Александър Йорданов: ПАМЕТ: СМОЛЕНСКАТА ТРАГЕДИЯ

На 10 април 2010 г. в близост до руския град Смоленск катастрофира пътнически самолет ТУ-154М. Загинаха всички 86 пътници – политически, военен, духовен, интелектуален и обществен елит на Република Полша. На борда бяха президентът на страната Лех Качински и неговата съпруга Мария, бившият председател на полския Сейм Мачей Плажински – голям приятел на България, легендарната „майка” на „Солидарност” – Анна Валентинович, последният президент на Полша в изгнание Ришард Коморовски, директорът на Института за национална памет Януш Куртика, началникът на Бюрото за национална сигурност Александър Щигло, 15 сенатори и депутати, Тадеуш Бук– командир на сухопътните сили, генерал Франтишек Гагор– началник на Генералния щаб на полската армия, вицеадмирал Анджей Карвета – командващ военноморските сили, генерал Влоджимеж Потасински – командващ войските със специално предназначение, командващият Военновъздушните сили ген. Анджей Бласик и др.
Две са основните версии за катастрофата.
Първата е, че самолетът е бил умишлено насочен встрани от полосата за кацане от руските диспечери на летище „Северное” край Смоленск, които са предавали и неверни данни за височината на полета в съчетание с „обективния фактор“ – гъстата мъгла над летището и липсата на наземни уреди за кацане в такава метеорологична обстановка.
Втората е, че на борда на самолета са произведени два взрива. Есхумацията и изследването на останките на самолета все по-убедително доказват тази версия.
Безспорен е фактът, че трагедията се случва в зоната на отговорност на руските авиодиспечерски служби. Записите от разговорите между диспечерите, както и тези между тях и екипажа на самолета, разкриват, че те наистина са давали грешни указания на пилотите – за височина и посока на полета, като така са водили самолета извън пистата за приземяване. В т.нар. спасителна акция след катастрофата участват само руски военни и служители на руските специални служби. Ето защо остава съмнението, че те заличават следите от престъплението. Те са и първият източник на дезинформацията, която тогава заля медийното пространство.
Руската страна отказваше няколко години да предаде останките на самолета на полската страна. И близо 3 000 дни обработваше „доказателствата” за престъплението. Целта бе да усили лъжата, че полските пилоти са виновни за катастрофата.
А истината е, че катастрофата се случва със самолет съветско производство, който само три месеца по-рано е бил на планов ремонт в Русия. Тази следа също не трябва да се подценява.
В средата на декември 2017 г. бившият полски министър на отбраната Антони Мачаревич заяви, че „президентът Путин трябва най-накрая да се изправи срещу истината: две експлозии, които в края на краищата разрушиха Ту-154 М, бяха безспорно идентифицирани от официалната експертиза“.
На 17 юли 2014 г. руски военни и подкрепяни от тях сепаратисти, свалиха над Източна Украйна с ракета „Бук” малайзийския пътнически самолет „Боинг 777-200ER“, при което загинаха всички 298 пътници и членове на екипажа. Това се случи веднага след началото на руската военна инвазия срещу Украйна. Тази инвазия продължава и днес. Затова и свалянето на малайзийския пътнически самолет от руснаците е престъпление е сходно с това осъществено на 10 април 2010 г.
На този ден полска държавна делегация е летяла за Катин, където е трябвало да почете паметта на избитите от съветския режим през пролетта на 1940 г. близо 22 000 полски военнопленници – офицери, военни пилоти, редници, свещеници и земеделски стопани, държавни служители и университетски професори, лекари, адвокати, инженери, учители, писатели и журналисти. Това е едно от най-големите престъпления на съветския режим, след организирания от него Гладомор в Украйна през 1932-1933 г.
Едва през 1990 г. Генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов призна, че т.нар. Катинско клане е дело на Сталин и неговото „близко обкръжение”. Той каза това, но продължи да ръководи престъпната партия на Ленин и Сталин.
В Катинската гора е разстрелян и бащата на световноизвестния полски кинорежисьор Анджей Вайда, който през 2007 г. създаде разтърсващия филм „Катин”. За трагедията, случила се 70 години по-късно разказва филмът „Смоленск” на режисьора Антони Краузе, появил се по екраните през 2016 г.
Русия продължава да отрича участието си в свалянето на полския самолет край Смоленск. Но е факт, че загиналият полски президент Лех Качински бе противник на политиката на Кремъл и особено на руската военна инвазия в Грузия през 2008 година. Той многократно предупреждаваше европейските лидери да ограничат контактите си с Путин и да не хранят илюзии относно руската политика. И се оказа трагично прав, защото след агресията срещу Грузия и създаването на московските марионетки Южна Осетия и Абхазия, последва и войната срещу Украйна.
Лех Качински инициираше различни форми на регионално сътрудничество с цел да възпре „имперските”, както ги наричаше, планове на Москва. А те са в сила и днес. Те целят завладяване на голяма част от Украйна и създаване на руска сфера на влияние в т.нар. постсъветско пространство, така че да бъде възпрепятствано разширяването на ЕС и НАТО на изток. В тези антиевропейски руски планове е отделено място и на България, която се разглежда като традиционно „руска зона”, но която поради членството си в ЕС и НАТО сега трябва да бъде трайно дестабилизирана и превърната в „троянски кон” на руската политика. Всъщност точно това осъществява като политика в България руската посланичка Елеонора Митрофанова.
