Христо Проданов
Пиша за този голям българин, но не по начина, по който го описваха комунистическите слуги. Ще избегна всички клишета, набивани в главите на широките народни маси досега – за героя, покорителя и прочие…
Според мен не е възможно да се пише за този човек и неговата трагична съдба, без да се почне от неговото детство.
Както знаете, той е от Карлово, сърцето на България. Майка му е била чистачка във военния завод. Нейната безкрайна работа е била да събира стружките покрай металорежещите машини. Много вярваща православна българка. За нея ще стане дума и по-нататък. Баща му…, тук нещата тръгват надолу. Бонвиван, пияница и безделник. Той рядко се появявал вкъщи, а когато се появявал, било в деня, когато чистачката е получавала своята заплата. Ставал конфликт на интереси, защото майка му не желаела да си даде заплатата и нещата свършвали с бой, юмручни удари и ритници. Малкият Христо, естествено, искал да защити своето майче и получавал своята порция кютек. След това, без пари, идвали гладът и мизерията. Другите деца, тези на добрите семейства, на порядъчните люде де, ядяли на улицата дебели филийки с мед и масло. Той също бил гладен, но за него нямало такива екстри. И оттам излиза първият му прякор – „Филийката“ – „Дай филийка, няма да ти дам, махай се, ти си лош“…
И така започват първите сбивания, големите неприятности и лошата му репутация. Добрите родители забранявали на децата си да играят с това дрипаво, зло и гладно дете. Едно дете, което живее такъв ужасен живот, отхвърлено от всички, търси да си създаде свой свят, за да оцелее.
Неговият свят се казвал „Сучурум“.
Това са едни отвесни скали над Карлово. Там от 5-6-годишен той започва да катери. Не за спорт и постижения. Просто бягство от гадния свят. Сам, без въже и каквато и да е осигуровка. Катери и забравя всичката си мизерия.
Моцарт започва да свири на същата възраст, но за разлика от музиката, в катеренето не може да има фалшиви ноти. Изпуснеш ли една нота, падаш и умираш.
Докрая на живота си, според мен, той бягаше от жестокия свят в неговия, кьдето единствено се чувстваше добре.
Тази игра на живот и смърт от най-ранна възраст изковава един невероятен феномен в българския алпинизъм. Човекът, роден, за да катери, висок, много лек, с дълги ръце и крака, с пръсти като на пианист, които захващаха и най-малката издатина на скалата, с голямо Ботевско чело и стоманен поглед на гладиатор.
Зад този външен облик стоеше рядко чувствителен човек. Да беше ангел, ангел въобще не беше. Но алпинистите си го обичахме такъв, какъвто си беше. Викахме му „Мускулът“. За нас той беше ас, най-добрият, моторът и лидерът на цялото ни поколение. Говоря за малките алпинистчета, такива като мен и Русия. Защото там, горе, в националния отбор, беше борба за надмощие, за което той казваше: „Гнездо на оси, батка, нагаждачи, доносници и лизачи“…
Веднъж вече беше изхвърлен от националния отбор лично от Аврам, който заяви, че този човек не се сработва изобщо с колектива. Беше наложен моделът на съветския алпинизъм и индивидуалисти не се търпяха. После пак го приеха, защото бе единствен и неповторим като катерач. Колкото и да не го харесваха, по-добър нямаше. Можеха да не обичат Моцарт, но обичаха неговата музика! А неговата музика бяха огромните алпийски стени на Алпите, които падаха една след друга. Където и да отидеше, имаше успехи – в Кавказ, Памир, Каракорум, Хималаите и т.н…
Христо Проданов имаше някакви непонятни изблици и беше пълен с противоречия. Едно от тях се набиваше в очи. Не обичаше своите сънародници и им даваше обидни епитети, например – дебели шопари, рая покорна, пияндурници, юнаци на маса, компетентни глупаци по всички въпроси и прочие… Казваше за тях, че са смели само пред по-слабите и беззащитните, а пред по-силните, подвиват опашка и се умилкват.
Трябваше да мине много време, за да разбера, че той като че ли говореше за един човек – баща си. Сънародниците си не обичаше, а обичаше България. Странно! „Майчица България!“.
Може би в България е виждал образа на жена като майка му, защитница от беди, удари и неволи. Към майка си беше много силно привързан. „Изпратих й запис с малко пари. Нейната пенсия е 80 лв.“ – споделяше той.
