България е обречена на комунизъм

            Група депутати се събрали и единодушно решили да се направят на антикомунисти. За целта драснали една петиция да се изучава времето на комунизма в училище и щели да я изпратят на образователния министър. И това, според тях, е напълно достатъчно.

            Сякаш забравиха, че само преди две седмици, когато трябваше да се гласува промяна в образователния закон и да се регламентира изучаването на комунистическия период, същите тези депутати отхвърлиха предложението.  Сега ще го решават с петиция!? А да припомняме ли, че пак същите „антикомунисти” избраха за обудсман на републиката Мая Манолова, внучка на секретаря на ЦК на БКП Никола Манолов. Да не говорим, че във всички парламентарни групи още има агенти на ДС, които най-спокойно си живуркат в парламента и необезпокоявани „коват демократичните закони”.

            Вече се уморих и загубих всякаква надежда за нещо реално да се свърши дори със символичен жест на антикомунизъм, да не говорим, че лустрацията окончателно умря, дори на идеята вече се гледа с присмех, едва ли не. Четвърт век пиша и се боря за някаква относителна справедливост, но вече загубих надежда, че нещо реално в тая скапана държава ще се свърши. Преди четири години окончателно се убедих, че всеки опит нещо реално да се свърши за запазване паметта за ужасите на комунизма, нещо овеществено да се направи в това отношение е обречено на провал и то с усилията именно на т. нар. „десни” или „антикомунисти” в България. Употребих вече пет години гигантски усилия да се реализира проекта „Памет за злото” в мазетата на община Пловдив, където са били до 1959 год. бившите килии на ДС, където са убити и измъчвани хиляди пловдивчани. От там са минали хора като Стефан Вълков, Вангел Горов и Рангел Даскалов, та се стигне до Сашо Сладура и арх. Чинков.  В началото уж кмета на града бе склонен да се реализира идеята, но изведнъж се намесиха старите кадри на комунистическата партия и офицерите на ДС и общината замлъкна, Министерството на културата написа две писма на общината и не получи дори ред отговор, а кресливи „антикомунисти” като Спас Гърневски открито се обявиха против идеята.  Не трябвало да се рови в лошите спомени. За финал председателят на европейската платформа за памет и съвест Горан Лимбланд ми написа писмо, че България е единствена страна в Европа, където няма памет за жертвите на комунизма и няма съвест за осъждането на този период. В същото време в Унгария „Къщата на терора” в центъра на Будапеща е най-посещаваният музей вече десетилетие и арт-атракция, в Румъния бивш затвор на Секуритате е превърнат в Музей на паметта, а в бившата ГДР са създадени 74 места за памет в чест на жертвите на комунизма, дори има картички, с които се популяризират тези моменти от историята на бившата германска част от комунизма, същото е в Полша, в Чехия, в Словакия, дори в Русия тяхната КПСС е забранена със закон и са и отнети още от 1991 год. всички имоти и активи. Това е положението, драги другари и другарки, убеждавам се всеки изминат ден колко е прав Димитър Талев в романа „На завой”: „И да знаеш, Минке, последният жив комунист на тази планета ще умре в България!”. Да, така е докато помакинята в Пловдив Ангелинка Топчиева чуе ли за проекта „Памет за злото” замлъква и забравя за всякакви административни процедури.

Та и сега с тези юнаци дето решили да пишат петиция за изучаването на комунизма, сякаш не са депутати и в крайна сметка може с един законодателен жест да решат проблема, ако искрено искат да направят нещо. Просто не искат, това е истината. И вината не е в никакъв случай в БСП – те са си ясни и последователни. Вината е  в така наречените „десни” още от началото на прехода.

Искате ли да ви дам няколко примера, които съм виждал с очите си и съм участвал дори в някои от тях. Ето ви ги.

Текат обсъждания в парламентарната група на СДС за първото демократично правителство. Филип Димитров довежда никому непознатия Никола Карадимов и го предлага за строителен министър. Не членувал в никаква партия в СДС, но „бил добър човек и щял да свърши работа”. Става депутата Стефан Караджов и казва, че познава Карадимов и бил известен в строителното ведомство като „Конникът без глава”, без никакви постижения в строителната сфера, но с голям актив като виден член на БКП. Филип Димитров го „защитава”, че вече бил напуснал БКП и сега обещавал да следва програмата на СДС. Идва бивш служител на ония служби и заявява, че същия Карадимов е стар сътрудник на службите и е познат като агент „Андрей”. Филип Димитров отново като Раймода Диен застава зад кандидатурата си: „Това не е доказано, не са отворени досиетата, той ще бъде добър министър.” Филип го налага и го избираме за министър. Той престоява напълно анонимно в министерството, не свършва за пет пари работа, но през 1993 год. правителството на Любен Беров го изпраща посланик в Дания, а през 1997 год. Иван Костов го праща посланик в ЕС, в Брюксел като ценен кадър, а след 2001 год. Карадимов вече е секретар на президента Гоце по външната политика, после пък заминава за Норвегия. Часът на истината дойде чак през 2007 год. когато Комисията по досиетата обяви Никола Карадимов за агент „Андрей” и се разбра просто, че дълги години той си е бил просто ченге от долнопробна проба.