С взривяването на полския държавен самолет край Смоленск бяха отстранени голяма част от „враговете” на Русия в Полша. А Лех Качински бе първият източноевропейски президент, който разреши разполагането на полска земя на американска ракетна база за ракети „Пейтриът” и го стори само седмица преди гибелта си. Нещо повече. Той предложи тази база да бъде само на 60 км от руския анклав Калининград – градът в който е роден великият философ Имануил Кант, но който като зла ирония на съдбата днес носи името на Михаил Калинин – виден болшевишки кадър, организатор и участник на много от съветските престъпления през ХХ век, вкючително и на Катинското клане.
Когато Кремъл започна военната си агресия срещу Грузия през 2008 г. Лех Качински апелира към ЕС и НАТО да се противопоставят категорично на „руския империализъм”. Заедно с президентите на Литва, Латвия, Естония и Украйна той организира „президентски десант” в Тбилиси, за да окаже подкрепа на грузинския народ. На антивоенен митинг на централния площад на грузинската столица Качински произнесе знаменита реч, в която заяви:
„Ние сме тук, за да се борим. Защото разбираме, че на дневен ред днес е Грузия, но утре може да е Украйна, след това балтийските държави, а след това и моята родна земя.”
Пророчески думи на достоен политик, който предвиди бъдещи събития, а не креташе след тях като много от днешните европейски политици.
Шест години по-късно Русия наистина нападна Украйна, окупира и анексира украинска територия – Автономната република Крим. Тя въоръжи местни сепаритисти в Донецка и Луганска област и прехвърли свои военни части и терористи. Така бяха създадени поредните две марионетни и менте „народни републики”. Десетки хиляди са жертвите на тази необявена война, а бежанците от нея са милиони. Загубите от унищожената инфраструктура се изчисляват на стотици милиарди. Явно за руснаците е трудно да схванат, че човешкият живот е ценност. Затова днес те продължават войната и нейните жертви са отново хиляди невинни хора. А разрушенията всички ги виждаме. Руснаците воюват срещу живота. Защото го мразят. Самите те са нещастни в него.
През август 2008 г. на централния тбилиски площад „Свобода” Лех Качински заяви:
„На всичко това ние трябва да се противопоставим, ако наистина Европа ще продължи да представлява общите ценности. Тук сега са само четири държави, членове на Европейският съюз и НАТО, както и Украйна – голяма държава. Но тук би трябвало да бъдат всички 27 европейски държави.”
Отново ще повторя: прозорливи, пророчески думи. Защото едва днес някои европейски лидери стигнаха до Киев, за да кажат думите, които още преди 14 години произнесе полският президент Лех Качински. Трагично закъснение.
В деня след трагедията край Смоленск полският ежедневник „Република” публикува речта на Качински, която той е трябвало да произнесе в Катин на траурното възпоменание за катинското престъпление. В нея е искал да каже, че осъщественото през април 1940 г. от режима на Сталин престъпление е геноцид. Това е било масово убийство, което няма равно в новата европейска история. Според него то е „чудовищна кулминация на съюза между Третия райх и СССР”, „кулминация на Пакта „Рибентроп- Молотов” и на нападението срещу Полша на 17 септември 1939 година”.
В словото си полският държавен глава е искал да напомни и друга горчива истина, а именно, че „семействата на убитите и хиляди жители на довоенните крайгранични райони бяха изпратени навътре в Съветския съюз, а техните неизразими страдания белязаха там пътя на полската Голгота на Изток.” Искал е да каже на света и още една жестока истина. И тя е, че Катин е „трагична спирка” в полската история. Защото хиляди невинни хора са станали жертви на необявена война:
„Убийството им бе извършено в нарушение на правата и конвенциите на цивилизования свят. Тяхното достойнство – като войници, поляци и хора – беше стъпкано. Рововете на смъртта трябваше завинаги да скрият телата на убитите и истината за престъплението. Светът не трябваше никога да научи за това. На семействата на жертвите отнеха правото на публичен траур, правото да оплачат и достойно да почетат паметта на своите близки. Земята скри следите на престъплението, а лъжата трябваше да го изтрие от човешката памет.”
Днес руските агресори се опитват, както някога и съветските, да прикрият следите на своите престъпления в Украйна – в Мариупол и Харков, в Буча и Краматорск, навсякъде, докъдето са стигнали в своята престъпна агресия. И отново с потрес светът открива избитите и нахвърляни в ями тела на мъже, жени, деца. Безкраен ужас. Но светът има очи. Той вижда и осъжда руските престъпления в Украйна.
Президентът Лех Качински не произнесе това си слово в Катин на 10 април 2010 г. Този ден се оказа последен в неговия живот. На 18 април той и съпругата му Мария бяха погребани в пантеона на Вавелската катедрала в Краков. Но е предвиждал да завърши словото си с думи за „окончателното зарастване” на катинската „рана”. За него това означава да бъде юридически „фиксирана невинността на жертвите” и да бъдат открити всички документи, за да изчезне от общественото пространство „катинската лъжа”. Искал е да призове не към „затваряне на страницата” на трагичното минало, а към нейното прочитане. За да не се повтаря. Защото само прочетените страници от историята са път към един по-добър свят.
Дълбок поклон пред паметта на полския президент Лех Качински, както и на всички достойни поляци, загинали на този ден през 2010 г. в изпълнение на своя отечествен дълг. Вечно проклятие за престъпниците, заповядали и осъществили Катинското клане. Да са проклети и днешните кремълски военнолюбци, подпалвачи на война, убийци на невинни мирни граждани, окупатори на чужда земя!
________________
Хрониката на Смоленската трагедия съм пресъздал с много подробности в книгата си „Blogo, ergo sum” (1912)
Александър Йорданов