Впрочем, майка му непрестанно му плетеше ръкавици и чорапи от тепана вълна и той с гордост ги показваше. Показваше я и нея на една избеляла черно-бяла снимка. Стара жена, облечена като вдовица в черно с черна забрадка. На гърдите си имаше кръст.
За баща си – нито дума, и толкова. Всички знаехме, че тази тема е табу. Който не знаеше, получаваше този отговор – „Нямам баща, аз съм сираче“.
Друго противоречие в него беше, че стана член на БКП, тоест комунист. Заради кариерата ли, заради софийско жителство ли, той си знаеше. Веднъж му зададох този въпрос, защо се е записал в тая прокълната партия от антихристи, но той не благоволи да ми отговори. В същото време ходеше редовно на черква, където се молеше и палеше свещи. В Рилския манастир го засякохме пред олтара, молеше се и се кръстеше. Беше, преди да заминат за Хималаите.
Както знаем, Ленин е казал, че религията е опиум за народа, че Исус Xристос е шарлатанин и прочие. Би трябвало да е атеист. Така че, и в този случай, нямах обяснение. Човекът бе изтъкан от противоречия. Ако бяха само приказките, както и да е, но ставаха жестоки и необясними изцепки.
След една алпиниада на Страшното езеро всички си слязоха надолу. Останахме аз, Данчо Зашев от Кремиковци, един кюстендилец – Русия, с който аз катерех, и Христо. Стояхме до езерото и си бъбрехме. Кюстендилецът, където и да видеше Христо, веднага му се лепеше, за да му разказва за изкачвания. Така се вдъхновяваше. Данчо беше миньор, много як човек, копач в забой. Голям добряк и веселяк, на мравката път струваше.
„Батка, разказвай за ръба „Френе“, яко ли беше?
Започна се голяма раздувка за „Френе“. „Голям дувар, момци, нямам думи. Започваме да лазиме и гледам Райнхолд Меснер. Задминавам го, и газ нагоре“.
Ние с кюстендилеца се спогледахме – катерил „Френе“ – това е ясно, ама чак пък да е задминавал Меснер като пътен знак!… Но нищо не му казахме. „По-нагоре друс, извади ми се един клин…“.
И така той говорeше, а ние вече духом се бяхме пренесли там, в студените Алпите, и мечтаехме.
В заслона имаше туристи и на мощен касетофон дънеше сръбска музика. Тогава още нямаше чалга. По едно време вратата на заслона се отвори и излезе един мастит българин. Той хвърли две празни бутилки по посока езерото. Едната цопна във водата и заплува, другата недостигна и се разби в камъните до нас. После юнакът си го извади и започна да уринира. Уригна се шумно и се прибра в заслона. Данчо се засмя: „Ее-е-е-е, ама тоя май яко се е натряскал“! – заключи той.
Ние също се засмяхме. Така се смяхме, че ни заболяха коремите. Без Христо. Той стана мрачен като буреносен облак, разказът за „Френе“ внезапно прекъсна. По едно време Ицо тръгна към заслона. Отвори врата и влезе. Данчо поде друга тема, за Еверест, където смятаха да се изкачат заедно без кислород, щурмът щял да почне много ниско…, щели да се върнат през „Кулоара на Хорбейн“ и други алпийски глупости, дето си ги говорят алпинистите.
„Няма са се изкачваме оттам, дето се качват льольовците с килород и шерпи и по парапети. По „Жестокия път“ в алпийски стил – там е за нас! Двама приятели срещу Чомолунгма“ – разгорещи се Данчо.
Изведнъж почна страхотна тупурдия, крясъци и диви псувни се чуха от заслона. Данчо веднага скочи и се завтече към заслона. Ние също го последвахме. Като влязохме вътре, беше лудница. Масата с всичкото пиене и ядене беше обърната. Едни мацки истерично пищяха, два шопара от по 100 до 120 кг., както ги наричаше Ицо, го бяха притиснали и ударите валяха върху му като градушка. Не им смогваше и беше напът да загуби ситуацията, в която сам се беше забил. Данчо разпери ръце: „Хайде момчета, мили, стига толкова глупости! Престанете, моля ви се, мир и любов!“.