Втори случай. Пак сме в началото на „демокрацията”. Обсъжда се новия, демократичен дипломатически корпус на България и естествено се започва с представителят на „нова” България в САЩ. Желю Желев и Филип Димитров довеждат Огнян Пишев и го представят като много верен седесар, знаел езици, бил икономист, работил по програмата на СДС още за Седмото ВНС и само той бил изключително достоен за посланик на България в САЩ. Става едни от по-старите депутати на сините и казва, че познава отлично семейството на Пишев и те са крайни привърженици на комунизма дори и след 1989 год., според него и самия Пишев е или член на БКП или доносник. Изправя си Филип Димитров и казва: „Как може така? Огнян е много добър специалист и много наш човек. Недостойно е да бъде обвиняван. Той не отговаря за родителите си.” Желю Желев също подкрепя премиера и Огнян Пишев е изпратен за посланик в САЩ. След приключването на мандата му там отказа да се върне в България и изтегли семейството си в САЩ и стана май първия български дипломат невъзвращенец. Но дойде часът на истината и за него – Комисията по досиетата го обяви като агент „Градев”, който активно е работил за ДС до изпращането му в САЩ. Между другото, неговото досие е едно от тези, които са предизвиквали у мен най-голямо отвращение докато го четях. Може да го направите и вие – отидете до „Врабча” №1 и си поръчайте досието на Пишев, за да видите как са внедрявани верни на партията и ДС хора в структурите на опозицията в ония времена и ще се отвратите искрено.

Още примери искате ли? До утре мога да пиша за стотици такива случаи. Да спомена и пловдивски. През 1992 год. правим препитване за областни управители. Присъстваме всички пловдивски депутати. Явява се Тодор Вачков като представител на ОХДЦ и Иван Костов казва, че му е харесал и би го подкрепил, но нещо става и е излъчен друг човек. Просто се появи дългогодишен работник в Института по тютюна в Пловдив  и каза, че Вачков е бил активен сътрудник на службите в института. Костов обаче не забравя любимеца си и по-късно го прави заместник-министър на строителството в правителството си. Чак през 2008 год. лъсна истината, че Тодор Вачков от 1977 год. е агент „Милко” в Института по тютюна – Пловдив.

Да продължавам ли? „Дясното” правителство на Иван Костов, което трябваше да разчисти обществения климат от сянката на ДС и БКП не направи абсолютно нищо, но пък тук се прояви „антикомунистката” Надка Михайлова, която като външен министър изпрати най-много посланици агенти на ДС да представляват България по света. Да, най-много! Повече от Жан Виденов или Сергей Станишев – просто „Хубавото Наде” подбираше внимателно тези хора – трябваше да бъдат верни на партията и комунистическата държава. Също като незабравимата реплика на външната ни министърка: „Стоичков от Ловеч ли е?”.

Ами, ако преминем в по-нови времена с номинацията на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН!? Това, ако не свинщина какво е? Дъщерята на масовия убиец Георги Боков е единствената номинация на България да застане начело на най-голямата световна организация!? И тук не са ни виновни ни руснаците, ни КГБ, ни КПСС, ни световния комунизъм – това си е отчайващо нашенска, сегашна, българска работа.

 

Нима не е ирония на съдбата ли, какво ли, че начело на Института за изследване на комунистическия режим е  проф. Ивайло Знеполски, който така или иначе бе министър на културата в комунистическото правителство на Любен Беров – друг сътрудник на службите?! Ами дори Комисията по досиетата е оглавена от бивш милиционер от комунистическия режим и член на БСП. Просто е безсмислено да продължавам, защото примерите ще досадят, а те са толкова много. А ако започнем да ровим във властта по места ще стане страшно и тъжно.

     България е тежко обречена на комунизъм и това трябва да си го признаем с тъгата на обречения. Може би ще трябва да минат поне още две поколения, да се сменят персоните, за да се забравят тежките поразии, извършени във времената на комунизма. Тази червена чума ни е поразила непоправимо и дано някога останат млади българи, които няма да зависят от коминтерновските постулати на предците си. Вината е изцяло и само на политиците от прехода, които се самонарекоха „десни”, всъщност това бе от най-подлите, най-гадните и най-наглите подмени и измами на прехода. Затова и не вярвам въобще на тези политици, които сега инициират петиции, за да се учи за времето на комунизма, може би ще трябва да се включи и един урок за митолгемите и изграждането им в посткомунистическите времена, в които те са активни участници.

Христо Марков