Една книга тутакси го препращаше към друга, без никога да забравя за „топиките на текста“ – структурните ядра, чиито пресичания той установяваше из цялата световна литература, както знаем от изследванията му след „Отворената творба“. Ала в тези редове ми се иска да се върна не към книгите му, а към човека Умберто Еко, такъв, какъвто съм го запомнил – с вечната му усмивка, пушещ лула в двора, неуморим разказвач и невероятен читател.
За него книгите бяха като живи същества. С любов описваше историите на всяка от тях; разказваше надълго и широко откъде се е сдобил с един или друг ценен фолиант или пък с фалшификат на дадена книга от 1659 г. Усетът и проницателността му към фактите от културата бяха пословични.
Присъствал съм на една от звездните му лекции в Сорбоната, в която той направо преобърна целия смисъл на „Тримата мускетари“, тръгвайки от тайната на една малка парижка уличка, водеща към катедралата „Сен Сюлпис“ – улица „Сервандони“. Целта му бе да покаже, че Дюма-баща, разбира се, е грешал исторически, но това няма никакво значение – истината в литературата е напълно различна от историческата истина. Нещо, което прави Арамис, Д’Артанян или Констанс Бонасийо съвсем реални, макар и в не съвсем историческа перспектива.
Винаги съм имал усещането, че Умберто Еко е последният голям читател в историята.Той просто знаеше всичко за книгите и те му откриваха тайните си. Спомням си и за едно негово деление, което силно ме изуми навремето. Еко делеше книгите на „големи“ и „много добре написани“. Във връзка с последното всички участници в семинара бяхме задължени на прочетем „Орелия или Блянът и Животът“ на Жерар дьо Нервал (1855 г.). Признавам, че прочитът на този фантасмагоричен и недовършен текст на Нервал силно ме затрудни. И не само мен. На следващата сбирка Умберто Еко с усмивка разсея притесненията ни, като с проста схема ни обясни какво според него е имал предвид Нервал чрез това съотнасяне на живота и четенето към смъртта. „И запомнете колеги – повтаряше професор Еко с пророчески вдигнат пръст – най-добре написаната книга изобщо не е най-добрата книга в световната литература“.
Запомних завинаги началото на „Орелия“: „Блянът е втори живот. Не бих могъл без трепет да открехна дверите от слонова кост, отделящи ни от невидимото. Първите мигове на съня са образ на смъртта“. На 19 февруари Умберто Еко открехна тези двери, за да се присъедини към любимите си автори.“
Разговорът с Умберто Еко по повод последния му роман „Нулев брой“ В. „Монд“, 30 май, 2015 г.
Голям читател ли сте на вестници?
– Чета най-малко два вестника всяка сутрин и хвърлям по едно око на голяма част от пресата всекидневно. Не мога да си изпия кафето, нито да започна деня си без вестник. Оставам верен на идеята на Хегел, според когото четенето на вестници си остава „всекидневната молитва на модерния човек“. Аз съм читател, но също и сътрудник на пресата, защото пиша в един всекидневник и в един седмичник. Но много често преглеждам само вестникарските заглавия, защото пресата преповтаря сутрин новини, известни от вечерта.
Повторението на информацията, без да дава дълбочина на актуалността, не е ли нещо, което застрашава всекидневната преса?
– Пресата все още се задоволява с това да препечатва, без добавена стойност, информации, излъчени от радиото и телевизионните канали. Става дума за изключителна криза, датираща още от раждането на телевизията. Оттогава всекидневниците започваха да се превръщат в седмичници, което пък доведе до криза на последните.
Въпросът не е маловажен: как да запълниш 40 или 50 страници, когато най-същественото от информацията относно сблъсъците с полицията при откриването на Международното изложение в Милано или превземането на Палмира от Ислямска държава шества още от вечерта? При едно пътуване в Океания проучих „Фиджи джърнъл“, едно скромно издание от този остров, което излиза само с една страница, посветена на новините в света, а останалото са реклами или местни вести.
Дори в изгнание, човек има ясна идея какво се случва в света. Основните информация могат да се сведат само до една вестникарска колона, както прави „Ню Йорк Таймс“. По тази причина взискателната преса трябва да задълбочи актуалността и да предостави място на идеите.
По какъв начин пресата би могла да си върне читателите?
– Трябва да публикува повече разследвания, да не изпуска от поглед антиглобалистки прояви като тези в Милано, свързани с анархистките движения например, да разкрие тяхната трансформация в нови форми на активизъм. Пресата трябва да ни изясни важността на превземането на Палмира, както го правят най-сериозните издания. Повечето вестници обаче ни сервират една и съща супа, вторачени в себе си. Дори бившият директор на „Кориере дела Сера“ заяви, че някои методи, описани в последния ми роман, били част от „качествената преса“.
Пресата трябва ли да си възвърне критичния дух?
– Литературната критика е почти мъртва във вестниците, които гонят „екслузивното“, като привилегироват интервюто, което трябва да излезе в деня на появата на книгата, вместо нейния анализ, който, ако е направен добре, би могъл да излезе дори седмица по-късно, с риск да се изгуби „ударът“.
