поколение. В съзнанието ми напират имената им… Позволявам си този укор не без основание, имайки пред себе си примера с Тихомир Геров. Той не е сочен от никого като част от приятелския кръг на поета, това име обикновено липсва в страниците, осветляващи личността с нейния морал и поведение, а ни остави книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ – плод на несъмнена житейска близост и тясно общуване, но и на задълбочено вникване в неговия характер и душевен мир. Тя реконструира не съмнително мемоарна или просто читателска, а отговорно изградена професионална представа за широтата и извисеността на Дебеляновите интереси към култура, литература и изкуство, строгите му естетически критерии спрямо лично създаденото. Именно по тази причина счетох за нужно да припомня този контекст, от рамките на който изваждам книгата на Тихомир Геров като най-стойностната сред излезлите до 60-те години, а до голяма степен не изгубила значението си и до наши дни, без наистина да се притеснявам, че поемам някакъв риск.
По страниците на „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ Тихомир Геров никъде не декларира, но с цялостния си заряд тя по своему категорично онагледява внушението, че съдбата и предопределението обричат копривщенеца подпоручик Дебелянов на ранна смърт, а неговата лирика – на вечен живот. Доказват го: героичната му гибел в ожесточените боеве край Демир Хисар на 2 окт. 1916 г., изминалото от тогава столетие, в края на което все още имаме основания да кажем, че той продължава да присъства с творчеството си в духовните интереси и в сърцата на всяко ново поколение. Освен десетките издания на неговата поезия, налице са множеството поетически посвещения, а и над десетките самостоятелни изследвания върху личността и творчеството му. През 20-40-те години, техните автори са предимно от приятелския кръг и съвременниците – близки на поета, като в центъра им обикновено е несретническата му съдба, неговият интимен и бохемски живот. Не случайно тогава томчето „Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов“ от Вл. Русалиев претърпява четири издания. Свидетели сме на стотици публикации в списанията и вестниците, чиито автори са сред пресеклите живота си с неговия, но и чувалите за него по спомени на анонимни за литературата „очевидци“. В този дух очертана, картината по-скоро може да предизвика отрицателни реакции, но от друга страна, тя ни убеждава, че паметта за Дебелянов не е проблем на тесни литературни кръгове, а е жива за цяла четяща България.
С патоса, заряда и истините си именно книгата на Тихомир Геров слага край на това едностранчиво представяне и възприемане на Дебелянов. В основната си част изложението действително припокрива съвместно протеклото им съжителство „в казармата и на фронта“. За тези години и месеци от живота на поета ние нямаме – и изобщо не можем да имаме! – по-задълбочено разгърната и правдива картина от тук предложената. Сам българист-филолог, уважаван учител по литература и директор на Самоковската гимназия, авторът обаче съумява да разшири задачата си. Той разкрива образа на Дебелянов на една много по-широка основа – възстановявайки неговите изповеди и споделяни впечатления, вниквайки в морала му при общуване с околните, оповестявайки и преки свидетелства за сложността на неговата душевност, за дълбочините на неговата чувствителност и т.н.
Мислена и писана неотклонно с респект към личността и делото на Дебелянов в продължение на 25 години, пред нас е една по своему новаторска, изстрадана книга. Постигната със средствата на доказан професионализъм, тя се превръща – и до сега си остава! – незаменим класически труд, посветен на човека и поета. Проникновено и вещо са привлечени, особено създадените на фронта поетически творби, а интерпретациите им – придружени от новоиздирени писма и свидетелства за творческия процес, от варианти на някои от тях и пр. Тук за пръв път се тематизира професионално издържан литературоведчески подход към лириката и литературните интереси на поета, чиито анализ и обобщения залягат в статиите „За творческия процес у Дебелянов“ и „Бележки в българския превод на „Тъй рече Заратустра“. Вместо да ги дължим на специалист от университетските среди, предлага ни ги авторът на „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Прави чест на Тихомир Геров, че във всеки от дяловете на книгата се е придържал към иначе скромно звучащото верую, гарантирало голяма част от достойнствата на текста като цяло: „Помъчих се да бъда крайно добросъвестен, за да има работата ми документална стойност“.
Рязко контрастиращ на тогавашните писания за представителите на символизма, сред които е и Димчо Дебелянов, със строгата си документалност, овладян патос и несъобразяване с конюнктурата, през 1956 г. ръкописът на Тих. Геров не среща одобрението на Военно издателство. Излязла по-късно, на следващата година в изд. „Български писател“, книгата остава почти незабелязана от литературната критика. Благодарение на своите достойнства обаче, твърде скоро се превръща в библиографска рядкост. И още по-важното и показателното. Въпреки появата на редица монографии и очерци от изтъкнати литературоведи в наше време, със свидетелствата, обобщенията и преценките си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ от Тихомир Геров и днес запазва своето място на необходимо за Дебеляновите читатели и интерпретатори изследване. Ето защо, в навечерието на 100 години от смъртта на поета, преиздаването на тази книга е повече от естествено и необходимо.
Съдбовността на книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“, която Тихомир Геров създава, с нейната роля спрямо посмъртното битие и поддържаната памет на поета, по своему налага своя отпечатък и върху житейски път на самия автор. След посочените издателски перипетии тя се появява на книжния пазар в началото на 1957 г. В издателското каре е отбелязано: „Редактор Петър Пондев, тираж 4000 екз., дадена за набор на 20.I.1957 г., излязла от печат на 28.II. 1957 г.“. Убеден, че тя твърдо е поела път към читателя, два месеца преди излизането й Тихомир Геров предава Богу дух.
Акад. Иван Радев