Призивът му не беше чут. Мир и любов, ама друг път. Двамата юнаци бяха бесни и един юмрук, голям като гюле, полетя в посока на Данчовата глава. Той отстъпи крачка назад. После отпусна рамене и посрещна нападателя с късо дясно кроше в брадата. Човекът се срина. Христо, освободен вече, се хвърли да довърши другия, но Данчо не му даде тази възможност. Хвана го под ръка и го изведе от заслона. „Какви ги вършиш, бе, Ицо? Защо нападаш хората, майка му стара?- запита го той.
„Хората са паплач“ – отговори Христо. Отиде да си мие лицето в езерото. Дадохме нашата аптечка на Зашев. Той отряза парче лейкопласт и му го залепи. Беше се отворила аркада. Не спираше да го гълчи. ,,Сега какво ще кажем на Джина долу в школата? Вирджиния беше малката приятелка на Христо. Красиво и добро момиче с естествено руси коси и сини
очи. Кротка като кошута. И тя работеше в Кремиковци.
Христо, като го хванеше мълчанието, можеше с
часове да мълчи. Мълча чак додолу, до школата дума не обели. Ние с кюстендилецът бяхме съкрушени.
Все пак той беше нашият Христо Проданов, големият ни катерач и тази необяснима постъпка, ни стъписа. Въпреки странния му нрав и поведение, никога не сме го мразели с Русия. Даже го обичахме. Аз го обичам и сега, беше пич и беше от тези българи, които никога няма да ти направят мръсно. Ако имаше нещо да ти каже, ще ти го каже право в лицето. Не се и надуваше като другите фукльовци от националния отбор. Имаше много хора, които го мразеха и злословеха зад гърба му. Даже и след неговата гибел. Страдал от Едиповия комплекс и други. Може и да е така, не съм психолог. Не говоря за неща, които не разбирам.
Такъв беше тогава българският алпинизъм, кoйто той охарактеризира като „гнездо на оси“.
Колкото за ръба „Френе“, след години ми попадна книгата на Райнхолд Меснер със заглавие „Седмата степен“. Там той е написал същото, дето ни го каза Ицо: катерил е пред него, избива му се клин и пада.
После Данчо го повлече лавина в една стена и се разби. Христо замина за Еверест без приятеля си, изживя Голгота и не се завърна.
Но това е вече друга история. Моят приятел – Русия, падна от друга стена и също се погуби. Аз при едно изкачване в Алпите влязох в конфликт с агента на Държавна сигурност /ДС/. Такъв задължителен придружител имахме при всяко посещение в капиталистическите страни. Стигнахме до бой. Той си лежеше в Шамони и от къмпинга ми даваше акъл как да изкатеря Гранд Жорас. Oстанах в Савоя, където съм и до днес.
Алпинизмът е свързан неотлъчно със смъртта. За мен алпинизмът не може да се нарече спорт. Христо сам го казваше – „Алпинизмът не е футбол“.
За мен е фатална диагноза за определен тип хора. Нещо като Fata Morgana, преследване на един мираж. Ние сме горе, защото долу ни е още по-кофти. Привлича ни рискът и борбата, не върхът като самоцел. Tака, че – герои няма. Лично аз предпочитам живи хора пред мъртви герои.
Bъзможно е всичките тези журналистически глупости – за безумна храброст и героизъм, развятите байраци и т.н., да са важни долу, за тълпата. Хората от тълпата се нуждаят от герои, за да си повдигат ниското национално самочувствие. Или пък да има за какво да коментират и приказват, разсейвайки скуката в монотонния си градски живот. Всяка смърт на известен алпинист предизвиква лавина от дебати. В повечето случаи са негативни. Нормалните хора трудно приемат, че алпинистите зарязват всичко, което имат – семейство, жени и деца, близки, и се впускат в безумни авантюри.
Когато Христо Проданов остана горе, на Чомолунгма, нямаше един с кураж, който да каже на майка му, че е загинал. Другарите от партията идваха с лимузини и я лъжеха, че бил заминал там, пък онам, работел в чужбина, бил добре. Tя нямаше нито радио, нито телевизор, пък и недочуваше. По-добре да й бяха дали малко пари, за да не живее в мизерия, отколкото да й разправят врели-некипели. Ходеше на черква и го чакаше. Хората са паплач.
Румен Дамянов
/Това е вторият разказ от поредицата на алпиниста Румен Дамянов „Титаните на българския алпинизъм“. Скоро сайтът „Самоков инфо“ ще публикува и третият разказ на Румен Дамянов за алпиниста Боян Петров. Румен Дамянов е автор на три книги, свързани с планината; бел.ред/