/Бел.ред/:
През последните години в България се засили лъжепатриотизмът. Спекулира се с исторически събития и се прави пиар, свързан с политическите ежби. Използването на историята за политически цели е пошлост, която не е от полза за бъдещето на България. Сайтът „Самоков инфо“ публикува текст, написан от Любен Дилов, който е изключително актуален, осебено тези дни.
Тези редове са най-вече за онези, които са чели някъде в интернет, че Наско Сираков е предал е Левски! Седмицата с 19-и февруари в нея е особена. Ако се замислите – четирите въпросителни след онова „Народе” на Дякона, приличат на стилизирани бесилки. Винаги съм изпитвал смут от това, че отбелязваме не рождението, а гибелта на една от малкото икони в националния ни пантеон. Гибел, да си го кажем честно, вследствие на предателство, така естествено за популацията ни, както дишането. Ако искаме да сме честни пред себе си, редно е да си го кажем ясно: българи го предадоха и българин го залови. Българи му потвърдиха присъдата. Малко утешение е, че българи го погребаха. Но пак българи му скриха костите….
Българи го предадоха – това са Димитър Общи, Атанас поп Христов и даскал Иван Фурнаджиев-Топала. Последният – на 26. Х. 1872 г. в стаята на тетевенския мюдюрин и на 28 декември пред Мазхар паша, софийски мютесариф. Българин го залови при Къкрина – заптието Али Чауш-Помака. Тези имена ги дължим на себе си, дължим ги и на достойния ловчански свещеник Кръстьо, който десетилетия беше натоварен с цялата ни колективна историческа вина.
В седмицата на 19 февруари трябва официално да честваме предателството. Поне веднъж годишно – учителите по история и български език – да влизат във всеки един клас и за 45 минути да разказват за предателите. Те са част от историческата ни памет. Трябва да бъдат част и от личната ни памет, ако искаме да градим национален дух. Без предатели няма герои, без падение няма и възвисяване…
Да се чете в клас, например, главата от „Записките“ на Захарий Стоянов, където разказва за залавянето си след Априлското въстание. Да се припомни онази обичайност на злото и дребно битие, в което предателството е съвсем естествено. Да се опитат да разберат и простят на тъпите селяни, които казват на Захарий: Дай си парите на нас, за да „не идат у кучетата“. „Дай ги на нас, да те споменаваме…“ Да го споменават и след като го предадат, даже не на аскера, за да бъде съден, а направо на башибозушката хайка…
Седмицата на 19 февруари е най-подходящата , през която да споменем за хан Телериг и списъка с предателите, предоставен му Константин V през 770 г. В сравнение с историята на Самуил и брат му Арон (от 976 г нататък), „Игра на Тронове” е благонравна като неделна църковна служба! От цялото избито Ароново семейство само Иван Владислав е спасен от Самуиловия син Гаврил Радомир. Години по-късно спасеният Иван Владислав избива цялото семейство на Гаврил Радомир в угода на Василий II Българоубиеца.
Това е седмицата, в която да говорим за Иванко, за убийството на Калоян, за патриарх Йоаким III. Необходимо е да се разкаже цялата история на Светослав Сапунов, известен повече с името Миларов. За Нею от Бросен трябва да се разкаже и за издаването на Бенковски За дядо Вълю Мечката от Тетевенски колиби и застрелването на отец Кирил. Трябва да знаят и малките, и големите българи за Климент Търновски и Ганьо Чолаков, за д-р Васил Радославов и есента на 1913 г., когато за първи път се търгуват гласовете на българските турци в името на 5-6 мандата в повече от изборите за 17-о обикновено народно събрание. За потоците от земеделска кръв, лети през 20-те години. За самоизтрепалите се комити на ВМРО. За слънчасалите от светлината на Коминтерна българи, които бяха готови да разменят 1300 години история за първите 2 стиха на „Интернационала“…
Тези българи, които все още могат да четат, е редно да разлистят на 19 февруари есето на Симеон Янев „Един нравствен феномен в българската история“. А за останалите може би трябва и Криско да направи рап по онази песен за сина, който води баща си през гората. Води го да го продава, а баща му продумва: „Постой, сине, да пийна водица, постой да пийна, че до пазара да стигна, да стигна хубаво да ме продадеш, с парите челяд да отгльодаш, голяма челяд, тебе да те продава.“
Теодор Адорно пише веднага след края на Втората световна война: „На немски вече не могат да се пишат стихове.“ Тези му думи отприщват обществен катарзис в обществото, белязал двете следвоенни десетилетия, появата на „Група 47“ и Револте-движението дори. До голяма степен днес германците са това, което са, и заради тези думи.
Нашите думи са увиснали…
От Ботев насам висят със страшна сила. А дори и думите на Ботев – според изследването на Светлозар Игов – са объркани по странен и многозначителен начин. В оригинала на стихотворението е „…и твой един син, Българийо, виси на него“ би трябвало да следва нов ред: „Със страшна сила гарванът грачи грозно зловещо.“ Но българската колективна памет държи не гарванът да грачи, а Левски да виси със страшна сила. За тази „страшна сила“ става дума.
Тя виси и днес над нас, заети с ежедневни подлости и официални предателства. Какво друго, освен предателство и мародерство е да фалшифицираш и крадеш и без това от оскъдните пари на инвалидите през ТЕЛК? Всеки път като заменяме уж-свободата си срещу уж-сигурност, всъщност предаваме и себе си, и цялата колона предадени назад във времето. Особено това важно за нашего брата, журналиста! Сами се окачаме всеки ден на онова „бесило славно“ и си висим там със страшна сила, даже се радваме на вятъра, ако ни позалюлее…
Защо тази „страшна сила“ трябва да се изучава? Най-малката причина е, че в годината на създаването на българския университет – 1881-а, предателят на Левски, даскал Иван Фурнаджиев е назначен като полицейски пристав в Тетевен. Мотивът: Топала е поборник за свобода, бил е на каторга в Диарбекир.
Dilov.info