Как да се изрази критично съждение към даден автор, който в интервюто с него ще говори само добро за книгата си?
– Присъстваме на изтръгването на борбената критика, което е част от маркетинга на творбите, появяващи се в книжарниците. Да, трябва да се реабилитира критичната журналистика, да се увеличи нейното поле на действие, особено в мрежата. Вестникът трябва да отделя една или две страници на критиката на интернет сайтовете, като сигнализира и за слабите, и за достоверните блогове. Вестникът може да бъде критичен и демократичен филтър. В моята младост поеми, изпращани от читателите, се оценяваха от някой голям критик. Това бе определящо за литературното ми формиране.
Концентрацията на пресата в ръцете на големи икономически групировки не е ли много опасно?
– Тази концентрация на пресата е истински проблем. В Италия всички вестници зависят от различни индустриални компании или мощни банки. Франция днес е в сходна ситуация. Трябва да се излъчат начело на вестниците ръководства, способни да устоят на натиска.
„Трябва да се говори на езика на читателя, а не на този на интелектуалците“, заявява медийният магнат във вашия роман. Но трябва ли да се критикуват също така и читателите?
– Или изграждате читателите си, или следвате предполагаемите им вкусове чрез проучвания на общественото мнение. Йожен Сю е давал на читателите си онова, което те очакват, а Балзак е оформял вкуса им, предлагайки им истории, ситуации и стил, надхвърлящи очакванията им. Едни книги казват „аз съм като теб“, други – „аз съм друг“. Трябва да се избягва униформизацията на стила, на която сме свидетели, създавана от новите медийни индустрии.
И да се борим с клишетата?
– В моя роман аз се забавлявах с това да изброя цял списък от клишета, господстващи в пресата. Дори журналистите от „добрите“ вестници си служат с тези клишета в своите издания. Това е форма на мързел. Казват, че литературата служи за упражняването на езика и пресата би трябвало да има същата цел. Клишето парализира езика.
Защо сте толкова очарован от конспиративните теории, шестващи из социалните мрежи?
– Член съм на една асоциация срещу окултизма и конспираторството. По тази причина колекционирам книги-фалшификати. Вижте, нямам в библиотеката си книги на Галилей, но имам книги на Птоломей, който се е заблуждавал!
Обичам алхимиците и магьосниците. Характерно за „семиозата“, сиреч за нашата способност да произвеждаме знаци, не е фактът да казваш истината, а фактът, че можеш да излъжеш.
Служим си с езика, за да изкажем онова, което съществува (например, за да ви кажа, че тук, пред мен, има маса), но често го използваме и за да изкажем онова, което не е – да излъжем – както и да упоменем неща, които не са пред очите ни (ако ви заговоря за моите предци или за Наполеон). Мога да кажа за Наполеон лъжи ли неща, които да бъдат изобличени като такива в по-сетнешни изследвания. Има и големи фалшификати, създали история.
Бихте ли дали примери за това?
– Много са. Да спомена само „Дара на Константин Велики“, „Писмото на презвитера Йоан“ или „Протоколите на Сионските мъдреци“. „Дарът на Константин Велики“ е документ, появил се през Средновековието, в който император Константин дарява Рим на папата. Още през Ренесанса учени са доказали, че става дума за фалшификат. Ала това не е довело до нищо в споровете за властта на Католическата църква.
„Писмото на презвитера Йоан“, разпространявано от XII в., описва едно фантастично царство, съществуващо отвъд мюсюлманския свят, в която господства християнски владетел. Тази фантасмагория е в основата на експанзията на европейците отвъд мюсюлманския свят. Марко Поло напразно търси това царство по време на пътуването си към Китай. Португалската експанзия в Африка си поставя същата цел. В Етиопия португалците решават, че са открили това царство, докато всъщност става дума за фалшификат, измислен от неколцина образовани монаси. Случаят с „Протоколите на Сионските мъдреци“ е, уви, до болка познат. И за добро, и за лошо, фалшификатът има огромно въздействие в историята.
Има ли специфика в днешните конспиративни теории?
– Днес има много повече информационни канали, по които се осъществява по-голямото и непосредствено разпространение на лъжите. Преди фалшификаторът е трябвало да търси специални издатели. Днес който и да е враг на евреите или мюсюлманите може да разпространи каквото си иска в мрежата. Философът Карл Попър беше писал, че синдромът на заговора е нещо устойчиво във всяка цивилизация: Троянската война започва със заговор на боговете на Олимп, поне според Омир.
Теорията на заговора позволява да станем безотговорни. Заговорът ни помага да се разтоварим от бремето на нашата отговорност. Социологът Георг Зимел казва, че силата на голямата тайна е в това, че тя е празна тайна, защото никой не може да я открие. Можем да заплашваме другите с подобен род мистериозна манипулация.
Критичната журналистика може ли да разбие тези теории на заговора?
– Да, тя трябва да съдейства, за да се разобличи царството на фалшификата и манипулацията. Това би трябвало да е една от нейните битки, както нейно задължение е да поддържа критичния дух, далеч от всяко нивелиране и стандартизиране.