От читателската поща
Пишат ни…
Здравейте, редактори от сайта „Самоков инфо“!
Тези дни се състоя честване в Самоков. То провокира доста въпроси, свързани с миналото на Самоков, с тълкуването и експонирането на историческите събития, с миналото и манифестаците. Всичко е въпрос на избор, но и на историческа памет, все пак…
Няма да занимаваме читателите с излишни писания. Ще припомним чрез цитати текстове от книгите на Христо Семерджиев „Самоков и околността му“ и на Христо Темелски „Самоков през Възраждането“, „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.
„…На 29 декември руските войски останали на позициите си. Главнокомандващият турските части в Самоков Осман Нури паша разбрал, че ако даде тук сражение, няма после накъде да отстъпи. Затова решил да печели време с разни хитрости. Той извикал самоковските първенци в полицейското управление и им предложил незабавно да евакуират жените и децата към планината, като градът се изпразни и запали, защото възнамерявал тук да влезе в сражение.
Това предложение изплашло чорбаджиите и заедно с митрополит Доситей те започнали да молят пашата да не посяга на града, като му обещали и подкуп от 2 000 лири.
Към обяд турският главнокомандващ отново извикал първенците и им направил второ предложение – да изпратят двама парламентьори – един местен турчин и един бългаски първенец в руския военен лагер, като им предложат примирие от името на тукашното турско командване.
Било прието и веднага тръгнали турчинът Гюмрукчията и Димитър Хаджигюров. При Татарски брод те предали съобщението и ген. Веляминов отговорил, че няма инструкции за отстъпление, а за нападение. Тогава българският парламентьор му обяснил насаме ситуацията.
Щом се стъмнило, турските войски се изнесли към Долна баня. Сутринта на 30-ти декември 1877г. самоковският каймакамин Джафер бей наредил да се отвори един склад с оръжие и боеприпаси и да се раздадат на населението – без разлика дали е турско или българско, за да се защитават от башибозуците. Въоръжените самоковци сфомирали чети да се бранят града от така наречените „зебеци“, които били изпратени в Костенец по настояване на самоковските чорбаджии да се върнат и да плячкосат града.
Към обяд на 30-ти декември руското разузнаване установило изоставянето на турските позиции.
Около 17 часа частите на ген. Раздишевски, начело с Тамбовския полк, влезли в опразнения Самоков. Руските войници били посрещнати от ликуващото население в местността „Кръста“.
Освободителят на Самоков, ген. – лейтенант Веляминов, подарил на гражданите свой портрет…“ – край на цитата.
И Бенковски идва в Самоков. За това свидетелства Захари Стоянов. „В Самоков Бенковски ходи един път, пише той, но след няколкоминутно бавене, беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат.“
Жестоко, ала необосновано обвинение! То не звучи убедително, не задоволява и забележката под текста. В нея се говори за някакъв самоковец Аптекаров (навярно (Антикаров), при когото се отправя Бенковски ведно с телохранителите си. В джоба си апостолът носи писмо до самоковеца от неговия син, тогава ученик в Пловдив. Срещата става по тъмно, и то пред входа на къщата на самоковеца. Като се изправя пред Бенковски, самоковецът изважда друго писмо от джоба си, прочита го в тъмнината, сякаш не е могъл да го прочете предварително, и казва: „Чертите на човека са същите, само конят е променен.“ При тия думи, според Захари Стоянов, Бенковски кимнал на другарите си, всички се метнали на конете и станали невидими в тъмнината.
Преждевременното избухване на Априлското въстание осуетило намерението на младите родолюбци в Самоков да се присъединят към въстанниците и, както бележи Хр. Семерджиев, „да пресрещнат турския башибозук от две страни“.
Избухването на въстанието смаяло самоковските турци, а бързото му потушаване всяло униние сред местните българи. Уплашени, самоковските бейове повикали Хасан паша, усмирителя на панагюрци. Пашата пристигнал с окървавените си войски на 11 май пред града. Първата му грижа била да застави българските първенци и учители да станат взаимни гаранти, че в Самоков не се готви бунт. За мирното отминаване на войските допринесли и местните турски големци. Отдъхнали си българите в града. Но сега черкезите се развилнели из околните села, грабели и безчинствували, а турските власти в Самоков оставали глухи към оплакванията на пострадалите“.
Марин Петров
Атанас Николов
Николай Иванов